вторник, 30 май 2017 г.

Гатанка

Какво е общото между Чайката и Цацата?
...................,............................
................................................
................................................

................................................
...............................,................
,...............................................
Отговор: Октоподът.
Колажът е на "Терминал 3"

неделя, 21 май 2017 г.

Вятър работа

Карам си аз под дъжда и слушам радио. Скорпионс. Клаус Майне се разкарва из Москва, минава покрай Горки парк и слуша. И той като мен. Ама, не радио. Вятъра на промяната слуша.
Та си мисля: Голем ветър се оказа тая промяна...

събота, 20 май 2017 г.

За знанието и вярата

Според атеистите, поклонници на науката, знанието е антипод на вярата. И съответно - вярата е синоним на незнанието.
А дали е така?
Големият взрив, образуването на планетите, зараждането на живота, еволюцията на видовете, човешката история (дори и най-новата) са твърдения, изказани от влиятелни учени, които всички ние приемаме като даденост (с вяра) и казваме, че това е знание. 
Само до преди няколко века обаче, всички влиятелни личности, институции и трудове са твърдели, че земята е плоска. А всички начетени хора са вярвали в това твърдение и са казвали, че това е знание.
Излиза, че знанието е вяра. Вяра в казаното от други, или в аксиоматичната истинност на базисни твърдения, които са недоказани и недоказуеми. Т. е. разликата между религиозния човек и атеиста се състои в това, че първият вярва в бога, а вторият - в науката. И ако е вярно, че вярата е синоним на незнанието, оказва се, че знанието всъщност е незнание.
Знанието обаче, се има за нещо повече от незнанието.
Следователно, знанието е арогантна форма на незнание.
Или не? 

Просто казано

Всичко на този свят е просто.
Всичко, с едно изключение: Сложно е да обясниш простите неща на простите хора.
Ако не вярвате, опитайте нещо наглед просто - да ме убедите, че нещата не са толкова прости.

вторник, 16 май 2017 г.

Машина на времето



Да, тя съществува.
Даже не е една. Само в София са разхвърляни десетина.
Открих една от тях по-миналото лято, в района на ТЕЦ "Земляне" - насред голямо бяло петно на картата на града. Всъщност, на картата има някакви нарисувани улици, но в главите на стотиците хиляди шофьори, пъплещи ежедневно  по задръстените околни булеварди, това място просто не съществува. Нищо. Дупка. Е, вярно - стърчат там някакви комини, даже пушат през зимата. Но дотам. Всички маршрути заобикалят отдалеч това сякаш забравено и от Бога място.
И преди това бях попадал в него. Веднъж, преди години, се пробвах да мина напряко оттам. Неравният черен път, осеян с дълбоки локви и стърчащи дебели арматурни телове, свършваше внезапно пред голям бетонен панел. След него имаше дълбок изкоп. Виждаха се коловози, заобикалящи препятствията, но реших, че е по-добре да се върна обратно. Запустяло. Тук-таме сред високите храсталаци стърчаха някакви сгради, които изглеждаха изоставени. Разруха. Това беше усещането.
И ето, в един горещ летен предиобед се появи клиент, който искаше да го закарам там. На учудения ми въпрос какво има в тази пустош, той отговори:
- Ааа, бая фирми има тука.
Оставих го до порутено хале, заградено с ръждясала метална ограда и спрях под рехавата сянка на една джанка, за да сменя ролката на таксиметровия апарат.
Наоколо прежуряше. Сухата трева беше клекнала омаломощена под тежестта на жегата. Никакъв повей. Единствено маранята създаваше усещане за някакво движение. Пещ. Даже и цвъртене и припукване се чуваше откъм препичащия се пейзаж. Не. Скакалец беше. Или някаква друга буболечка.
Изненадан дрозд изсвирука доволно. Явно беше открил неопоскана круша. Последва го друг одобрителен възглас. После трети, четвърти... Възторжени викове се сляха в истеричен хор. Някои като че ли се караха за по-апетитните хапки.
Шумният пир беше прекъснат рязко от металически трясъци. Някой ковеше нещо. С едно финално "пррррррр", ятото разтури купона и врявата позатихна. Чуваха се само откъслечни обидени подсвирквания под съпровода на чука, продължаващ да налага някаква ламарина.
Подкарах бавно баба Дачия. С измъчено пъшкане, тя се заклатушка полека по подобието на път. След птичата вакханалия, околноста като че ли отново заспа. Равномерните лениви удари на чука продължиха, но не нарушаваха по никакъв начин спокойствието, а сякаш задаваха ритъм на трептящата мараня и допълваха усещането за безметежна лежерност.
Ето, че зад един храст се откри изглед към трудовия процес. Кльощав труженик със шапка от вестник придържаше ламаринен лист над паянтова масичка от изметнати, посивели дъски. Втори труженик - по потник и с кърпа на главата, се опитваше да закове ламаринения лист на ствола на дървото, под което беше масичката. Явно, в някакъв момент от деня сянката на дървото се изместваше и влошаваше условията на труд. Върху масичката се мъдреха две бирени бутилки и транзисторче, от което до мен достигна "Воли ме, волиии..."
Почувствах се така, сякаш съм се пренесъл в безгрижните детски години. В безкрайните летни ваканции, изпълнени с безцелни разходки между притихналите в жегата сгради на държавните предприятия и търсене на съкровища в тревясалите им дворове. Когато от работилниците звучеше Лепа Брена; когато беше толкова по-спокойно; когато важеше принципът "държавата ни лъже че ни плаща, ние я лъжем че работим"; когато петък беше "ден на майстора".
И тогава го  осъзнах - това място не е оставено на  разрухата. То е консервирано. То е в миналото.
Машина на времето.

неделя, 7 май 2017 г.

За социализЪма и социалистическия човек

Не, другари! Проблемът не е в човешкия материал, който изгражда социализма. Проблемът е в човешкия материал, който социализмът изгражда.

понеделник, 1 май 2017 г.

Манифестация (Туй сме ний 2)

- Блаже, запиши ми още една! - Чу се откъм масите с окъснели пиячи в бар "Бабугери".
- Затварям!
- Б. Лаже, н. Ема ле да праим Ммма. Нифессстация, бе?!
Рач - един от най-редовните посетители на кръчмата, макар и да заекваше мъчително, можеше да бъде много убедителен. Вече от двадесет минути беше настъпил светлият празник на труда - първи май. Какъв по-добър повод от този, за по още едно питие?!
- Е ти кривѝш с единия крак, Тоска с другия - голема манифестация ке стане! Па и това е ден на труда. Не на пияниците.
- Беля! - изстреля Рач патентованото си универсално възклицание. Използваше го по всякакъв повод. И когато е ядосан, и когато е изненадан, и за кодош. - Т. Оска е бил ударник в к. Орабо. Строител. Ницата, бе!
Верният му приятел Тоска се поприсви скромно над масата и на брадясалото му лице се появи познатата, по бебешки блага усмивка. Винаги се умиляваше, когато си спомнеше за златните си години като корабен бояджия във Варна.
- Да бе, ударник! Ударѝл си е главата у корабо. - закатанчи се Кире Катанецо. Като професионален бояджия, той не приемаше други да се кичат с гръмки титли в сферата на неговите компетенции.
Разнежнената усмивка на Тоска моментално потъна в четинестата му брада. Рунтавите му вежди щръкнаха.
- Памммпаец! - процеди той с продрания си от ракия глас.Това пък беше неговият дежурен лаф. Пампаец беше всеки, който го издразни с нещо. - Ти кога си виждал кораб, бе!
- Кажи му, Тоска! - подкокороса го Плъхо, младо момче от съседната маса. - Как не е бил там чичо Блаже, да те снима! Чичо Блаже, - провикна се към бара - дай да снимаме Тоска и Рач как манифестират, бе!
Предложението уцели право в десятката. Киното беше страстта на домакина им.
- Добре. - съгласи се той. - Сипвам по още едно, правим един клип и кой откъде е.
Речено - сторено.
Докато двамата труженици си припомняха текста на позабравения химн на труда, ръмжейки "ниий творци сме на благата..", до очукания алуминиев пепелник на масата им се появиха две чаши наливна ракия, допълвайки по този начин асортимента от блага, състоящ се до този момент от един пакет цигари " Шипка" без филтър и бутилка евтино безалкохолно, "вишна". От мазето набързо бяха измъкнати няколко хартиени червени знаменца с надпис "1 май" и бяха връчени в треперещите им ръце. Намери се дори един портрет. Негов портрет. На Тато.
И така, героите на труда си пийнаха нотите, повдигнаха челата, "камера - работи; магнетофон - работи" и снимките започнаха. Дружна песен екна. На сърца олекна. Драгана, и тя се поклащаше на екрана. Драгана Миркович. На телевизиония екран. Изпълнителите се въодушевиха. Публиката, съставена от редовни закоравели пиячи, заръкопляска като в театър.
Рач се изправи на крака с вдигнати ръце:
- Ураааааа! БКП! КПСС! Дружба, мир! Урааааа!
Страхотен клип стана.
- Това е! Сссипи са о. Още 'дна. - заключи той задъхано.
- А, не. Стига толкова. Време е да си легаме. - попари трудовия му ентусиазъм Блаже.
-Таа нема'а стнае! - отсече Рач. При някои фрази заекването му изчезваше яко дим. Отсичаше ги като с нож. - Т. Оска, айде п. При Ттинка!
Двамата се хванаха под ръка и куциукайки - единият с левия, другият с десния крак, замаршируваха:
"Дружна песен днес да екне,
песен, песен на труда..."
Така, кандилкайки се ту вляво, ту вдясно, среднощната първомайска манифестация продължи към съседната кръчма.