Тази година, ей така, за разнообразие, снегът беше решил да ни изненада, ама истински. Заваля още в средата на Октомври. При това се напъна сериозно. За минути успя да превърне калния, осажден град в бяла приказка. Естествено, почти нямаше кола със зимни гуми и красивата снежна сцена се изпълни с фигуристи на колела.
Прозаичните, лишени от всякаква романтика снегорини още спяха летния си сън и не успяха да попречат на фееричния танц на балетмайсторите. И за да бъде спектакълът още по-грандиозен, провеждането му беше насрочено за понеделник следобяд, точно преди "час пик", та масовостта и на участниците, и на публиката, беше гарантирана. Очертаваше се страхотно представление.
Аз определено не изгарях за сценична изява, предпочитах да съм зрител, но диспечерката реши, че точно сега е идеалния момент да продиктува адрес, който можеше да оправдае няколкочасовото ми висене в Лозенец, така че и аз се включих във веселбата.
Клиентите ми бяха от "големото добрутро" - елегантни скъпи дрехи и осанки на ледената кралица и най-доверения ѝ министър. Поне.
Докато нейно ледено величество гнусливо нагласяше мантото си, кавалерът ѝ се разпореди:
- Давай бързо, готин, че времето е пари!
Има хора, които успяват да ме вкиснат само с една реплика. Една от любимите ми ситуации е, когато ми заобясняват колко ценно е времето, след като съм чакал на адреса петнадесет минути. Изведнъж цялата хумористично-поетична нагласа, която ме беше обзела, изчезна яко дим. Потеглих с устрема на охлюв.
На първия светофар претенциозният клиент се обади отново:
- Нареди се в средната лента ся, к'во ги чакаш тия!
- Тука левия завой се следи. - Отговорих кисело - Отсреща се залагат полицаи.
- Мани ги тия, бе! Аз ше се разправям с тех ако те спрат, не бой се. Оня ден точно тука ме спреха, че ме 'фана червеното. Викам "Момчета, дайте да почерпя", те се пра'ят на интересни... Обадих се на кума и той ми вика " Дай ми го тоя мухльо!" - да видиш как взе да ми се извинява...
Замълчах си и си останах в лявата лента. Явно се очертаваше тежък курс както за мен, така и за многознайкото от задната седалка. Напук на неговите наставления, станах най-стриктния шофьор в София. А крайната дестинация на курса, Обеля, беше мноооого далеч...
След няколко кръстовища той вече подскачаше от нерви. Върху моите.
- Готин, така ше стигнем в Обеля утре по това време. Мини тука в левата лента! - "открехваше ме" той на поредния ненавиждан от мен шофьорски тарикатлък.
Изсумтях нервно:
- В два случая не си позволявам да правя нарушения - когато преча на другите и когато може да ме хванат. Тук двете са налице, така че, забрави!
- Абе нема страшно, бе! Аз тука винаги през левата лента минавам.
Нервите ми не издържаха и избухнах:
- Минаваш, щото има кой да те пусне. Що не попаднеш на мен, да видим как ше минеш! Такива тарикати като теб най-ги обичам!
- Виж ся, пич - някак наставнически-доброжелателно започна да ме осветлява той - Ако сичко друго е ок, ше спазваме и правилата. Аз като ида некъде в чужбина спазвам правилата, ама тука системата е такава, просто... Е, ся - с какво е повече тоя селянин от мене, та аз да се редя, а той - не?
- А с какво ти си по-малко селянин от него, като правиш същото?! Как па се извъдихте 'сички граждани, все на една туба бензин от София, бе - я от Обеля, я от Волуяк...
- Готин, не се пали толкова, за твое добро го казвам! Аз не съм некой сульо, дето по цел ден се чуди кво да пра'и! Понекога става така, че заради пет минути закъснение може да изпусна десет-двайсе хиляди лева. Това, че времето е пари, не са го измислили случайно хората. За некои хора времето е ценно, ама вие не можете да го разберете това.
- Е не може всички да сме разбирачи като теб! Аз не разбирам чак толкова. Това, което разбирам е, че заради пет минути закъснение може да изпусна пет лева. А това, което ти не разбираш е, че тия пет лева за мен може да са много по-ценни, отколкото десетте хиляди за теб. И въобще, това няма никакво значение. Тия правила са измислени, за да се спазват. И са за всички. Какво ми се оправдаваш със системата? Тая система да не е паднала от Марс?! Ти и аз сме системата! Фукаш ми се с оная случка с кума ти - ако ти не беше такъв наглец, да тръгнеш да му се обаждаш, ако той не беше такъв " големец", да се прави на "кой съм аз" пред полицая, ако полицаят не беше такъв пъзльо, щеше ли да проработи системата?
- Ама ти май много смел ше ми дойдеш, а? Тая система мачка, мой човек! И аз едно време се бех амбицирал да променям нещата, ама разбрах, че не става така. И системата си има правила, ама такива като теб не го разбират. Не разбирате кое е добро за вас, кое е лошо.
- Е обясни ми, де!
- Ето, примерно, ти ми разправяш колко са ти важни пет лева, а се пра'иш на много стриктен и ми скачаш да ме обиждаш. А аз за тоя курс мога да ти дам, примерно, двайсе лева. Ама ти не ги искаш, петте лева са ти по-важни. А не се замисляш, че винаги може да ти се случи я некоя проверка, я инцидент некакъв и да не можеш да изкараш и тия пет лева...
Стомахът ми се сви на топка. Тая моя голяма уста... Малко ли ми бяха ядовете с това, че не смогвах с лизинговите вноски и през ден ме тормозеха по телефона?... Кой го знае тоя какъв е, що е... Как самодоволно ми се хили...
- Умълча се нещо май, а? - заяде се високомерно след известно време.
- Умълчах се, да. Мисля си колко ти е удобно да си оправдаваш простащината със системата и в същото време да налагаш същата тая система, като ме заплашваш.
- А, не те заплашвам. Ама като ти се случи нещо неприятно преди да се стопи тоя снег, спомни си за тоя разговор!
От тогава се стопиха много снегове. И ми се случиха много неприятности. Мисля, че никоя от тях нямаше пряка връзка с този разговор, но за абсолютно всички част от вината беше в "системата".
Защото "системата" - това съм аз.
Показват се публикациите с етикет системата. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет системата. Показване на всички публикации
петък, 23 януари 2015 г.
вторник, 2 декември 2014 г.
Идеалист
- Идеалист съм, бе, това
е! Каквото и да ми говориш, не можеш да
ме разубедиш!
Защо плюеш по един красив
идеал? Хората са се борили за него.
Умирали са за него. И то какви хора!
Вапцаров е умрял за този идеал.
„Ще се радват на труда си хората
и ще се обичат като братя.“„Ще се радват на труда си хората
Какво по-красиво от това?! Какъв е бил идеалът на Вапцаров, а какъв е идеалът днес?
„Ще строим завод“!...
Не - „Ще отворим фирма“, а „Ще строим завод“! „За живот“!
Ами, не си го давам Вапцаров! Не си давам Смирненски!
Какво лошо има в тях? Какво лошо виждаш в правилата на чавдарчетата?!
„Чавдарчето е примерно дете. Играе, пее, учи се, чете;
Чавдарчето труда обича, на помощ първо се притича;
Чавдарчето родината свободна обича като своя майка родна“...
Всичките мога да ти изредя, още ги помня!
А сега на какво учат децата? Да се обиждат, да се бият, да се колят дори...
Кажи ми, аз, като учител, на какво да ги уча?
Как да му кажа на някое, че е лошо да преписва, като то веднага ми дава за пример вуйчо си, който само е преписвал, а сега има фирма и не си знае парите?!
Как да му забраня да преписва, като ми идва директорката и ми казва, че двойки не трябва да има?! Че ако се налага, аз ще им подсказвам, ама ще им пиша тройки?!
Да ѝ откажа?! Ти знаеш ли какво значи делегиран бюджет?!
Знаеш ли, че училищата се борят за всеки ученик? Че за моето място чакат сто човека отвън?!
Къде да ида, като ме уволни? Това дете как да го храня? Не разбираш ли, че съм жертва, че системата ме смачква?!
Лесно ти е да говориш отстрани за принципи!
Когато си отговорен за изхранването на детето си, нямаш правото да бъдеш принципен...
Етикети:
Вапцаров,
делегиран бюджет,
завод за живот,
идеал,
идеалист,
принципи,
системата,
Смирненски,
ученик,
училища,
фирма
Абонамент за:
Публикации (Atom)