събота, 2 август 2014 г.

Бомбата

    - До Гевгелийски ше ме метнеш ли?
    „Това се казва късмет! Супер!“ - Не знаех къде е това село, но щом е извън София, все е добър курс. - „Само да се договорим за винетката. Сговорчиво ми изглежда момчето...“.
    - Ами, да те метна, ама нямам винетка...
    Май не е чак толкова сговорчиво. Направо се ядоса.
    - Еееее, ама все по-нагли ставате! Знам, че е близо! Пет лева давам. Ше ме возиш ли, или ше се пра'иш на интересен?!
    Не било село. Квартал било. Съседният квартал... Решил човекът, че му се подигравам за винетката, понеже е кратък курсът.
    Подобни разговори няма как да не пропукат убедеността ти, че познаваш София. Много скоро след като започнах да въртя геврека осъзнах, че подобно твърдение би било твърде пресилено. Ето и тази вечер, вече месец, откакто съм таксиметров шофьор, отново попаднах на напълно непознато за мен място – квартал Бенковски.
    Този път обаче, чистосърдечно си бях признал, че е така. Отзивчивата женица, която возех, влезе с удоволствие в ролята на гид и подробно ми описваше забележителностите край които минавахме. По едно време ми показа невзрачна тъмна уличка и ми обясни, че по нея мога да изляза към Надежда. Реших, че след като я оставя, ще пробвам новия за мен маршрут. Човек трябва да се усъвършенства непрекъснато.
    Пожелахме си „лека нощ“ и докато се обърна, в колата ми се намъкнаха два пияни като свине индивида.
    По принцип определението „пиян като свиня“ ми се вижда доста несправедливо спрямо това благородно животно. Никога не съм виждал пияна свиня. В случая обаче, субектите на въпросното сравнение можеха да бъдат оприличени на добре охранени шопари, което ми даде основание да използвам този фриволен израз.
    - Карай за Надежда, готин! - Изгрухтя позициониралият се на предната седалка бабанко.
    - Само трябва да ми подскажете коя беше пряката за Надежда, че постоянно я бъркам. – Поизлъгах аз. Не исках да си признавам, че съм в тотално неведение къде се намирам, но от друга страна, да объркам пътя ми се виждаше по-неприятния вариант.
    Оня ме изгледа с интерес, ухили се самодоволно и отговори:
    - Карай спокойно, ш'те опра'им!
    Това не ми прозвуча особено успокоително. Още с тръгването главата на навигатора ми клюмна над масивното му туловище, което не допринесе особено за моя душевен комфорт.
    Взирах се напрегнато във всяка следваща от дясно пряка, докато ми се стори, че разпознавам търсената.
    - Тая ли беше? - Попитах за всеки случай.
    Седящият до мен се сепна, огледа се замаяно и отсече:
    - Дай направо.... Е тука си в лево.
    По гърба ми полазиха тръпки. Няколко седмици по-рано един колега беше открит заклан в Люлин. Никак не ми се искаше да се навирам в тъмните сокаци на Бенковски с подобни типове в колата. Но да им откажа означаваше да направя скандала неизбежен.
    - Надежда е надясно – възразих плахо.
    - Карай, карай! – Изгледаха ме две налети с кръв очички безизразно.
    Заглуших гласа на здравия разум и изпълних командата, а седящият до мен моментално задряма.
    „Преструва се“ - мислех си трескаво, докато се мъчех да гледам едновременно пътя и него.
    Започна една поредица от задрямвания, събуждания и смяна на посоката из тъмните улички.
    „Въртим се в кръг“ - осъзнах, когато за пореден път пред мен изникна някаква църква. Стомахът ми се беше свил на топка. От дланите ми, стиснали здраво волана, започнаха да се процеждат капки пот.
    Усетих как оня отзад се приведе в някаква радостна възбуда, подобно на териер, надушил яребица и задиша шумно във врата ми:
    - Брат, сещам се къде сме тръгна̀ли. Към бомбата!
    Това ми дойде в повече. Спрях колата.
    - Пичове, айде да не правим глупости! Казвайте къде да ви карам, пари не ви искам. Ама да знаете, че и аз нямам. Всичко на всичко 30 лева си имам.
    От седалката до мен се разнесе нещо средно между грухтене и астматичен пристъп.
    - Спокойно бе, готин! Карай!
    - Тоя май не е чува̀л за бомбата! - разнесе се ехидно хихикане отзад.
    - Чувал съм аз! - Развиках се троснато. Напрежението ми се беше отприщило. - Какво ме въртите като пумпал из сокаците? Аман от бомбаджии!
    - Карай спокойно бе, готин! Какво си се стегнал? Е за тая къща сме – посочи някъде напред седящият до мен...
    - Те тука живее Бомбата, да знаеш. - Заяви, когато стигнахме до посочената къща – Слѐзни да пийнем по едно!
    - Не ми се пие, мерси. - Успях да накарам гласа си да не трепери, но това не се отнасяше за краката ми.
    - Пѝйни едно след работа, тогава! - Остави на седалката десетолевка и се заклатушка към „бомбата“...
    Услужливата екскурзоводка беше пропуснала да ми покаже най-важната забележителност в Бенковски – къщата на Бомбата. Оказа се, че това е някаква местна кримка, позната на всички в района.
    Вече и на мен...

Няма коментари:

Публикуване на коментар