Желязната лейди

 Най-ми е драго, като ме изпратят на адрес пред някоя кръчма. Точно като им пристигне таксито, решават да си допиват. Тия обаче, нямах намерение да ги чакам повече. Десет минути им бяха предостатъчни.
- Колежке - процедих заплашително към комутатора, стискайки го сякаш е гушата на закъсняващия клиент - кажи им на тия, че ако до минута не са при мен, ше ми видят задния номер!
 В същия момент видях на тъмните стълби пред ресторанта две жени. Едната явно беше инвалид. Слизаше мъчително бавно, неестествено изкривена, докато другата я прикрепяше внимателно. Стана ми съвестно.
- Недей да звъниш, колежке! Жената е трудно подвижна. Идва.
Докато казвах това, дамите бяха слезли от стълбището и се започна една раздяла - целувки, прегръдки, обяснения, пак прегръдки...
 Заозъртах се изнервено и тогава я познах. "Желязната лейди" - бившата ми шефка, госпожа Феролини...
 Съществува една категория силни личности, които ние, по-слабите духом, за да оправдаем собствената си немощ, наричаме енергийни вампири. Г-жа Феролини, по баща - Чугунлиева, дъщеря на известния в миналото ватерболист Желязко Чугунлиев, спадаше към тази група. Бидейки дъщеря на бивш  капитан на националния отбор по водна топка, бидейки и самата тя бивш състезател и дипломиран треньор, госпожата притежаваше характер със стоманена твърдост, както с готовност би потвърдил скромният италиански инженер-химик и по нещастно, според него, стечение на обстоятелствата, неин съпруг, Опресо Феролини.
 Погледът ѝ имаше пробивната сила на къртачен чук. Когато работех във фирмата ѝ , достатъчни ми бяха тридесет секунди непринуден разговор с нея, за да започнат очите ми да сълзят. След всяка оперативка имах усещането, че главата ми ще се пръсне.
 В офиса винаги цареше напрегната тишина в очакване на следващата ѝ заповед и в опит да се отгатне настроението ѝ . Когато беше в добро разположение на духа, великодушно прощаваше всичко, дори да си направил най-невъобразимата дивотия. Ако, обаче, не беше в настроение, превръщаше се в Горгона Медуза. Без значение какви чудеса от храброст и изобретателност си извършил, не трябваше да се мяркаш пред очите ѝ. Изключително властна, тя обичаше да налага волята си и педантично държеше всяко нейно нареждане да се изпълнява дословно, стъпка по стъпка. Така, бавно, но сигурно, успяваше да убие всякаква инициативност в подчинените си и ги превръщаше в безропотни слуги.
 Когато се влях в стадото от наплашени нейни  служители бях гордо изправен, с високо вдигната глава. Постепенно започнах да се попривеждам все повече и повече, докато накрая, когато несмело обявих намерението си да напусна, бях добил формата на буквата "г".
 Формата, която тя, от своя страна, придоби, когато чу за намерението ми да започна самостоятелна дейност, беше тази, на буквата "ф".
"И как си мислиш, че ще се получи тая работа? - назидателно ме попита - Без капитал, без връзки?"
"Ами, в краен случай, ако не се получи, ще карам такси" - отговорих.
"А! Виж, бакшиш някой, можеш да станеш!" - Запревива се от смях тя и "ф"-то се преобрази в "е"...
 Формата, която беше добила в момента, беше най-близка до буквата "ж". Такава визия се постига единствено с постоянство в прилагането на формулата "само още едно малко и си тръгвам".
 Разбира се, г-жа Феролини не беше инвалид. Просто се беше наляла до козирката. С финеса на мечка, качена на кокили, тя взе целеустремено трите метра, оставащи до колата ми, вкопчи се тържествуващо в дръжката на вратата и се намъкна тромаво вътре.
- Добър вечер! - казах - До Лозенец, нали?
- К-к-аррь'й - изграчи тя. Освен координацията на движенията, алкохолът беше прогонил и мелодичния ѝ контраалт. Споменът за едно телефонно недоразумение, причинено от него,  поразведри киселото ми настроение. Една сутрин ме беше предупредила: "Обади се някаква девойка да пита за хидроизолации. Дала съм ѝ телефона ти." По-късно, когато "девойката" ми позвъни, чух писклив глас да казва: "Добър ден, Кирил Тотев се казвам. Тази сутрин говорих с управителя ви, г-н Феролини...". Тогава разказът ми за този разговор беше предизвикал мощен взрив от веселие у нея. Сега като че не ѝ беше до смях, нито пък до членоразделна реч. Добре, че знаех къде живее. Как щеше да се прибере, ако не беше попаднала на мен, идея си нямах.
Курсът премина в изразително мълчание, прекъсвано отвреме навреме от силно изхълцване от нейна страна.
- Пристигнахме! - обявих с облекчение накрая, но тъй като тя ме гледаше някак изненадано, продължих - Или вече не живеете тук?
Изненадата ѝ премина в изумление.
- К. Ой си ти?! - изръмжа ми.
Представих ѝ  се. Последваха няколко секунди напрегната мисловна дейност.
- ХААА!!!! - Извика накрая тържествуващо. После се окопити и с равен, безстрастен басов глас се осведоми - Как си, Стефане?
- Не се оплаквам. - излъгах аз - Нали тук трябваше да Ви докарам?
Тя погледна през прозореца, подвуоми се за момент и се разпореди:
- К. Аррь'й!
Потеглих отново. Полицаите от патрулката, която се беше позиционирала 4-5 метра по-нататък, ми хвърлиха по един изпълнен с копнеж поглед.
- Ссстоп! - рязко излая г-жа Феролини след стотина  метра - 'Бръщай!
Офффф!!... Започваше да ми идва в повечко. Улицата беше еднопосочна, така че, след като за момент бях поспрял, продължих напред, за да заобиколя.
- Ссстоп! 'Бръщай, казах!
- Пред вас имаше полицаи. Не мога да карам срещу движението.
- Стеффане, 'бръшшштай, ти казвам!
Условният рефлекс, старателно граден в продължение на двегодишната ми вярна служба, сработи и изпълних заповедта преко волята си.
"Тя сигурно ги познава. Нали постоянно висят пред тях." - самоуспокоявах се, докато минавах покрай полицаите. Този път в блесналите им, изумени погледи се четеше изражението на десет годишно момче, скрило се зад дивана, за да "излови" родителите си, че те слагат подаръците под елхата, което вижда как изведнъж в камината се стоварва огромен червен чувал. Възвърнах окончателно вярата им в чудесата, като спрях само на няколко метра от тях.
- Ссслизай! - Изскърца госпожата.
- Ааа, не мога! Трябва да работя. - отговорих, като силно се надявах, че идеята ѝ е била да си допием.
- Сли-зай! - Категорична беше тя.
Спасението ми дойде под формата на весело възбуден полицай, изправен до вратата ми и пристъпващ нетърпеливо от крак на крак. Свалих прозореца.
- А добър вечер! - С бодър коледен тон поздрави той. Само едно "хо-хо-хо" му липсваше. - Е що така не гледаме знаците?
- Гледаме ги, ама...
- Ама тая книжка не ни требва, да? Айде, приготви си документите и ела при колегата да видим какво ште пра'им.
"Колегата" не беше толкова празнично настроен. Явно играеше "лошото ченге" в тандема.
- Вие вече за нищо ни немате, бе! Виде преди, че сме тука и па си пра'иш кво си искаш! Дай тука да вида - посегна нервно към документите.
Подадох му ги безмълвно.
- Що така пра'ите, бе... - включи се нажалено "доброто ченге" - с тая книжка хлеба си изкарваш. К'во да те пра'им ся?
- Ми, к'во... Пишете там каквото трябва и това е. Като съм такова мекотело, ше си сърбам попарата, какво да правя... - От известно време бях поел твърд курс на отказ от "почерпките" и резултатът беше винаги един и същи - пускаха ме поживо-поздраво.
- Що, клиентката те накара, нали? - иронично ми намигна "доброто ченге".
- Ох.. Човек, верваш ли ми, че с нея като е трезва не можеш да излезеш на глава, па да не говорим сега... Две години ми е била шефка...
- Е кат ти е била шефка, са тя ли ш'ти плати глобата? - изръмжа ми " лошото ченге".
В този момент, с тропота и устрема на галопиращ ранен глиган, г-жа Феролини връхлетя на сцената, хвана за лакътя говорещия, дръпна го мощно и изстърга призрачно:
- Ела!
Той се отдръпна поуплашено, но здравият ѝ захват и повторният ѝ смразяващ зов пречупиха и неговата воля, както и моята, малко по-рано.
Послушно се отдалечи заедно с хваналата го под ръка валкирия, а оцъкленият му колега промълви:
- Лелеееее...
- Аз какво ти разправям! - зясмях се - Представи си ся, да ти е била шефка...
След няколко минутно "съветване" "лошото ченге" се върна, преобразено в "добро". Коледният дух беше обзел и него.
- Дай му документите, колега! - подвикна ухилен до ушите...
Влязох в колата и започнах да подреждам бумагите. "Трак-трак трактрак трак-трак-трак" чу се отвън неравномерно тропане на токчета и г-жа Феролини се позиционира безмълвно до вратата ми.
- Много Ви благодаря! Не знам какво сте им казала, ама ме пуснаха... - закаканижих малодушно през все още отворения прозорец. Много добре знаех какво им е "казала". И по-точно, на какъв език - на финикийски. И предполагах, че доста им е " поговорила". Аз обаче не я бях молил да го прави, а и не можех по никакъв начин да ѝ се реабилитирам. Имах пари, колкото да заредя гориво, а резервоарът беше почти празен.
- Ням'ли да ссслезеш?
- Съжалявам, трябва да работя...
- Ссметката кколко?
- Не, не! Не ми дължите нищо.
 Оставаше и пари да ѝ взема...
Тя се отдалечи с тромав тропот. Ослушвах се гузно и се преструвах, че си подреждам документите. Не смеех дори в огледалото да погледна. Тропотът затихна. "Прибра се най- после..."
Обърнах колата, потеглих и се втрещих от разкрилата се пред мен гледка. Не се беше прибрала. Докато се изнизвах безславно от бойното поле, за полицаите битката явно тепърва започваше. Последното, което видях, беше как г-жа Феролини отваря със замах шофьорската врата на патрулката и се намъква вътре под смаяните им погледи...

Идеалист

- Идеалист съм, бе, това е! Каквото и да ми говориш, не можеш да ме разубедиш!

Защо плюеш по един красив идеал? Хората са се борили за него. Умирали са за него. И то какви хора! Вапцаров е умрял за този идеал.
„Ще се радват на труда си хората

и ще се обичат като братя.“
Какво по-красиво от това?! Какъв е бил идеалът на Вапцаров, а какъв е идеалът днес?
„Ще строим завод“!...
Не - „Ще отворим фирма“, а „Ще строим завод“! „За живот“!
Ами, не си го давам Вапцаров! Не си давам Смирненски!
Какво лошо има в тях? Какво лошо виждаш в правилата на чавдарчетата?!
„Чавдарчето е примерно дете. Играе, пее, учи се, чете;
Чавдарчето труда обича, на помощ първо се притича;
Чавдарчето родината свободна обича като своя майка родна“...
Всичките мога да ти изредя, още ги помня!
А сега на какво учат децата? Да се обиждат, да се бият, да се колят дори...
Кажи ми, аз, като учител, на какво да ги уча?
Как да му кажа на някое, че е лошо да преписва, като то веднага ми дава за пример вуйчо си, който само е преписвал, а сега има фирма и не си знае парите?!
Как да му забраня да преписва, като ми идва директорката и ми казва, че двойки не трябва да има?! Че ако се налага, аз ще им подсказвам, ама ще им пиша тройки?!
Да ѝ откажа?! Ти знаеш ли какво значи делегиран бюджет?!
Знаеш ли, че училищата се борят за всеки ученик? Че за моето място чакат сто човека отвън?!
Къде да ида, като ме уволни? Това дете как да го храня? Не разбираш ли, че съм жертва, че системата ме смачква?!
Лесно ти е да говориш отстрани за принципи!
Когато си отговорен за изхранването на детето си, нямаш правото да бъдеш принципен...

За "Андрешковщината"

Малкият ми син учи по "Четене". Чете приказка за Хитър Петър. Накратко - чорбаджията се опитал да го накара да му пренесе кош със стъклария, без да му плаща. Той пък, като го пренесъл, треснал го в земята и изпотрошил стъкларията.
Изводите в читанката: Хитър Петър е услужлив, умен и хитър, а чорбаджията е непочтен и скъперник.
А аз за кой ли път се присещам за отдавнашната си теза, че сме страната на прецаканите тарикати. Страната на Хитър Петър, страната на чорбаджията, страната на Андрешко, страната на бирника, страната на Баш Майстора...

- И двамата са тарикати, тате, но и двамата са прецакани. - поучавам го аз - Ама ти това не го казвай на учителката, кажи и това, което пише в учебника...
И ме хваща срам. Ами, аз го възпитавам отново на същия тарикатлък на дребно, от който негодувам! Същият тарикатлък на дребно е втъкан дълбоко и в моето подсъзнание, както и в подсъзнанието на почти всеки българин.
А може ли да е иначе, след като цял век са ни учили, че Хитър Петър и Андрешко са "добрите" герои?...

Нравописна грешка 05.10.2014

                                                                                        
                                                                                                        
                                                                                                                      
                                                                                                                   
                                                                                                                               
                                                                                                                      
                                                                                                           
                                                                                                                      
                                                                                                     
                                                                                        
гласопРодаватели...

Минна кинология

Съществува една категория стопани, които умишлено държат кучетата си гладни, за да ги настървяват. И постигат желания резултат. Когато бъдат насъскани срещу някого, кучетата, вместо да разкъсат мъчителя си, изпълняват командата и се нахвърлят срещу посочения от него. А после получават коричка за награда.
Съществува и подобна категория собственици на мини. На пролет видяхме как "питомците" на един такъв "кинолог" в Бобовдол са готови да се самоизядат за парче кренвирш, а сега наблюдаваме други негови питомци в Бургас, които лаят не в посока на източника на страданията си...
Както би казала видната наша политоложка доц. Пиргова, с миньорите се работи така. :(

Сиромашката ни култура

                               
                                                                                                                                                                                                                                             
                                    
                                          
                                       
                                                 
                                     
                                   
Как няма да осиромашее българската култура, като едно време е имала Димитър Чорбаджийски (Чудомир), а сега - Иво Сиромахов...

Спомен от първи юни

Снощи, по някоя от телевизиите, попаднах на "Идиотокрация" - антиутопия, третираща възможността човешката раса да се изроди и затъпее в резултат на "естествения подбор" ("интелигентите" все не намират време и условия за деца, а "простолюдието" се множи на воля).
Днес попаднах в този филм. Заведох малкия в "Патиланци". Беше пълно с вилнеещи тумби циганета - викащи, биещи се, запращащи едно срещу друго храчки с професионализъм, на който би могъл да завиди всеки каруцар, описан от Чарлс Дикенс.
"Роналдооооо, Роналдо бе, къде е Исус?- вика млада ромка с издут корем. Роналдо спира да галопира за момент и се оглежда отегчено, а тя го зашлевява и гласът ѝ преминава в кресчендо - Аз каза̀х ли ти да го гледаш бе, майка ти да..."
Съименникът на футболния виртуоз се шмугва между каращите се чие дете е наред да бъде изрисувано родители и се смесва с навалицата.
"Исусееее! Исусееее!!!" - Започва да крещи осиротялата майка през сълзи, сякаш изпаднала в религиозен транс, докато обикаля трескаво, разбутвайки пъстрата, шумна и... задушна тълпа...
И на този фон, тук-таме, плътно до стените, за да не бъдат отнесени, плахо се промъкват не толкова цветни майки с по едно детенце и се оглеждат стреснато...
Честит ден на детето!
01.06.2014

Невидима заплаха

Не ми пука! Да си изпълзява в храстите и да се оправя. Абсолютно никакво намерение нямам да ѝ помагам.
  Ако бях усетил, че е толкова пияна, изобщо нямаше да я кача. Ама как да я усетя? Тя беше съвсем нормална в началото.
  Взех я от адрес. Младо момиче, вярно, леко пийнало, но съвсем адекватно. Двама мъже я доведоха под ръка. Тя се шегуваше, смееше се, даже убеждаваше единия от кавалерите си, който държеше да плати сметката предварително, че е свикнала сама да си поема разходите. За моя радост, той надделя. Даде ми парите, каза ми до кой блок в Младост трябва да я закарам, уговориха се нещо за следващия ден и потеглих.
  Още с тръгването, веселостта ѝ изчезна.
- С'а к'во си мислиш? Да обиколиш цела София ли си решил? - Изграчи дрезгаво. Нищо общо с мекия тембър до преди малко. За една минута се беше преобразила напълно.
- Това е най-прекия път – отговорих.
- Ееееей, аз да не съм от Сунгурларе, бе?! Нема да ти пла̀та, да знаеш!
- На мен вече ми е платено. Ако искам през Пазарджик ще мина!
  Продължи да се заяжда почти през цялото време. На няколко пъти бях на косъм от това, да набия спирачките и да я изхвърля, но си наложих да не ѝ отговарям. Да мрънка колкото ще. Само по-бързо да стигнем и да се отърва от нея...
  По едно време се умълча.
 „Сигурно е заспала“ - погледнах в огледалото. Не беше заспала. Отражението, което видях в сумрака на задната седалка не приличаше на човешко лице. Беше сянка. Мъртвешка бяла маска с изцъклен поглед.
„Сега остава да повърне в колата“ - помислих си и намалих за всеки случай.
 Не повърна. И не проговори повече. Но отражението в огледалото изглеждаше все по-зловещо.
- Пристигнахме – обявих, след като спрях пред указания ми още в началото блок. Дори не помръдна. Гледаше с празен поглед право напред.
- Айде слизай, бе! - Извиках.
  Тя се сепна, отвори вратата и се стовари от колата като чувал с картофи, с главата напред...
  И ето, сега чаках да се разкара, за да мога да потегля. Не исках даже да я поглеждам, камо ли да ѝ помагам. Тя обаче нямаше никакво намерение да се маха. Полегна си удобно по гръб и дори си облегна главата на задната гума на колата.
- Е, не! Писна ми от теб! - Слязох вбесен, с твърдото намерение да я извлека настрани и да я оставя да си се наспи на тротоара, но когато обиколих колата, гледката ме потресе. Смъкваше си дрехите, както беше изпружена по гръб.
- Какво правиш, бе?!!- Извиках отново.
  До замъгленото и съзнание явно достигна фактът, че не е сама и запридърпва обратно дънките, под които бързо се събра издайническа локва. Една тънка струйка потече по наклона, право към врата ѝ. Обърнах се отвратен.
  До мен спря бяла Вектра, предното стъкло се отвори и щофьорът попита:
- Какво става, да не си я бутна̀л?
- А бе, бутна̀л съм я! Напила се е. Може и дрогирана да е, не знам.
- Аха... Сигурен ли си, че не си я бутна̀л?
  Само изпръхтях, без да му отговоря и си влязох в колата, а той потегли.
 „Какво да я правя тая сега?“ Беше ме гнус да я пипна, а да я чакам да се освести – кой знае колко време ще загубя... Запалих цигара и затворих очи. „Изпушвам я и ако не се е разкарала ще я преместя.“
 Изскърцаха спирачки. Отворих очи - до мен беше спряла кола. Бяла Вектра. От нея слезе полицай.
„Точно така - помислих си с горчивина – никакво доверие на бакшиша! Сто процента я е бутнал.“
- Добър вечер! Какъв е случаят? - Попита полицаят.
- Какъв е... Напила се е като свиня, и се чудя какво да я правя. Опика се цялата...
 Той се наведе към нея, обърна се и ме изгледа подозрително:
- Каква е тая кръв по лицето ѝ?
- Кръв ли?... Ами, тя се стовари като чувал от колата, сигурно се е ударила...
  Започна да я разпитва коя е, откъде е, а от нея се чуваха куп нечленоразделни звуци, сред които разгадах нещо от сорта на „Кво скашбе, шме ррстувашли сга бе, кука нщастна?“
- Ясно – обърна се към мен полицаят – Дай да я преместим и тръгвай. Ние ще се обадим в изтрезвителното да я вземат...

 Често ме питат не е ли опасно да работя нощем. Отговарям, че не е по-опасно, отколкото през деня. Дори в известен смисъл е по-безопасно – нащрек си, внимаваш кой качваш. Е, случва се и да сбъркаш в преценката. Имал съм няколко напрегнати ситуации. Сега обаче, като се върна назад, осъзнавам, че в тази съм бил в най-голяма опасност. Добре, че оня с Вектрата не ми повярва и доведе полицая. Ами ако я бях оставил? Качват я при мен леко подпийнала и я намират напълно неадекватна, с окървавено лице и свалени гащи. Иди доказвай после, че си невинен...

На Бузлуджа

                                                                                                                                         
                                                                                                                                      
                                                        
                                                                                                                                                                                                                                                 
                                                                         
      
                                                                                                                                                           
        
                                                                                               
                                                                                                  
                                                                                                                        
        
                                                                                                  

                                                                 
                                                                                                                                                  
На Бузлуджа се събра цветът (основно тъмнокафявият) и младостта ( основно 3-тата) на нацията...

Бомбата

- До Гевгелийски ше ме метнеш ли?
„Това се казва късмет! Супер!“ - Не знаех къде е това село, но щом е извън София, все е добър курс. - „Само да се договорим за винетката. Сговорчиво ми изглежда момчето...“.
- Ами, да те метна, ама нямам винетка...
Май не е чак толкова сговорчиво. Направо се ядоса.
- Еееее, ама все по-нагли ставате! Знам, че е близо! Пет лева давам. Ше ме возиш ли, или ше се пра'иш на интересен?!
Не било село. Квартал било. Съседният квартал... Решил човекът, че му се подигравам за винетката, понеже е кратък курсът.
Подобни разговори няма как да не пропукат убедеността ти, че познаваш София. Много скоро след като започнах да въртя геврека осъзнах, че подобно твърдение би било твърде пресилено. Ето и тази вечер, вече месец, откакто съм таксиметров шофьор, отново попаднах на напълно непознато за мен място – квартал Бенковски.
Този път обаче, чистосърдечно си бях признал, че е така. Отзивчивата женица, която возех, влезе с удоволствие в ролята на гид и подробно ми описваше забележителностите край които минавахме. По едно време ми показа невзрачна тъмна уличка и ми обясни, че по нея мога да изляза към Надежда. Реших, че след като я оставя, ще пробвам новия за мен маршрут. Човек трябва да се усъвършенства непрекъснато.
Пожелахме си „лека нощ“ и докато се обърна, в колата ми се намъкнаха два пияни като свине индивида.
По принцип определението „пиян като свиня“ ми се вижда доста несправедливо спрямо това благородно животно. Никога не съм виждал пияна свиня. В случая обаче, субектите на въпросното сравнение можеха да бъдат оприличени на добре охранени шопари, което ми даде основание да използвам този фриволен израз.
- Карай за Надежда, готин! - Изгрухтя позициониралият се на предната седалка бабанко.
- Само трябва да ми подскажете коя беше пряката за Надежда, че постоянно я бъркам. – Поизлъгах аз. Не исках да си признавам, че съм в тотално неведение къде се намирам, но от друга страна, да объркам пътя ми се виждаше по-неприятния вариант.
Оня ме изгледа с интерес, ухили се самодоволно и отговори:
- Карай спокойно, ш'те опра'им!
Това не ми прозвуча особено успокоително. Още с тръгването главата на навигатора ми клюмна над масивното му туловище, което не допринесе особено за моя душевен комфорт.
Взирах се напрегнато във всяка следваща от дясно пряка, докато ми се стори, че разпознавам търсената.
- Тая ли беше? - Попитах за всеки случай.
Седящият до мен се сепна, огледа се замаяно и отсече:
- Дай направо.... Е тука си в лево.
По гърба ми полазиха тръпки. Няколко седмици по-рано един колега беше открит заклан в Люлин. Никак не ми се искаше да се навирам в тъмните сокаци на Бенковски с подобни типове в колата. Но да им откажа означаваше да направя скандала неизбежен.
- Надежда е надясно – възразих плахо.
- Карай, карай! – Изгледаха ме две налети с кръв очички безизразно.
Заглуших гласа на здравия разум и изпълних командата, а седящият до мен моментално задряма.
„Преструва се“ - мислех си трескаво, докато се мъчех да гледам едновременно пътя и него.
Започна една поредица от задрямвания, събуждания и смяна на посоката из тъмните улички.
„Въртим се в кръг“ - осъзнах, когато за пореден път пред мен изникна някаква църква. Стомахът ми се беше свил на топка. От дланите ми, стиснали здраво волана, започнаха да се процеждат капки пот.
Усетих как оня отзад се приведе в някаква радостна възбуда, подобно на териер, надушил яребица и задиша шумно във врата ми:
- Брат, сещам се къде сме тръгна̀ли. Към бомбата!
Това ми дойде в повече. Спрях колата.
- Пичове, айде да не правим глупости! Казвайте къде да ви карам, пари не ви искам. Ама да знаете, че и аз нямам. Всичко на всичко 30 лева си имам.
От седалката до мен се разнесе нещо средно между грухтене и астматичен пристъп.
- Спокойно бе, готин! Карай!
- Тоя май не е чува̀л за бомбата! - разнесе се ехидно хихикане отзад.
- Чувал съм аз! - Развиках се троснато. Напрежението ми се беше отприщило. - Какво ме въртите като пумпал из сокаците? Аман от бомбаджии!
- Карай спокойно бе, готин! Какво си се стегнал? Е за тая къща сме – посочи някъде напред седящият до мен...
- Те тука живее Бомбата, да знаеш. - Заяви, когато стигнахме до посочената къща – Слѐзни да пийнем по едно!
- Не ми се пие, мерси. - Успях да накарам гласа си да не трепери, но това не се отнасяше за краката ми.
- Пѝйни едно след работа, тогава! - Остави на седалката десетолевка и се заклатушка към „бомбата“...
Услужливата екскурзоводка беше пропуснала да ми покаже най-важната забележителност в Бенковски – къщата на Бомбата. Оказа се, че това е някаква местна кримка, позната на всички в района.
Вече и на мен...

Дупката

Чакам пред едно именийце и се наслаждавам на указателната пътна табела с надпис „ДУПКАТА 5(к)м.“ и изтрито "к", закачена на портала.
  Винаги съм адмирирал проявите на чувство за хумор. Е, случаят с въпросната хумористична табела леко намирисва на присвояване на обществена собственост, но съм склонен да приема, че собственикът на имота е направил компромис с принципите си единствено в името на доброто настроение на посетителя.
  Докато се отдавам на подобни мисли, отвътре се задава развеселена компания и с едно: „Шефче, дай газ до дупка, да не ти на̀права дупка  у главата“, домакинът ме убеждава окончателно в неизчерпаемата си духовитост.
  Измъквайки се на първа скорост от осеяната с дупки улица на иначе баровския квартал обаче, се замислих за това, колко несправедливо натоварваме думата „дупка“ с негативно, че и презрително съдържание.
Ами че дупките, и в частност уличните такива, са много полезни! Помислете си само – минавайки през N на брой дупки, рано или късно ми се налага да отида в сервиз; майсторът в сервиза заработва пари, с които отива на кръчма; сервитьорката, която го обслужва, си купува нова рокля; магазинерката отива на фризьор; фризьорът си поръчва такси и парите отново идват в мен. Но междувременно са се завъртели в обращение и са нахранили сума народ.
Излиза, че дупките са основен двигател на икономиката.
Така че, много моля! Нека се отнасяме към дупката с необходимото уважение!

Алтруисти

  Имал съм вече сгода да изразя огромната си симпатия към тези неоценени труженици на улицата - пътните полицаи. И съм го правил напълно чистосърдечно. Трябва обаче да си призная, че отношението ми не винаги е било такова. Случвало ми се е сериозно да им се разсърдя и, мисля си, без основание. Все пак и те са хора. И те грешат понякога.
  Такова едно недоразумение, убеден съм - съвсем неволно, се получи преди няколко години.
Бях се позабързал малко,та не дооцених обстановката и навлязох леко в личното пространство на шофьора пред мен. По-точно казано, фактически...Ами – врязах се в багажника на колата му. Разбира се, спор по въпроса кой крив и кой прав нямаше, но тъй като още не бяха въведени двустранните протоколи, налагаше се да повикаме екип на КАТ.
  Който е изпадал в подобна ситуация знае, че докато патрулката дойде, участниците в инцидента имат достатъчно време, през което да понаругаят полицията за бавната реакция, да се разпрострат върху несъвършенствата на тромавия бюрократичен апарат като цяло, да разкажат патилата си, докато стигнат до единодушния извод, че „нищо не става от тая държава“. Накратко казано – да се сближат. Чувал съм за случаи, в които подобни премеждия са давали начало на приятелства за цял живот. Ето ви още една неподозирана полза от тази незнайно защо недолюбвана институция!
  Та – докато се появи нашата патрулка ( междувременно до нас спряха два други екипа, осведомиха се какъв е случая и ни увериха, че колегите ей сега пристигат), си бяхме станали толкова близки с другия шофьор, че той ми даваше съвети какво да кажа, за да се отърва по-леко. Аз му бях благодарен за съветите, но нямах намерение да шикалкавя– знаех, че мога да разчитам на добронамереността на блюстителите на закона.
И наистина – след като пристигнаха и поцъкаха съчувствено с език, единият от тях ме дръпна встрани и ми каза:
- Ясна е работата! Лоши пътни условия, мокър асфалт... Може така да ти напишем акта, че наказанието да ти е 50 лева без точки, а може и така, че да е 100 лева и 6 точки...
- Ами, първия вариант си избирам – отговорих.
- Е, то е ясно – па уискито е от теб! – позасмя се той – Трима сме, по десет лева – таман за една бутилка.
Предадох им „документацията“, написаха ми акта, стиснахме си ръцете доволни и всеки тръгна по своите си задачи.
След един месец получих наказателното постановление и – ти да видиш! Сто лева и шест точки...
Сега, след толкова години съм сигурен, че няма вина човекът. Искал е да помогне, ама... Ама тогава много му се ядосах. Толкова много, че в яда си се заклех: вече стотинка няма да дам на полицай!
Колко несправедлив съм бил... Ами, те не за парите – за моето добро мислят! Колко пъти от тогава насам са ме спирали в нарушение – за пари дума не са обелили. Единственото за което са загрижени е моето добруване. „Внимавай, де! С тая книжка хляба си изкарваш!“; „точки имаш ли?“... И ме пускат. Нито акт ми пишат, нито за пари дума отварят. А аз - „Пиши, та пиши“...
Само веднъж, след като с цялото си нахалство бях повторил неколкократно да ми напише акт, подавайки ми документите полицаят ми каза:
- Айде, па ако имаш желание...
- Желание – колкото щеш! Пари нямам. Пиши! - Изнаглях аз.
Остави ме човекът да си вървя по живо, по здраво...
Една вечер даже успях да ядосам двама от тези великодушни филантропи. Беше почти полунощ и бързах да стигна до дадения ми адрес. Оставаше ми минута, за да вляза в норматива и не щеш ли – червен светофар. Ама че късмет! Пет минути по късно пускат мигащо жълто, никакво движение няма – една кола чака срещу мен и една до мен. А аз трябваше да направя десен завой. Огледах се и бавничко се изнизах на дясно.
Колата срещу мен се оказа полицейска... Включиха „буркана“ и ме догониха.
- С'а ше кажеш, че не си видел, че е червено, нали? - ядосано започна катаджията.
- Напротив. Съвсем умишлено си минах, ама – десен завой правя, никакво движение няма, след пет минути тоя светофар го изключват...
- Това за десния завой в България не важи! Има си правила и трябва да се спазват.
- Съгласен съм. - отговорих – Пишете там каквото трябва.
Въпреки цялата ми наглост обаче, въпреки тежестта на нарушението, човешкото в него заговори и отново чух познатия рефрен:
- Що не внимаваш бе, човек? Пази си хляба! Знаеш ли колко точки са това?!
- Колкото – толкова! Пишете!
- „Пишете“, ама днеска акт, утре друг... Колко точки имаш?
- Достатъчно са ми точките. Пиши, че нямам време. На работа съм излязъл.
- Охоооо... Ама ти се водиш на отчет в Благоевград! С'а знаеш ли какво ше стане? Ше мине един месец, ше се разкараш до Благоевград, нема да ти е излезнало наказателното постановление и след един месец – пак.
- А бе човек, това е отработено. Много добре го знам. Айде, пиши каквото ще пишеш и - кой от къде е!
- Е ше ти пиша па, щом толко искаш! - вадейки актовете се развика той – Писна ми да се разправям с вас!
- Аз не се разправям... Аз ти казвам да ми пишеш.
- На, бе! Зимай си документите и да не съм те видел вече! - Намеси се ядосано колегата му, който до този момент само слушаше...
Виждате ли колко са благородни?! Даже и извадени от равновесие от безпардонното ми държание не си позволиха да използват служебното си положение и да ме изнудват. А и акт не ми написаха.
Злите езици веднага ще възразят, че не са го направили от алтруизъм. Като един колега, който ми разказваше, че спрял до една патрулка и им се примолил да му напишат някакъв дребен акт за 20-30 лева. Изтичало му наказателното постановление, а той нямал пари да си плати глобата и решил, че това е вариант да му се удължи срока с един месец. Те обаче му казали: „Ами да ти пишем, ама си имаме само един акт. Ако ни потрябва за нещо?“
- За това не са ти писали – злословеше той – Не са имали актове. Или са решили, че докато се занимават с теб, ще изпуснат десетина платежоспособни!
Колко са мнителни хората... Все търсят под вола теле! Не вярват в доброто. Не могат да си представят, че е възможно сред нас да има и безкористни алтруисти, които творят добрини просто така – от човещина.

Шанс за колегата Орешарски

"Да дадем шанс наОрешарски?!
Представете си, че сте наели такси от центъра за Младост. След 500 метра установявате, че таксито се движи в посока Люлин и сметката вече е 5 лв. Нормално ли ще е да кажете "да го оставим да работи"; "той сега започва, да му дадем шанс"?"
Написах това преди година, в началото на курса. Въпреки здравия разум обаче, продължихме да се возим в "копърката" на бакшиша Орешарски.
Добре, че двигателят на разбрицаното му такси блокира още в Люлин. Колкото и да се разправяме, ще ни се наложи да платим дебелата сметка до тук.
Дано това да ни е обеца на ухото и за в бъдеще да внимаваме къде се качваме...

Ключът

Непристъпната стена, разделяща блатото на простащината от градината на възпитанието е оборудвана със солидна врата.
Възпитаният човек разполага с ключ от тази врата. Той има възможност да премине отвъд стената, но обикновено няма такова желание и ключът остава потънал в прах, изоставен на някоя етажерка.
Простакът обаче няма ключ. Колкото и да напъва вратата, колкото и да дращи по нея, остава си в тинята. И тогава, разярен от безсилието си, започва да проклина, да обижда...
Понякога, когато воят от другата страна на стената стане непоносим, първият бива изкушен да позабърше праха от ключа си и да премине оттатък. Но трябва да внимава, защото може да нагази дълбоко в калта, докато поставя съществото на мястото му.
Когато се изкаля достатъчно, се получава взрив от възмущение, идващ основно откъм блатото. И дори никога повече да не му се случи да използва ключа, петното остава...

Лъвската гора 2 (Юли, 2013 г)

първа част =>  http://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.com/2014/06/blog-post_21.html

Това е Лъвската Гора.
Същият стар, величествен, тринадесетвековен лес, от който са останали само шубраци и храсти. Същият, който в незапомнени времена бил огласян от мощния рев на царствените лъвове, а сега ние – обявилите се за техни наследници горди чифтокопитни – озвучаваме с възмутеното си блеене,  докато провеждаме ежедневните си протестни разходки по централната горска пътека. Изпълваме я цялата, от край до край. Дивим се на смелостта и единството си. И приветствуваме наредените в шпалир кучета-пазачи с надписи на нашийниците „нека не се хапем“, които от своя страна любезно ни насочват далече от обектите на гнева ни.
Но да караме подред.
Разказът ни беше стигнал до момента, в който стадото заяви, че не ще Водачи.
Къртицата, която от известно време произвеждаше и разгласяваше новостите в гората, заяви, че вече не харесва овчарското куче и гончето. Разбрала била какви са. Обяви се за говорител на стадото чрез инициативата си „Гора без срам“. Разкри и една невероятна афера с няколко палета окапали листа, които, според нея, овчарското куче замисляло да налепи по дърветата, за да заблуди стадото, че е есен.
Изправи се съселът и заяви, че след като се е отървал от опеката на лисугера и невестулката, той е един нов съсел и ако бъде избран за Водач, ще върне гората на животните. Не уточни на кои животни. Но за сметка на това се отказа от ролята на главен Водач и предложи за тази отговорна длъжност свраката, която „е експерт в изхранването“.
Совата, наследник на сокола, достолепно допълни, че бидейки екзактни в своята битност, те са логичната алтернатива на предишното порочно водачество.
Овчарското куче  обаче имаше достатъчно останали поддържници, въпреки доносите, разпространявани всяка сутрин от къртицата.
Решаваща се оказа намесата на койота. От няколко години насам, той набираше популярност сред стадото, като се обявяваше за връщане на изконните горски традиции. Смело громеше всички досегашни Водачи. Обвиняваше ги, че петнят името на Лъвската гора. Заявяваше, че ще прогони хищните птици от управлението... И изведнъж се отметна и подкрепи свраката.
Глух ропот се надигна между празните ясли, но стореното –сторено. Съселът обеща, че ще ги понапълни, совата призова за толерантност и кредит на доверие и свраката беше назначена за Водач. Животът отново закрета в обичайното си русло...
Не щеш ли обаче, за главен пазач беше назначен смокът. Смокът, който имаше практика да хипнотизира стадото и да се впива стръвно във виметата ни. Смокът, който ужасяваше, който отвращаваше и отблъскваше всички.
Вечната заблуда на Водачите. Забравят, че макар да сме стадо, ние не сме овце. Ние сме пакостливи и непокорни. Ние сме своенравни и не съвсем безопасни. Имаме сериозно оръжие, макар да го използваме рядко. Ние, козите, можем да бодем!
Но пък е лесно да ни превърнат в стадо и да ни подкарат...
От тогава се разхождаме привечер. Смокът го смениха, но вече не вярваме на Водачите. Искаме да си идат. Те пък се преструват, че не виждат и чуват нищо. Обясняват, че са преживели катарзис, даже се извиниха, макар и назидателно размахвайки нокът.
Само койотът вилнее и напада из засада поокъснелите и отделили се животни.
Ние обаче няма да се предадем! Ще продължим да обикаляме горските пътеки и ще врещим колкото ни глас държи. Докато не ги прогоним. Е, после ще се намери друг, който да ни дои. Защото, макар че не сме овце, ние не сме и лъвове.
Но макар и издоени и остригани, ще бъдем с високо вдигнати глави.
Защото ние сме Лъвския народ.
А това е Лъвската гора.
Към трета част ---->
http://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.bg/2016/08/3.html

Басня (16+)

Сретна̀ли се мръсо̀ло и лайно̀то
на па̀то между градо̀ и село̀то.
- Къде си крена̀л? - пита̀ло лайно̀то.
- В градо̀. Не се тръпѝ у село̀то. -
почна̀л да се жа̀ли мръсо̀ло -
Изсекнат те и те фръ̀лят надолу,
та те плеснат на калдъръ̀мо кора̀в -
не ти остане един кокал здрав.
И там си на съ̀нце останеш,
додѐка ептѐн се разса̀анеш.
А у градо̀ е по-леко -
у кръ̀па те ту̀рат на меко,
па после в ръката те гушнат,
у джо̀бо на топло те мушнат...
- Я па, ке ода в село̀то -
заразказва̀ло лайно̀то-
В градо̀ - като пущат водата,
тръчѝш, тръчѝш по тръба̀та
и на за̀днио край се удавиш в река̀та.
А у село̀то е друга хава̀та -
на нѐкоя китна полѐнка
под джанка те сложат на сѐнка,
тръ̀нките за̀вет ти па̀зат,
сѝте ва̀рдат да те не сга̀зат....
....................................................
Та... трѐбе сѐки да вдѐне
мръсо̀ло ле е, или лайно̀то,
да знае къде да се дѐне -
да си тежи на место̀то.

Що е то "бакшиш" и има ли той почва у нас

Докато връщах рестото на една мила девойка, тя ме изгледа изумено, бутайки ми ръката:
- Ама моля ви се! Нали сте бакшиш?!
Тази проява на великодушие не ме свари в най-доброто възможно разположение на духа.
- Девойче – отговорих троснато – ако аз съм бакшиш, то – ти си ресто!
Тя се опули озадачено и поуплашено. Не ме разбра.
Потеглих ядосан и умислен. Защо толкова се обидих? Какво, аджеба, означава „бакшиш“?!
В колите на някои мои колеги с особено извисено чувство за хумор се мъдри надписът „Бакшиш не е град в Китай“.
Дотук добре. Изяснихме си какво не е. А какво е?
Порових се в интернет и открих, че думата идва от персийски и в буквален превод означава „дар“. Значи не е толкова обидно да те нарекат така? Или е? Какво влага българинът в тази думичка?
Веднъж една яка червендалеста лелка, между две закачливи сръчквания с лакът, ме попита:
- Как е, душа? Има ли бакшиши?
- Аз работя за това, което изпише тук. –  отговорих, почуквайки таксиметровия апарат. - Бакшишите не са задължителни.
- Как не са задължителни! Ми аз, ако не са бакшишите ше умра от глад бе, душице! Само от едната заплата живее ли се?!
Не я попитах какво работи. Би могла да е всякаква. Барманите и сервитьорките, например, работят за символични заплати. Реално доходите им се формират основно от бакшишите. И само те ли са? Същото изявление биха могли да направят полицаи, лекари, преподаватели... Една защитна пледоария по повод „почерпките“ на полицаите, изнесена ми от друг един клиент, завършваше така: „Я се опитай да си изхраниш семейството с тяхната мижава заплата!“...
Ясно – в България бакшишът е средство за оцеляване. Необходимост.
Значи ли това, че наричайки ме така, хората декларират колко съм им необходим? Надали...
Въпросът „що е то бакшиш и има ли той почва у нас“ ме занимаваше дълго време и отговорът му ме споходи ненадейно една сутрин, в обичайното Софийско задръстване.
Всеки, който в "час пик“ се е опитвал да излезе от ул. „Христо Белчев“ на бул. „Патриарх Евтимий“ и след това да завие наляво по „Витошка“, знае, че това е невъобразимо изпитание. Първо трябва да се намери великодушен шофьор, който за ти позволи да излезеш на претъпкания „Патриарх“, а след това имаш на разположение „цели“ 20 метра, за да се престроиш от най-дясната в най-лявата лента. Т.е. Да се намерят още двама подобни добряци.
Та – въпросната сутрин реших, че е добра идея да бъда един от тези добряци. Според шофьора на буса зад мен и спътниците му обаче идеята явно не беше добра и те изразиха несъгласието си чрез набързо композирана „оратория за хор и клаксон“. Повдигнах ръце в ням въпрос („Какво толкова е станало?“) и с изумление видях в огледалото седящата на предната седалка възрастна жена да размахва среден пръст.
Дръпнах ръчната спирачка и слязох от колата.
- Браво, Госпожо! - казах с язвителна усмивка – Много ви отива на годините.
- Ти знаеш ли колко бързаме, бе! - разкрещя се тя.
- Само вие бързате! Тия, които пуснах, не бързат. Ако бяхте в тяхната кола, пак ли щяхте да ми показвате среден пръст?
- Айде, стига се прай, бе! - намеси се шофьорът – Кат'че ли не знам защо го пусна! Моташ се, белким фанеш некой клиент. Знам ги тия номера – и аз съм бил бакшиш!
Това направо ме зашемети. И през ум не ми беше минало, че мога да търся клиенти на средата на булеварда, в най-зверското задръстване.
-Явно бая неща са ти ясни – казах, след като се поокопитих – Ти, приятелю, не си БИЛ бакшиш. Ти СИ бакшиш. Нищо, че не караш такси!
Ето, значи, какво било... „Бакшиш“ в България не е дребното подаяние, което правим за някого в израз на симпатия, съжаление, или поради някакви други съображения.
Не е и по-едрата сума, която „даряваме“ на някого, за да си свърши работата. Или да не си я свърши.
Въпреки широко разпространеното използване на тази дума като презрително прозвище на таксиметровите шофьори, тя не е и професия. Защото отклоненията от нормите, които се приписват единствено на представителите на тази професия – измами, прояви на алчност, липса на елементарно възпитание, грубост, нередовно къпане - не са предмет на определен бранш, а на народопсихология.
„Бакшиш“, уважаеми, е състояние на духа; начин на мислене; една от характеристиките на озлобената, алчна, широко раззинала широката си гладна паст "широка славянска душа“ на българина.

Теория за относителността

Мдааа... Прав е бил Анщайн, че всичко е относително. Снощи една нацупена девойка - интелектуалка ме попита назидателно не карам ли малко бързичко. Току що една важна лелка пък ми се скара, че карам много бавно. И в двата случая скоростта беше точно 50 км/ч....

Да ви е честита!

Тридесет и първи декември... Дългоочакваният момент най-после дойде. Първата новогодишна нощ, в която щях да работя като таксиметров шофьор.Още преди Коледа бях изпратил жена си на гости у сестра   да не стои сама с детето в къщи, а аз да използвам максимално празничните дни и да поизкарам някой лев. Оказа се обаче, че сметките ми не са съвсем точни. На 22-ри декември София опустя. Хората масово се изнесоха от града, а който остана, си „налягаше парцалите“ в къщи. По замръзналите и пусти улици се мотаеха само такива„ентусиасти“ с жълти коли, като мен.Така или иначе, нямах голям избор.Арендата си „вървеше“ и аз трябваше да работя. Но сега ще наваксам...
Бях чувал какви ли не истории от колеги. Приемах по-голямата част от тях за „рибарски“, но все пак бях сигурен, че работа ще има предостатъчно.Нямах никакво намерение да правя„бакшишки“ изпълнения – двойни тарифи,пазарлъци... Достатъчно е, мислех си, че ще има „бол“ клиенти.
И така – излязох „с голямата кошница“ рано-рано. Още след обяд. По улиците имаше някакво оживление в сравнение с предходните дни, което ми вдъхваше оптимизъм. „Щъкаха“ весели групички младежи и забързани хора с пазарски чанти; трафикът от автомобили беше оживен...
„Щъкаха“, но такси явно не им трябваше... Едва привечер работата ми потръгна що-годе.

- На каква тарифа ще работите довечера – питаха ме.

- На нормална – отговарях.

- Браво! Един нормален човек да има и от вас! Браво!...

Към 20, 30 се качиха момче и момиче. Момичето беше бясно на шефа си. Наглецът му с наглец, ѝ предлагал тройна надница, за да работи до 23,30! Тоя луд ли е бе?! Да си седи той в павилиончето до никое време! Изрод!...

С напредването на вечерта улиците все повече опустяваха. Около 22 ч. вече почти не се мяркаше жива душа. Обиколих няколко пъти центъра, заредих гориво и спрях до една детска градина в Борово. По- далече от блоковете, че в 12 като почнат да хвърлят пиратки...

Минутите се влачеха мудно. Нищо не помръдваше. Дори вятър нямаше и заскрежените дървета изглеждаха като ледени фигури. Единственото впечатление за някакво движение се създаваше от пешеходния светофар пред мен – три хоризонтално наредени жълти светлини с човечета, премигващи бавно една след друга – едно... две... три... едно... две...три...

Без да го осъзнавам и аз бях започнал да броя заедно с него:
едно... две... три...
едно... две...три...
А хората се веселят сега...
едно... две... три...
едно... две... три...
Дали някой се сеща за мен?...
едно... две... три...
едно... две... три...
Жена ми сега сигурно приспива малкия...
едно... две... три...

От време на време тишината се разкъсваше от някоя случайна пиратка, след което отново завладяваше застиналата в очакване улица...
едно... две... три...
 едно... две... три...
Какво, по дяволите правя в тая барака?!!! Големите пари, дето ще изкарам...
едно... две...три...

Някъде отвориха прозорец и по пустата улица се втурна далечна глъчка и музика... Само за момент. После всичко отново утихна...
едно... две... три...
едно... две... три...

На двеста метра пред мен е спрял някакъв колега. Дали да не ида при него?... Не! Не ми се говори с никой!...
едно... две... три...
едно... две... три...
„Браво! ... Един нормален“... Глупак!... Хората от тройни надници се отказват...

Едно... две...три...

едно...две... три...

едно... две... три...

В застиналата далечина тихо разцъфна розата на червен фойерверк. Последва го още един. И още един... Стотни от секундата по-късно се чуха и гърмежите. Безжизнената тишина се взриви. Загърмя канонада. Блеснаха разноцветни светлини...

Да ви е честита... От някъде в съзнанието ми изкристализира сцена от „Златна треска“. Всички се прегръщат, целуват, вдигат наздравици... А нашият човек е сам в барачката и сънува... Поне сънува... А аз?!...

На гърлото ми заседна буца, пречеща ми да преглътна. Няма да ревеш!!!

Излязох от колата и запалих поредната цигара. Горчеше ужасно... Ще работя на двойна тарифа, не ме интересува!...

Малко по малко по улицата започнаха да се появяват весели групички. Една... две... три... Най-после ми отварят вратата:
- На каква тарифа возиш?
- На двойна.
- Ами, вози си! - Трясък. Горката врата...

Реших, че е по-добре да направя някоя обиколка. Ето, че има защо. Някакво момиче ме спира:
- За много години! До „Иван Вазов“?
- Заповядайте, но возя на двойна тарифа!
- Я си.... - Трясък.
Продължих нататък. Група момчета:
- До „Син сити“, батенце?
Буквално изръмжах:
- Дубъл!
- Е, много ясно!
Докато се качваха, един от компанията взе да мърмори:
- Ба си и изродите алчни... Кат'че ли по дърветата ги берем тия пари...
Не издържах и избухнах:
- Като не ти харесва, слизай! Можеш да дадеш за вход на дискотеката 20 лева вместо 2, а ти е криво че аз ще ти взема 5 вместо 2,50! Само от вас четиримата оня паралия ще прибере 80 чисти, безотчетни лева... И за какво – да влезете само и да се бутате с още хиляда такива като вас...
- Прав си бе, прав си – съгласи се първия – не се нервирай, нова година е!

  Постепенно нощта ме завъртя във все по-забързан ритъм: Едно - „луд ли си, бе!“; две - „Д'еба и бакшишите алчни!“; три - „Карай, карай... То се е видело...“ едно; две; три; едно; две; три....

Неусетно небето на изток започна да избледнява. Бяха ме докарали до младост и реших, че е време да се прибирам. Точно пред блока ми, ме спря мъж на средна възраст с буйна художническа брада. „Последно“ - казах си.
- Карай за петте кьошета – заповеднически ми каза.
- Само да предупредя, че работя на двойна тарифа...
Мъжът изсумтя презрително, но нищо не каза. Тръгнах.
- Добре де, по каква логика караш на двойна тарифа? - започна по едно време – Хората по празници отстъпки правят, само тука е наопаки... Аз парите ще ти ги дам, ама да знаеш – журналист съм и още утре ще те изтипосам!
- Изтипосай ме, бе! - развиках се – Ама напиши и колко уискита си пийнал; и колко весело си си изкарал, докато наглия бакшиш ти развали настроението! Наглия бакшиш, дето семейство и приятели няма! И който, вместо да посреща новата година, се е свирал по някакви глухи улички и е кроил планове как да ти смъкне кожата!... Ти, ако си дежурен на нова година, за нормална надница ли ще работиш?!
Когато пристигнахме, той хвърли парите на седалката с думите „За свещи да ги дадеш!“
- Ако зависи от мен, едно такси няма да има на нова година, да ви видим, кого ще кълнете тогава! - Извиках след него.

Потеглих с „мръсна газ“. Бях капнал физически, изцеден психически... Бях бесен. Не исках да виждам никого, да говоря с никого, да возя никого... На хотел „Хемус“ - гора от ръце. Настъпих газта „до ламарината“.

- Наааааааа! Пеша си ходете, мамка ви! Да ви е честитааа! Наааааааа! - виках като обезумял, размахвайки среден пръст...

 Прибрах се в празния апартамент и се тръшнах на дивана. Взех дистанционното и запрехвърлях каналите. Концерт; концерт; детско; концерт; детско; уестърн от 50-те... Изключих телевизора.

„Никога повече!... Никога, никога, никога, никога! НИКОГА!!!

Осъзнах, че крещя. Съседите ще ме помислят за луд... Пука ми! ПУКА МИ!!! ДА ВИ Е ЧЕСТИТА!!! - Пак крещях...

Извадих портмонето и започнах да броя изкараните пари... „Всъщност – резултатът не е никак лош... Не е лош... „Бакшиш мръсен“... „не наяли се“... Ама вие си пиехте, нали?!!!“

Запокитих портмонето в отсрещния ъгъл. „Никога вече...“

Отворих бутилка и се нагълтах. Очите ми се насълзиха. От силната ракия. От обида... От унижение... От самосъжаление...

Напих се. Без удоволствие. Бавно и методично. Безпаметно...

Това беше първата ми новогодишна нощ като таксиметров шофьор.

И последната.

Мерки и теглилки

                                                                                                                                                                                                  
                                                                                   
             
                                                     
                                                                                                                                        

                                                                           
                                                    
                                                        

                                             
                                                                                                                                                   

      Откак се помня, мярка след мярка взимат, а теглото - все по-голямо...                                  

Берлин, 1968 година.

Берлин, 1968 година.
Управлението на Германската Народна Социална Партия( бивша национал-социалистическа), еврейската Партия на Справедливостта и болшевишката "Щурм" е разклатено от половингодишни протести. Пред сградата на райхстага се събират стотици спонтанно извозени с автобуси поддържници на правителството, готови да защитават демокрацията от развилнелите се студенти. Възрастните почитатели на ГНСП с умиление си спомнят пред репортерите колко добре е било по времето на Фюрера; колко заводи и магистрали са били построени. Всички дружно викат "Единство - Подкрепа", а младите активисти на "Щурм" подвикват на студентите "К...ви наХелмут", визирайки лидера на най-голямата опозиционна партия, Хелмут Кол...
Що па да не е възможно? ;)

Нравописни грешки

ЗАлУхСТВАНЕ НА лЪЖДОВНА ВОня...

иБРИКС...

серСЕМ...

РАКЕТИ КИН-дза-дзАЛ...

ПРОКУРикАТУРА...

доктор на нЕуките...

КаскетЬОРФИШЕК...

кРЕтЕРЕНЦИАЛЕН Бот...

ДА ЗАПАЗИМ БЪЛГАРСКИЯ рЕВ!...

МОрДоРАТОР...

РЕЗИДЕНТЪТ ПРОВЕЖДА гьОНСУрТАЦИИ...

ПАК НИ ПРОБУТВАТ ХАРТИЕНИ диветИНИ...

перепутин...

Специална военна оСерация...

МеКерендум...

ПИниЗкус

ПП "онАЖДАНЕ НА ОТЕЧЕСТВОТО"...

баНкЯнски поток...

електронно ГраБителство...

аРХикорупционна комисия

КРИБски пирати...

стивън сБегал...

BiTият - бит...

коМУнсерватори...

Нема сМисъль...

балаМсирана политика...

сКрОмНЕЛИЯ мНИмОВА...

ЦАциализъм...

"МАЙнкАмПф БЕ, УИЛИ!"....

стаДилност...

КОАЛИзИЯ...

улаво на шаренКоВА се радва...

беСновска...

ДЕГЕНЕРАл...

пУтИнциал...

безпреЗИдентен случай...

рубЛика...

обИдинител на нацията...

ЗАДАВА СЕ НОВ "ГОЛЯМ чЛЕн" В ЕНЕРГЕТИКАТА...

културно-исторически МОтОризъм...

БОКОВА Е НАЦИОНАЛНА пАУЗА...

ГРАЖДАНСКО ОвчЕСТВО...

истЕрия славяноболгарская...

роБолюбие...

СВОБОДАТА, меСтАНЧО, Е ВЕЛИКО НЕЩО!...

БорИшарски...

моралШ...

поЛИТУРГИЯ...

омбудсАман!...

МрънКЕЛ И ОхЛАНД  ЩЕ НАмЛЯСКАТ ПАЛАВНИКА СъсИПРАС...

ВАзиРУФАКИС...

ЦИфРАС ЩЕ ПРИЛОЖИ ДЕМОфлАЦИЯТА...

тРОЛЕТАРИАТ...

ПАРАД НА ПОврЕДАТА...

гласопРодаватели...

ХУМилИТАРНА ПОМОЩ...

ЗДРАВНА КАшА...

цветан вСЕсилев си загуби БАбанката...

КОмуНиСТИТУЦИЯ...

НАРОДНИ ПРЕДСТАВяТЕЛИси..
.
СТУДЕНТ НА ГаДИНАТА...

нОНСЕНСУС...

БЪЛГАРИЯ БЕЗ мЕНЗУРА...

гЕЕВСКИ БИЛ САТеНИЗИРАН...

ДЪРъбърЕВА е майстор на крЕсноречието...

пЪНЧО СвОЙЧЕВ Е ВИДЕН НАШ СОЦИОЛъГ...

ДА ДАДЕМ дАНС НА гРАбИТЕЛСТВОТО!...

МИШО глАМАРА ВДИГА пИВОТО НА КОНТРАПРОТЕСТА...

дОЛЕН шИтЕРОВ ОГЛАВИ ЕпИЧНАТА КОлИзИЯ В НАРОДНОТО СЪзнАНИЕ...

ИСКАМЕ КАСтрИРАНЕ НА СТАРИТЕ И ПРОИЗВЕЖДАНЕ НА НОВИ ИЗрОдИ...

ИЗЖИВЯВАМЕ КошмАРЗИС...

КОНСТаТаЦИОНЕН СЪД...

помОЛЕН да СИиДЕРОВ ОТКРИ КОмпромАЦИИТЕ В ПРЕЗИДЕНТСТВОТО...

гоТВИ МъСТАН Е РАДЕТЕЛ ЗА вРяВА И СВОБОДИя...

нагЛЯН дерибЕЕВСКИ Е НОВОТО ЛИЦЕ НА гАНгС...

СДРУЖЕНИЕ ЗА ЧаСТНИ ИЗБОРИ...

ДЕСенпрАВ пУКАЛОВ Е ВИСОКООБРАЗуВАН гАДЪР НА "Батака"...

СТЕФАН пенИЗОВ ЩЕ РАЗтРИЕ изБРаНите В ЕНЕРГЕТИКАТА...

България на три БорЧета! НИЕ СМЕ ВЕЛИКА мАфИЯ...

ДЕбеЛЯН Беевски Е МАГНиТ В ОвЛАСТТА НА МАзМЕДИИТЕ...

стОЙКО спОРИСОВ ЩЕ гАзИРА ИЗвОРИТЕ...

Путин е твърдо за еРектоцентрала в белене...

ЩЕ РАЗРЕШАТ гУШЕНЕТО НА ОБЩЕСТВЕНИ нЕщА...

Ще изучаваме майНиния си език...

ГЛАдНИЯТ ПРеКаРОР Е БЕЗПРИнРАвСТвЕН...

БюРЕКОВ Е ФЛАГМАН НА ЖУРНАЛИСТИЧЕСКАТА сплЕТИКА...

проПАграмният кабинет е съставен от експОрти...

ИСТИНСКИТЕ мазИОНАЛИСТИ ЩЕ ГЛАдУВАТ ОТНОВО ЗА Батака...

оЛИГарски обещава прИзрачна полиКЛика на ГраБителството...

бОЛЕН лИДЕРОВ ОСИГУРИ спОРУМ В ПАРЛАМаНТА...

спамИШЕВ НИ ЗАЛЯ С ПРЕДИЗБОРНИ ОБЕЩАНИЯ...

НАРОчНИТЕ гРОТЕСТИ СРЕЩУ ерп-ТАТА ДОВЕДОХА ДО подМЯНА НА СТрАхУКВОТО.
 гРЕХОДЪТ (по Радой Ралин) ПРОДЪЛЖАВА...

Интровертно

Народът е несправедлив!
Как в свойта битност сме екзактни
описвахме във наратив,
а той пак: "Мразя ви безплатно".

"Страхуват го" - помислихме си първом.
Катарзис! Прошка, анадънму?!
С "Оставка" и "боклук червен"
отвърна лумпенът платен.

Мълчахме, че и се срамувахме;
И Биг Ша включихме бе, Мен!
Дори не се наваканцувахме.
отново - „Кой?“; "Танцувай с мен"...

Почти изровихме земята
за неговия евро-глас;
целувахме се по устата -
не щя да го даде за нас.

Изпаднахме във интровертност
от този пълен конфиденс.
Уж имахме успехи и консенсус,
а явно е било нонсенс...

Нонсенс? Ха! Не за нас е таз оферта,
а за наивните "танцьори с ДАНС".
В полифоничната реалност, тип омерта,
трептим  в блажен морфичен резонанс.

Реквием за едно българско село

Странно – толкова пъти вече съм идвал тук, а чак сега се вглеждам в църквата.
При предишните ми посещения ми е правил впечатление контрастът между миналото и настоящето на селото. Двуетажни къщи, очевидно градени с много любов и мечти. Стени, украсени с фризове и гипсови орнаменти, дърворезби по стрехите. Дори така наречените самалъци – селскостопански сгради, използвани за кошари и плевни – са масивни двуетажни постройки. Било е богато село.
И голяма част от всичко това сега е в руини - откъртени мазилки, висящи на една панта черчевета от прозорци, поддаващи покриви, избелели цветове. Някога жизненото и цъфтящо село, сега умира.
- Циганите, тя'аната мамица бъйлива – обясняват ми местните - те са виновни! Купуват на безценица и докат' не изръшкат сичко, не мирясват! Едно време не се мярка'а тука, деге, сеги – селото превзеха.
- Е, защо им продават? - недоумявам.
- От тях бягат ората! Опоска'а сичко. Градини берат, жито косят... Оградите даже краднат! На кой друг да продаваш?
Това обяснение изглежда достоверно. Постоянно срещам каруци, теглени от натимарени коне, а от каприте ме гледат наперено и враждебно мургави яки младежи, иронично обсъждащи чужденеца – натрапник.
Но това, което особено ме впечатлява е, че усещането за разруха, което ме обхваща при вида на рушащите се сгради на умиращото село, се появява и при контактуването с обитателите му. Гледаш го, мъж-скала. А когато се ръкува с теб, сякаш хващаш медуза. И погледът му – гузно блуждаещ някъде около теб. А когато успееш да го уловиш, не виждаш никакъв живец в него. Само някаква безнадеждна обреченост, подозрителност и притвореност.
Единствено в очите на старците личи някак предизвикателно-обидена гордост. И обвинение. Гордост от положените от тях усилия да изградят един прекрасен нов свят; обида от резултата, който виждат около себе си; обвинение за нежеланието ни днес да продължим техния път; убеденост, че младите са ги предали; предизвикателна готовност да защитават до край своите убеждения. А краят идва, те оредяват все-повече.
Такъв е и поводът за днешното ми посещение – погребение.
Потресаващо погребение. Погребение без свещеник, без молитви, без свещи. Реч от името на селската партийна организация: Родена на тази и тази дата, завършила едикакво си, родила толкова деца, отгледала толкова внуци,изпълнявала образцово трудовите си задължения...
Реч от кметския наместник. шепа пръст от всеки, „благодарим ти, другарко“ и толкова.Сякаш не погребват човек, а бракуват някаква амортизирана машина...
„Не човек, а желязо" - кънти в съзнанието ми, докато потегляме.
И тогава погледът ми се спира на камбанарията, стърчаща в центъра на селото. Ръждясала. Със зейнали по нея продълговати отвори, които вероятно някога са били запълнени от красиви цветни стъкла.
- Тая църква действаща ли е? - Питам.
- Не. Няма кой да ходи в нея. Тука всички са безбожници. - Отговаря спътникът ми.
В думите му няма притеснение, нито гордост. Няма съжаление или обвинение. Няма никаква емоция. Просто констатация. Всички са безбожници.
Главата ми се замайва от внезапно халосалото ме прозрение:
Това, което се изнизва зад отворения прозорец на набиращата скорост кола не е умиращо село. Душата му го е напуснала отдавна - може би преди десетилетия, когато е догоряла последната свещ в храма. Храмът, за изграждането на който са отделяли от залъка си същите тези хора, които са изписвали и украсявали домовете на телата си, за да имат дом и душите им.
Селото отдавна е мъртво.
Духът му е отдавна прогонен.
Това пред очите ми е неговият разлагащ се труп. А наобиколилите го гарвани просто късат тленните му останки и ги товарят в каруците си. Изпълняват санитарната си функция.

Първи трепети

Първата ми среща с пътен полицай беше малко след като взех шофьорска книжка. Бях с фирмена кола, облепена цялата с рекламни стикери - нещо рядко срещано по онова време. Трябваше да пътувам служебно до Пловдив и ми беше много притеснено, тъй като имах книжка едва от десетина дни.

  И така - прекръстих се мислено, нагласих седалката и огледалата, сложих си колана, направих суха тренировка със скоростния лост и след като събрах смелост, се гмурнах в оживения софийски трафик. Докато успея да изляза от София, краката ми вече трепереха. За какво по-напред да мислиш -  на коя предавка да превключиш ли, или за постоянно шмугващите се пред теб коли; знаците ли да гледаш...
  И тъкмо се бях поуспокоил, че съм се измъкнал от града - по магистралата би трябвало да е по-леко - видях срещу себе си вдигната полицейска стоп-палка. Не може да е за мен - спазвам всички правила. Огледах се наоколо, но грешка нямаше - мен спират... Отбих в дясно и докато се чудех какво трябва  да направя, към мен с тежка стъпка приближи висок и широкоплещест чичко с рунтави вежди и засукани мустаци, тип генерал Столетов.
- Старшина Иванов - прогърмя "генералът" - Документите за проверка!
  След кратко суетене нужните документи бяха намерени и подложени на щателна проверка от суровия му взор.А на мен, въпросът какво нарушение съм направил не ми  даваше мира.
- Извинете - попитах накрая плахо - а защо ме спряхте?
 Орловият поглед се вдигна изумено от документите и ме прободе като кинжал.
- Що съм катаджия, за това те спрех! - ревна гороломно "Столетов" - Ако бех горски, немаше да те спрем, ама те - катаджия съм! Мнооого телевизия гледате, много си знаете правата! Защо съм го бил спрел...
   Едно нервно изпръхтяване накара великолепното украшение над горната устна на притежателя на гореспоменатото хладно оръжие за миг да полети и в същото време предотврати неговото собствено излитане, освобождавайки го от излишно поетия въздух.

- Ама не, аз... - провах да се в вмъкна в паузата.

Той обаче продължи разпалено:
- Големи многознайковци се навъдихте, бе!
- Не, не.... Не ме разбрахте... Аз... - опитвах се да вметна, но веднъж набрал инерция, ядът на полицая нямаше спиране:
- Я слизай, да видим пожарогасител и аптечка имаш ли! Защо съм го бил спрел... Аз тука да не съм чучело?! За какво са ме сложили?! Такива като тебе да спирам, а не семки да чопла!
- Не бе, човек! Не ме разбирай погрешно - продължих да каканижа аз - Никакви претенции нямам. Просто съм шофьор от скоро и не знам дали не съм сбъркал нещо...
  Праведният гняв на ревностния пазител на закона се поуталожи и след още едно изпръхтяване, последвано от нов опит на мустака да полети, той ми подаде документите и назидателно ме осведоми:
- А бе аз, ако искам, винаги можем да ти  намерим какво си сбъркал, ама айде! Стана ми интересен, че си много шарен, за това те спрех. Айде, лек ти път!

България (нихилистично-носталгичен кавър на един незаминал емигрант)

Земя като една човешка длан...
Голяма, малка - ти не си ми нужна,
щом в тебе чувствам се в капан,
а вред те асоциират с нужник!

Във теб виреят "вълци" и "чакали",
"маймунеци" и всякакви "глави".
Във джунглата ти честните едва ли
ще оцелеят - те са "будали".

Земя, като една човешка длан...
Но да поеме, тази длан е винаги готова,
стакана с византийската отрова
и кървавия " шпагин" на Иван.

Търговците на "крек" и плът човешка
продават днес на дребно твойта чест,
А политиците са тяхна пешка -
те също гледат своя интерес!
...........................................................
Не стана чудо - лъгали са пак!
Оказаха се "фейк" предизборните тръпки.
Събрахме си багажа - няма как...
И тръгнахме по път, осеян с дупки.
.........................................................
Земя,като една човешка длан...
Ех, свърши вече моето страдание!
Обичам те, когато съм пиян,
защото гледам те от разстояние!

Зима

Едни зими имаше навремето – насред Януари вземе, че ни затрупа с пет сантиметра сняг и ни изненада – не, ами ни ошашави чак.
За една от тия зими ми е приказката...
- Не е държава това! - Нареждаше жално току що качилият се клиент, докато духаше зиморничаво вкочанените си пръсти. - Имах едно Ауди осемдесетка... Не беше кой-знае какво, ама ми вършеше работа. А сега мръзна по спирките...
- Що, какво му се е случило? - полюбопитствах аз.
- А бе, то не е за верване... Оня ден, като се блокира цела София от снега... Държава ли е това, чудо ли е, бе! От пет сантима снег – пълен блокаж!
Та... По некакво чудо бех предвидил, че така ще стане и тръгнах по-рано. Изпреварих задръстването. Ама като стигнах до Лозенец (там ни е офиса), се почна една...
То – колко снег имаше - колкото да побелее само. Ама по тия стръмни улички с тия павета... Улици ли са, държава ли е... Точно преди мойта работа има една уличка – дали има и 50 метра, ама стръмнаааа....
Спрех се аз горе, гледах, мислих... Викам си – лекичко, на първа, нема начин да не слезна.
Слезнах! Ама право в една паркирана кола. Тя, мойта като взе да ми поднася и аз като се панирах и като скочих на спирачките – кат шейна стана.
- Добре де – прекъснах го – чак па толкова зле ли си я ударил, та говориш за нея в минало време?
- Не беше нищо особено, бе! Ама докато се осефера, излете една мацка с некаква фиестичка отгоре, та у мен.
„Станалото, станало. – Викам – Ами дай да преместим колите, да не се наниже некой друг в нас.“
Ама то – току така ли се местат на тая пързалка! Бутай, дърпай – избутахме нейната и те ти един джип отгоре.
Така ме млатна, че ме завърте на страни и счупих фара на още една паркирана.
Обаждам се аз в КАТ и обяснявам какво е станало.
„Колко автомобила участват в ПТП-то?“ - Пита ме оная.
„Засега са пет“ - Викам.
„В какъв смисъл – засега?“
„А! Вече са шест“...
Един баварец като се сурна отгоре – и пак в мен - тоя път странично. Оня беше преместил вече джипката...
- Е, не! Това ако го гледам във филм, ше си кажа, че са попресолили манджата. - казах през смях - В края на краищата какво стана?
- Какво стана... След четири часа дойдоха полицаите и ми написаха акт за несъобразена скорост. Виновен съм, демек! Каско немам, гражданската не важи, а една здрава ламарина не остана по колата. Да тръгна да я правя – тя, целата кола не струва толкова. Държава ли е, чудо ли е...
- Добре де, Що не обжалваш акта? Що не съдиш общината?
- Какъв съд, бе?! Само нервите да си изхаба. Ти кат да не живеш в тая държава... Държава ли е, чудо ли е.......

То бяха други времена. Няма вече такива зими в София. Откак бате ти Бойко се разпореди да се ловят снежинките във въздуха, изплаши се тая ми ти зима и туй то. Един снежен човек, дето се вика, ако ти се прииска да си направиш, по Витоша трябва да се катериш.
Ама сега, като ни отърваха от страха, почва да ме хваща страх... Да не вземе да се усети и зимата,че не я страхуват вече, да се промъкне в мъглата, която ни обгръща все по-плътно и пак да завалят едни снегове, едни актове... Ти да видиш тогава зима!

Да го ожалиш

Не мога да разбера какво толкова имат хората срещу катаджиите. Толкова сговорчиви, човечни, разбиращи и приятелски настроени хора са... Да кажем примерно, че минеш на червено. Спира те човекът и не се юрва веднага да ти изпие кръвчицата, дето има една дума, а съвсем човешки ти обяснява къде си сбъркал, на каква стойност е глобата, колко точки се отнемат... След това проявява загриженост за социално-икономическото ти положение – можеш ли да си позволиш такава глоба, точки имаш ли... И тогава, в израз на дълбока симпатия, ти дава право на избор. Чуеш ли фразата „И се'а к'во правим?“, идва моментът за размисъл.Ако ти прецениш, ще си свърши работата като съвестен гражданин и ще ти напише акт, колкото и да му е неприятно. Ако обаче, му обясниш, че положението ти е много тежко, се отнася с разбиране и те пуска с любезното предупреждение занапред да внимаваш повече. Е, ти разбира се, му даваш в знак на признателност десет-двадесет лева, но това не е корупция!Това си е твое решение.
  И как да не му дадеш,като знаеш в какво окаяно положение са, горките?! Заплатите им – мижави; за облекло – я им дадат, я не – а и те семейства имат; и те деца хранят... А работата им е при такива тежки условия...Ами че те са направо за ожалване!
  Веднъж много ми дожаля за едно младо момче, неопитно още... От скамейката в Симеоново– директно на улицата го пратили. И то - в най-големите студове – Януари месец...
  Спря ме за рутинна проверка, поиска ми документите и започна внимателно да ги разглежда, потропвайки с крака, за да се стопли. Тогава шофирах с два акта, резултат на спор с друг един труженик на улицата, по единия от които бях подал възражение. Той видя входящия номер на възражението и ми каза:
- Е защо караш с изтекъл акт? С'а к'во да те правя?
- Как така-  изтекъл? - Озадачих се аз.
- Ами тука, в ъгъла пише 02.01. Удължението ти е изтекло преди три дена.
- Това ми е входящия номер и датата на възражението, което съм подал – обясних.
- С'а що ме ядосваш, аз актове не съм ли виждал според теб?!
  Стана ми ясно, че май не е виждал много – много...
- Добре де, виж кога е съставен! Ако мислиш, че за десет дена може да е изтекъл, ок.
  Той отиде да се посъветва с колегата си и след малко се върна засрамен. Нямаше къде да ходи – налагаше се да си признае, че е в грешка. Това обаче малко го ядоса и реши, че трябва да ми намери нарушение. И се започна: триъгълник, аптечка, пожарогасител, светлини... Удари на камък, горкия. Всичко си имах. Само пътната книжка бях забравил да си попълня и силно се надявах да не се сети за нея. Тя не е от неговата компетенция, работа на ДАЙ е, но все пак...   По едно време, съвсем отчаян, възкликна:       
- Е с'а, аз какво да кажа на старшия, че съм те пуснал за добро поведение ли?!    
- Ми – не знам... - отговорих.
  Той ми върна с нежелание документите и присвит под напора на ледения вятър тръгна към патрулката. След две крачки обаче, се присети и се обърна:
- А пътна книжка имаш ли?
Подадох му я широко ухилен.
- Ами попълвайте ги, де - занарежда без дори да я погледне - Аз за какво мръзна тука...
- Ми – не знам... - отговорих отново.
  Той постоя нерешително секунда – две, но явно разбрал, че си има работа с много недосетлив човек, промърмори нещо недоволно и се прибра на топло в колата.
Как да не го ожалиш... Изкарали го на улицата в най-големия студ, а защо – и той не знае...