Непристъпната стена, разделяща блатото на простащината от градината на възпитанието е оборудвана със солидна врата.
Възпитаният човек разполага с ключ от тази врата. Той има възможност да премине отвъд стената, но обикновено няма такова желание и ключът остава потънал в прах, изоставен на някоя етажерка.
Простакът обаче няма ключ. Колкото и да напъва вратата, колкото и да дращи по нея, остава си в тинята. И тогава, разярен от безсилието си, започва да проклина, да обижда...
Понякога, когато воят от другата страна на стената стане непоносим, първият бива изкушен да позабърше праха от ключа си и да премине оттатък. Но трябва да внимава, защото може да нагази дълбоко в калта, докато поставя съществото на мястото му.
Когато се изкаля достатъчно, се получава взрив от възмущение, идващ основно откъм блатото. И дори никога повече да не му се случи да използва ключа, петното остава...
Възпитаният човек разполага с ключ от тази врата. Той има възможност да премине отвъд стената, но обикновено няма такова желание и ключът остава потънал в прах, изоставен на някоя етажерка.
Простакът обаче няма ключ. Колкото и да напъва вратата, колкото и да дращи по нея, остава си в тинята. И тогава, разярен от безсилието си, започва да проклина, да обижда...
Понякога, когато воят от другата страна на стената стане непоносим, първият бива изкушен да позабърше праха от ключа си и да премине оттатък. Но трябва да внимава, защото може да нагази дълбоко в калта, докато поставя съществото на мястото му.
Когато се изкаля достатъчно, се получава взрив от възмущение, идващ основно откъм блатото. И дори никога повече да не му се случи да използва ключа, петното остава...
Няма коментари:
Публикуване на коментар