събота, 26 юли 2014 г.

Алтруисти

  Имал съм вече сгода да изразя огромната си симпатия към тези неоценени труженици на улицата - пътните полицаи. И съм го правил напълно чистосърдечно. Трябва обаче да си призная, че отношението ми не винаги е било такова. Случвало ми се е сериозно да им се разсърдя и, мисля си, без основание. Все пак и те са хора. И те грешат понякога.
  Такова едно недоразумение, убеден съм - съвсем неволно, се получи преди няколко години.
Бях се позабързал малко,та не дооцених обстановката и навлязох леко в личното пространство на шофьора пред мен. По-точно казано, фактически...Ами – врязах се в багажника на колата му. Разбира се, спор по въпроса кой крив и кой прав нямаше, но тъй като още не бяха въведени двустранните протоколи, налагаше се да повикаме екип на КАТ.
  Който е изпадал в подобна ситуация знае, че докато патрулката дойде, участниците в инцидента имат достатъчно време, през което да понаругаят полицията за бавната реакция, да се разпрострат върху несъвършенствата на тромавия бюрократичен апарат като цяло, да разкажат патилата си, докато стигнат до единодушния извод, че „нищо не става от тая държава“. Накратко казано – да се сближат. Чувал съм за случаи, в които подобни премеждия са давали начало на приятелства за цял живот. Ето ви още една неподозирана полза от тази незнайно защо недолюбвана институция!
  Та – докато се появи нашата патрулка ( междувременно до нас спряха два други екипа, осведомиха се какъв е случая и ни увериха, че колегите ей сега пристигат), си бяхме станали толкова близки с другия шофьор, че той ми даваше съвети какво да кажа, за да се отърва по-леко. Аз му бях благодарен за съветите, но нямах намерение да шикалкавя– знаех, че мога да разчитам на добронамереността на блюстителите на закона.
И наистина – след като пристигнаха и поцъкаха съчувствено с език, единият от тях ме дръпна встрани и ми каза:
- Ясна е работата! Лоши пътни условия, мокър асфалт... Може така да ти напишем акта, че наказанието да ти е 50 лева без точки, а може и така, че да е 100 лева и 6 точки...
- Ами, първия вариант си избирам – отговорих.
- Е, то е ясно – па уискито е от теб! – позасмя се той – Трима сме, по десет лева – таман за една бутилка.
Предадох им „документацията“, написаха ми акта, стиснахме си ръцете доволни и всеки тръгна по своите си задачи.
След един месец получих наказателното постановление и – ти да видиш! Сто лева и шест точки...
Сега, след толкова години съм сигурен, че няма вина човекът. Искал е да помогне, ама... Ама тогава много му се ядосах. Толкова много, че в яда си се заклех: вече стотинка няма да дам на полицай!
Колко несправедлив съм бил... Ами, те не за парите – за моето добро мислят! Колко пъти от тогава насам са ме спирали в нарушение – за пари дума не са обелили. Единственото за което са загрижени е моето добруване. „Внимавай, де! С тая книжка хляба си изкарваш!“; „точки имаш ли?“... И ме пускат. Нито акт ми пишат, нито за пари дума отварят. А аз - „Пиши, та пиши“...
Само веднъж, след като с цялото си нахалство бях повторил неколкократно да ми напише акт, подавайки ми документите полицаят ми каза:
- Айде, па ако имаш желание...
- Желание – колкото щеш! Пари нямам. Пиши! - Изнаглях аз.
Остави ме човекът да си вървя по живо, по здраво...
Една вечер даже успях да ядосам двама от тези великодушни филантропи. Беше почти полунощ и бързах да стигна до дадения ми адрес. Оставаше ми минута, за да вляза в норматива и не щеш ли – червен светофар. Ама че късмет! Пет минути по късно пускат мигащо жълто, никакво движение няма – една кола чака срещу мен и една до мен. А аз трябваше да направя десен завой. Огледах се и бавничко се изнизах на дясно.
Колата срещу мен се оказа полицейска... Включиха „буркана“ и ме догониха.
- С'а ше кажеш, че не си видел, че е червено, нали? - ядосано започна катаджията.
- Напротив. Съвсем умишлено си минах, ама – десен завой правя, никакво движение няма, след пет минути тоя светофар го изключват...
- Това за десния завой в България не важи! Има си правила и трябва да се спазват.
- Съгласен съм. - отговорих – Пишете там каквото трябва.
Въпреки цялата ми наглост обаче, въпреки тежестта на нарушението, човешкото в него заговори и отново чух познатия рефрен:
- Що не внимаваш бе, човек? Пази си хляба! Знаеш ли колко точки са това?!
- Колкото – толкова! Пишете!
- „Пишете“, ама днеска акт, утре друг... Колко точки имаш?
- Достатъчно са ми точките. Пиши, че нямам време. На работа съм излязъл.
- Охоооо... Ама ти се водиш на отчет в Благоевград! С'а знаеш ли какво ше стане? Ше мине един месец, ше се разкараш до Благоевград, нема да ти е излезнало наказателното постановление и след един месец – пак.
- А бе човек, това е отработено. Много добре го знам. Айде, пиши каквото ще пишеш и - кой от къде е!
- Е ше ти пиша па, щом толко искаш! - вадейки актовете се развика той – Писна ми да се разправям с вас!
- Аз не се разправям... Аз ти казвам да ми пишеш.
- На, бе! Зимай си документите и да не съм те видел вече! - Намеси се ядосано колегата му, който до този момент само слушаше...
Виждате ли колко са благородни?! Даже и извадени от равновесие от безпардонното ми държание не си позволиха да използват служебното си положение и да ме изнудват. А и акт не ми написаха.
Злите езици веднага ще възразят, че не са го направили от алтруизъм. Като един колега, който ми разказваше, че спрял до една патрулка и им се примолил да му напишат някакъв дребен акт за 20-30 лева. Изтичало му наказателното постановление, а той нямал пари да си плати глобата и решил, че това е вариант да му се удължи срока с един месец. Те обаче му казали: „Ами да ти пишем, ама си имаме само един акт. Ако ни потрябва за нещо?“
- За това не са ти писали – злословеше той – Не са имали актове. Или са решили, че докато се занимават с теб, ще изпуснат десетина платежоспособни!
Колко са мнителни хората... Все търсят под вола теле! Не вярват в доброто. Не могат да си представят, че е възможно сред нас да има и безкористни алтруисти, които творят добрини просто така – от човещина.

Няма коментари:

Публикуване на коментар