Докато връщах рестото на една мила девойка, тя ме изгледа изумено, бутайки ми ръката:
- Ама моля ви се! Нали сте бакшиш?!
Тази проява на великодушие не ме свари в най-доброто възможно разположение на духа.
- Девойче – отговорих троснато – ако аз съм бакшиш, то – ти си ресто!
Тя се опули озадачено и поуплашено. Не ме разбра.
Потеглих ядосан и умислен. Защо толкова се обидих? Какво, аджеба, означава „бакшиш“?!
В колите на някои мои колеги с особено извисено чувство за хумор се мъдри надписът „Бакшиш не е град в Китай“.
Дотук добре. Изяснихме си какво не е. А какво е?
Порових се в интернет и открих, че думата идва от персийски и в буквален превод означава „дар“. Значи не е толкова обидно да те нарекат така? Или е? Какво влага българинът в тази думичка?
Веднъж една яка червендалеста лелка, между две закачливи сръчквания с лакът, ме попита:
- Как е, душа? Има ли бакшиши?
- Аз работя за това, което изпише тук. – отговорих, почуквайки таксиметровия апарат. - Бакшишите не са задължителни.
- Как не са задължителни! Ми аз, ако не са бакшишите ше умра от глад бе, душице! Само от едната заплата живее ли се?!
Не я попитах какво работи. Би могла да е всякаква. Барманите и сервитьорките, например, работят за символични заплати. Реално доходите им се формират основно от бакшишите. И само те ли са? Същото изявление биха могли да направят полицаи, лекари, преподаватели... Една защитна пледоария по повод „почерпките“ на полицаите, изнесена ми от друг един клиент, завършваше така: „Я се опитай да си изхраниш семейството с тяхната мижава заплата!“...
Ясно – в България бакшишът е средство за оцеляване. Необходимост.
Значи ли това, че наричайки ме така, хората декларират колко съм им необходим? Надали...
Въпросът „що е то бакшиш и има ли той почва у нас“ ме занимаваше дълго време и отговорът му ме споходи ненадейно една сутрин, в обичайното Софийско задръстване.
Всеки, който в "час пик“ се е опитвал да излезе от ул. „Христо Белчев“ на бул. „Патриарх Евтимий“ и след това да завие наляво по „Витошка“, знае, че това е невъобразимо изпитание. Първо трябва да се намери великодушен шофьор, който за ти позволи да излезеш на претъпкания „Патриарх“, а след това имаш на разположение „цели“ 20 метра, за да се престроиш от най-дясната в най-лявата лента. Т.е. Да се намерят още двама подобни добряци.
Та – въпросната сутрин реших, че е добра идея да бъда един от тези добряци. Според шофьора на буса зад мен и спътниците му обаче идеята явно не беше добра и те изразиха несъгласието си чрез набързо композирана „оратория за хор и клаксон“. Повдигнах ръце в ням въпрос („Какво толкова е станало?“) и с изумление видях в огледалото седящата на предната седалка възрастна жена да размахва среден пръст.
Дръпнах ръчната спирачка и слязох от колата.
- Браво, Госпожо! - казах с язвителна усмивка – Много ви отива на годините.
- Ти знаеш ли колко бързаме, бе! - разкрещя се тя.
- Само вие бързате! Тия, които пуснах, не бързат. Ако бяхте в тяхната кола, пак ли щяхте да ми показвате среден пръст?
- Айде, стига се прай, бе! - намеси се шофьорът – Кат'че ли не знам защо го пусна! Моташ се, белким фанеш некой клиент. Знам ги тия номера – и аз съм бил бакшиш!
Това направо ме зашемети. И през ум не ми беше минало, че мога да търся клиенти на средата на булеварда, в най-зверското задръстване.
-Явно бая неща са ти ясни – казах, след като се поокопитих – Ти, приятелю, не си БИЛ бакшиш. Ти СИ бакшиш. Нищо, че не караш такси!
Ето, значи, какво било... „Бакшиш“ в България не е дребното подаяние, което правим за някого в израз на симпатия, съжаление, или поради някакви други съображения.
Не е и по-едрата сума, която „даряваме“ на някого, за да си свърши работата. Или да не си я свърши.
Въпреки широко разпространеното използване на тази дума като презрително прозвище на таксиметровите шофьори, тя не е и професия. Защото отклоненията от нормите, които се приписват единствено на представителите на тази професия – измами, прояви на алчност, липса на елементарно възпитание, грубост, нередовно къпане - не са предмет на определен бранш, а на народопсихология.
„Бакшиш“, уважаеми, е състояние на духа; начин на мислене; една от характеристиките на озлобената, алчна, широко раззинала широката си гладна паст "широка славянска душа“ на българина.
- Ама моля ви се! Нали сте бакшиш?!
Тази проява на великодушие не ме свари в най-доброто възможно разположение на духа.
- Девойче – отговорих троснато – ако аз съм бакшиш, то – ти си ресто!
Тя се опули озадачено и поуплашено. Не ме разбра.
Потеглих ядосан и умислен. Защо толкова се обидих? Какво, аджеба, означава „бакшиш“?!
В колите на някои мои колеги с особено извисено чувство за хумор се мъдри надписът „Бакшиш не е град в Китай“.
Дотук добре. Изяснихме си какво не е. А какво е?
Порових се в интернет и открих, че думата идва от персийски и в буквален превод означава „дар“. Значи не е толкова обидно да те нарекат така? Или е? Какво влага българинът в тази думичка?
Веднъж една яка червендалеста лелка, между две закачливи сръчквания с лакът, ме попита:
- Как е, душа? Има ли бакшиши?
- Аз работя за това, което изпише тук. – отговорих, почуквайки таксиметровия апарат. - Бакшишите не са задължителни.
- Как не са задължителни! Ми аз, ако не са бакшишите ше умра от глад бе, душице! Само от едната заплата живее ли се?!
Не я попитах какво работи. Би могла да е всякаква. Барманите и сервитьорките, например, работят за символични заплати. Реално доходите им се формират основно от бакшишите. И само те ли са? Същото изявление биха могли да направят полицаи, лекари, преподаватели... Една защитна пледоария по повод „почерпките“ на полицаите, изнесена ми от друг един клиент, завършваше така: „Я се опитай да си изхраниш семейството с тяхната мижава заплата!“...
Ясно – в България бакшишът е средство за оцеляване. Необходимост.
Значи ли това, че наричайки ме така, хората декларират колко съм им необходим? Надали...
Въпросът „що е то бакшиш и има ли той почва у нас“ ме занимаваше дълго време и отговорът му ме споходи ненадейно една сутрин, в обичайното Софийско задръстване.
Всеки, който в "час пик“ се е опитвал да излезе от ул. „Христо Белчев“ на бул. „Патриарх Евтимий“ и след това да завие наляво по „Витошка“, знае, че това е невъобразимо изпитание. Първо трябва да се намери великодушен шофьор, който за ти позволи да излезеш на претъпкания „Патриарх“, а след това имаш на разположение „цели“ 20 метра, за да се престроиш от най-дясната в най-лявата лента. Т.е. Да се намерят още двама подобни добряци.
Та – въпросната сутрин реших, че е добра идея да бъда един от тези добряци. Според шофьора на буса зад мен и спътниците му обаче идеята явно не беше добра и те изразиха несъгласието си чрез набързо композирана „оратория за хор и клаксон“. Повдигнах ръце в ням въпрос („Какво толкова е станало?“) и с изумление видях в огледалото седящата на предната седалка възрастна жена да размахва среден пръст.
Дръпнах ръчната спирачка и слязох от колата.
- Браво, Госпожо! - казах с язвителна усмивка – Много ви отива на годините.
- Ти знаеш ли колко бързаме, бе! - разкрещя се тя.
- Само вие бързате! Тия, които пуснах, не бързат. Ако бяхте в тяхната кола, пак ли щяхте да ми показвате среден пръст?
- Айде, стига се прай, бе! - намеси се шофьорът – Кат'че ли не знам защо го пусна! Моташ се, белким фанеш некой клиент. Знам ги тия номера – и аз съм бил бакшиш!
Това направо ме зашемети. И през ум не ми беше минало, че мога да търся клиенти на средата на булеварда, в най-зверското задръстване.
-Явно бая неща са ти ясни – казах, след като се поокопитих – Ти, приятелю, не си БИЛ бакшиш. Ти СИ бакшиш. Нищо, че не караш такси!
Ето, значи, какво било... „Бакшиш“ в България не е дребното подаяние, което правим за някого в израз на симпатия, съжаление, или поради някакви други съображения.
Не е и по-едрата сума, която „даряваме“ на някого, за да си свърши работата. Или да не си я свърши.
Въпреки широко разпространеното използване на тази дума като презрително прозвище на таксиметровите шофьори, тя не е и професия. Защото отклоненията от нормите, които се приписват единствено на представителите на тази професия – измами, прояви на алчност, липса на елементарно възпитание, грубост, нередовно къпане - не са предмет на определен бранш, а на народопсихология.
„Бакшиш“, уважаеми, е състояние на духа; начин на мислене; една от характеристиките на озлобената, алчна, широко раззинала широката си гладна паст "широка славянска душа“ на българина.
Няма коментари:
Публикуване на коментар