петък, 8 август 2014 г.

Невидима заплаха

Не ми пука! Да си изпълзява в храстите и да се оправя. Абсолютно никакво намерение нямам да ѝ помагам.
  Ако бях усетил, че е толкова пияна, изобщо нямаше да я кача. Ама как да я усетя? Тя беше съвсем нормална в началото.
  Взех я от адрес. Младо момиче, вярно, леко пийнало, но съвсем адекватно. Двама мъже я доведоха под ръка. Тя се шегуваше, смееше се, даже убеждаваше единия от кавалерите си, който държеше да плати сметката предварително, че е свикнала сама да си поема разходите. За моя радост, той надделя. Даде ми парите, каза ми до кой блок в Младост трябва да я закарам, уговориха се нещо за следващия ден и потеглих.
  Още с тръгването, веселостта ѝ изчезна.
- С'а к'во си мислиш? Да обиколиш цела София ли си решил? - Изграчи дрезгаво. Нищо общо с мекия тембър до преди малко. За една минута се беше преобразила напълно.
- Това е най-прекия път – отговорих.
- Ееееей, аз да не съм от Сунгурларе, бе?! Нема да ти пла̀та, да знаеш!
- На мен вече ми е платено. Ако искам през Пазарджик ще мина!
  Продължи да се заяжда почти през цялото време. На няколко пъти бях на косъм от това, да набия спирачките и да я изхвърля, но си наложих да не ѝ отговарям. Да мрънка колкото ще. Само по-бързо да стигнем и да се отърва от нея...
  По едно време се умълча.
 „Сигурно е заспала“ - погледнах в огледалото. Не беше заспала. Отражението, което видях в сумрака на задната седалка не приличаше на човешко лице. Беше сянка. Мъртвешка бяла маска с изцъклен поглед.
„Сега остава да повърне в колата“ - помислих си и намалих за всеки случай.
 Не повърна. И не проговори повече. Но отражението в огледалото изглеждаше все по-зловещо.
- Пристигнахме – обявих, след като спрях пред указания ми още в началото блок. Дори не помръдна. Гледаше с празен поглед право напред.
- Айде слизай, бе! - Извиках.
  Тя се сепна, отвори вратата и се стовари от колата като чувал с картофи, с главата напред...
  И ето, сега чаках да се разкара, за да мога да потегля. Не исках даже да я поглеждам, камо ли да ѝ помагам. Тя обаче нямаше никакво намерение да се маха. Полегна си удобно по гръб и дори си облегна главата на задната гума на колата.
- Е, не! Писна ми от теб! - Слязох вбесен, с твърдото намерение да я извлека настрани и да я оставя да си се наспи на тротоара, но когато обиколих колата, гледката ме потресе. Смъкваше си дрехите, както беше изпружена по гръб.
- Какво правиш, бе?!!- Извиках отново.
  До замъгленото и съзнание явно достигна фактът, че не е сама и запридърпва обратно дънките, под които бързо се събра издайническа локва. Една тънка струйка потече по наклона, право към врата ѝ. Обърнах се отвратен.
  До мен спря бяла Вектра, предното стъкло се отвори и щофьорът попита:
- Какво става, да не си я бутна̀л?
- А бе, бутна̀л съм я! Напила се е. Може и дрогирана да е, не знам.
- Аха... Сигурен ли си, че не си я бутна̀л?
  Само изпръхтях, без да му отговоря и си влязох в колата, а той потегли.
 „Какво да я правя тая сега?“ Беше ме гнус да я пипна, а да я чакам да се освести – кой знае колко време ще загубя... Запалих цигара и затворих очи. „Изпушвам я и ако не се е разкарала ще я преместя.“
 Изскърцаха спирачки. Отворих очи - до мен беше спряла кола. Бяла Вектра. От нея слезе полицай.
„Точно така - помислих си с горчивина – никакво доверие на бакшиша! Сто процента я е бутнал.“
- Добър вечер! Какъв е случаят? - Попита полицаят.
- Какъв е... Напила се е като свиня, и се чудя какво да я правя. Опика се цялата...
 Той се наведе към нея, обърна се и ме изгледа подозрително:
- Каква е тая кръв по лицето ѝ?
- Кръв ли?... Ами, тя се стовари като чувал от колата, сигурно се е ударила...
  Започна да я разпитва коя е, откъде е, а от нея се чуваха куп нечленоразделни звуци, сред които разгадах нещо от сорта на „Кво скашбе, шме ррстувашли сга бе, кука нщастна?“
- Ясно – обърна се към мен полицаят – Дай да я преместим и тръгвай. Ние ще се обадим в изтрезвителното да я вземат...

 Често ме питат не е ли опасно да работя нощем. Отговарям, че не е по-опасно, отколкото през деня. Дори в известен смисъл е по-безопасно – нащрек си, внимаваш кой качваш. Е, случва се и да сбъркаш в преценката. Имал съм няколко напрегнати ситуации. Сега обаче, като се върна назад, осъзнавам, че в тази съм бил в най-голяма опасност. Добре, че оня с Вектрата не ми повярва и доведе полицая. Ами ако я бях оставил? Качват я при мен леко подпийнала и я намират напълно неадекватна, с окървавено лице и свалени гащи. Иди доказвай после, че си невинен...

Няма коментари:

Публикуване на коментар