Журналист

- Журналист! - Заяви троснато младежът, намъкнал се начумерено в колата ми.
  Дестинацията до площад „Журналист“ не беше особено атрактивна за мен, но не това ме подразни, а тонът с който беше обявена.
  Обърнах се бавно и предизвикателно контрирах:
- Таксиметров шофьор!
  Оня отсреща се оцъкли озадачено и леко разколебан повтори:
- Журналист?...
- Таксиметров шофьор! - Ухилих му се нагло.
- Нн-не т-те разбирам... - запелтечи ошашавен той.
  Най-накрая се смилих над него и поясних:
- Ами, възпитаният човек или поздравява, или се представя. Не чух „добър вечер“, затова реших, че ми се представяш.
  Всевъзможни изражения влязоха в ожесточена схватка за надмощие над лицето му и го нажежиха до червено. Накрая гневът победи и установи контрол.
- Ти подиграваш ли ми се, бе?! Ти знаеш ли кой съм аз?!
- Журналист? - предположих невинно.
  Вбеси се още повече. Може би от това, че го причислих към тази явно недолюбвана от него гилдия. Така и не разбрах. Изскочи от колата като ужилен, тръшна вратата с една звучна попръжня и се запъти да си търси по-нормален бакшиш...
  Не разбрах и кой е. Въпросът "ти знаеш ли кой съм" винаги ме е озадачавал. Ами, ако знаех кой си, щеше ли да ти се налага да ме питаш? И след като ме питаш, дали пък това не значи, че и ти не си наясно?
  Човек, който осъзнава стойността си като личност, няма нужда да се доказва пред когото и да е и съответно да прибягва до този въпрос. Още по-малко пред някакъв бакшиш.
  Много често, дори без да е зададен гласно, този въпрос прозира през позата на надменност, грубост и безпардонност. А зад него срамежливо наднича чувството за малоценност и неудовлетворение.
  Българинът често прибягва до тази поза. Особено когато бива обслужван. И тъй като по някакво странно стечение на обстоятелствата, обслужващият персонал в китната ни родина обикновено е съставен от българи, които пък на свой ред са решени да покажат кои са, много често пазаруването, плащането на данъци, искането на някакъв документ от която и да е институция, возенето на такси и т.н, се трансформират в мини война. И без да се усетим, животът ни се превръща в низ от ожесточени бойни действия с променлив успех, но с неизменен ефект върху нервната ни система, акумулиращ поводи за нови и нови изтощителни битки.
  Разбира се, бидейки част от този „древен“ и „горд“ народ, аз също съм имал своите моменти на дребнавост и горделивост. Моменти като гореописания. Гледам обаче да ги свеждам до минимум, защото съм се убедил в следното:
  Колкото по-незначителен е човек, толкова повече важност си придава.