- Оф, писна́ ми от тия студенти! – Заяви с тежка въздишка клиентката, след като бяхме разменили дежурните любезни поздрави и уточнения за кой корпус на Техническия Университет сме.
Позачудих се как да отговоря и накрая изстисках едно иронично „ми, жадни са за наука, децата“. Тя обаче ме изненада и „потегли“ без никакво колебание право в обратна посока:
- В интерес на истината, така е! Знаеш ли какви добри деца има! Ама лошото е, че ние ги учим, инвестираме в тях и пари, и време, а накрая ги прилапват западните корпорации. Използват ни евтиното и качествено образувание, а за нас не остава нищо.
- Проблемът не е нито в децата, нито в западните корпорации. – Констатирах.
- Да бе, така е. Ама знаеш ли колко мъчно ми става, като получа некой имейл от бивш студент! „ Госпожо, аз съм много добре тука, има прекрасни условия, много добре се отнасят с мен“... Направо ми се реве! Ти им даваш всичко от себе си, губиш си времето, а накрая ония ги примамят с едни мижави заплати.
- Ако са мижави, едва ли ще останат там. – Възразих.
- За тамошните стандарти са мижави! Е, после им ги дигат малко по малко, колкото да ги излъжат да останат... Еееее! И на тия ли зехме да им спираме?
Последното възклицание беше провокирано от това, че спрях на пешеходна пътека. Отдалече бях забелязал, че до нея, превита на две от тежестта на огромен чувал, чинно чакаше стара, съсухрена, дребна циганка. Стоеше си на пешеходната пътека, а шофьорите, които минаваха покрай нея, ѝ обръщаха внимание колкото веган на пържола – не че не я забелязваха, забелязваха я, но извръщаха отвратено глави и подаваха газ, за да я подминат по-бързо.
- Що да не им спираме? Те не са ли хора? – Попитах спокойно.
- Ами не са, да ти кажа! Знаеш ли колко нахални са?
- Тая женица по никакъв начин не е нахалствала. Стоеше си и чакаше някой да я забележи.
- Абе, по принцип ти говоря.
- По принцип, има си правила. На пешеходна пътека пешеходецът е с предимство. Никъде не пише, че за циганите това не важи.
- Защитавате ги, защото не знаете какви са! Освен университета, аз имам и друга дейност и там работя точно с тоя контингент...
Аха! Могла си, значи, да говориш и на „вие“.
- Не защитавам черните цигани. Обвинявам белите такива! – „ако ще да се обижда!“ – Не мислите ли, че студентите Ви може да бягат не толкова заради мизерните заплати, колкото заради това, че там ги оценяват според това, което правят, а не според произхода им?
- Така е. Но неслучайно е излязъл лафът за циганията и за циганската работа.
- Така е, да. Но и лаф за българската работа има. Не ни е проблем циганията на циганите, а циганията на българите! Защото сме станали бетер тях! Все тарикатеем, все мързелуваме, а все другите са ни виновни! Правим всичко възможно да си изгоним децата, а после обвиняваме тия, при които те бягат! Все си гледаме правата, а за задължения и спазване на правила, се правим на разсеяни! Циганите са ни виновни, а ние ги минахме по цигания! – „Е сега вече ще се развика.“
- РЕ-ШИ-ТЕЛ-НО съм съгласна с Вас! Много сте прав! – Предприе обаче поредната си изненадваща маневра тя.
Съгласи се решително, жената, плати си, увери ме, че ѝ е било много приятно да си побъбрим и отиде да налива ум и разум в ученолюбивите главици на любимите си възпитаници. И телефона даже ми поиска. Не ѝ го дадох.
вторник, 9 юни 2020 г.
вторник, 12 май 2020 г.
Всичко се връща
Бъдни вечер. Мразовитата улица е пуста. Здрачът мудно обвива настръхналите голи липи и запълзява към колата ми. Усещам как се просмуква и в мен. Няма по-потискащо усещане от това, да бъдеш сам в такива дни. Но както се казва, каквото сам си направиш, никой друг не може да ти причини. Вече два дни, откакто съм изпратил жена си и малкия в Италия, на гости при сестра ѝ. Два дни пустота. Два дни самообвинения и самосъжаление. Отгоре на всичко, не се оправдава и претекстът за самоволното ми отшелничество – че ще изкарам големите пари. София е като изтръскана касичка. Въобще, за няколкото месеца откакто карам такси, рухнаха доста митове, свързани с тази професия. Всичко се оказва не така, както съм си го представял.
Седя начумерено в колата и гледам как подтичват редките минувачи. Бързат да се приберат. Празник е. Дали пък да не взема да се прибера и аз? Не. Не ми се иска да се вясвам в празния апартамент. Приготвил съм всичко необходимо за празничната вечеря. Сварил съм боб, пълнените чушки са готови, баницата – също. Има туршия, има ракия... Само празничното настроение се е запиляло някъде. И как няма да се запилее, като арендата си тече, а оборот няма никакъв!
- До Дружба? - Прекъсва нерадостните ми мисли възрастна жена.
Посочвам ѝ седалката. Не е кой знае какъв курс, но все пак е нещо. Пък, като се завърти колелото, работата може да потръгне.
Потръгва! Веднага, след като я оставям, иззад един завой изскача полицай, размахал палката си...
Разтърках сънено очи. Ама че смахнат сън!
Понадигнах се, но бързо-бързо легнах отново. Клепачите упорито не искаха да се повдигнат. Остра болка дълбаеше като свредел някъде между очите ми и с пулсиране се разнасяше към слепоочията и назад, към тила.
„Май съм се поолял снощи. Даже доста. Щом сънувах такива щуротии!“
С мъка отворих едното си око. На неподредената маса стърчеше полупразна бутилка. Изправих се с пъшкане и затърсих с крак чехлите си. Хартия. Каква пък ще да е тая хартия на пода! Наведох се и присвих очи в опит да ги фокусирам. Акт. Значи не е било сън? Спомените бавно взеха да се връщат в изпразнената ми глава. Някакви зъбни колелца се задвижиха някъде в нея и кинолентата започна да потръгва...
Да. Потръгна! Веднага, след като оставих жената, иззад един завой изскочи полицай, размахал палката си.
„Тоя па какво иска сега“ – помислих си кисело.
Може би много хора ще ме упрекнат за отношението ми, но то не винаги е било такова. Възпитаван съм в дух на уважение към представителите на тази професия. Полицаят за мен винаги е бил човек, на когото мога да разчитам. Образец за морал и достойнство. До момента, в който се качих в жълта кола. След този момент респектът постепенно премина в разочарование, преобразува се за кратко в страх, а страхът бързо се превърна в омраза. Все още не знаех това, но след време и омразата щеше премине и щеше да остане само подигравателно презрение. Но дотогава имаше още вода да изтече. А междувременно, плацикайки се вяло в дълбокия затлачен вир от меланхолично самосъжаление, в който се бях потопил, не забелязвах появилото се подводно течение.
- И що караме без колан? – Ехидно ме попита полицаят, след като ми се представи и ми поиска документите. Млад и як като биче. На главата си беше нахлузил плетена черна шапка-бандитка.
„Мутра в униформа“ – продължавах да киселея мислено, а гласно отговорих:
- Щото сме освободени от колани.
- И кой ти каза, че си освободен?
- Е не съм ли?
- Ся ще ти пиша едно актче, та да се научиш! Писна ми да ми се правите на тарикати. Все не сте разбрали нещо, все лъжете, все мажете!
Това вече ми дойде в повече. Не стига, че се чувствах отвратително; не стига, че нямаше никаква работа, че и акт за капак! Да не говорим, че е адски обидно да те обвиняват незаслужено в лъжа. Убеден бях, че таксиметровите шофьори имат право да карат без колани. Разбира се, убедеността ми беше напълно безпочвена, но това щеше да ми стане ясно по-късно. Всъщност, никъде не е разписано такова нещо. Има устна договорка, че когато си с клиент можеш да си без колан. Това се оказа поредното нещо, свързано с тази прекрасна професия, което научих по трудния начин. Усетих как водовъртежът на събитията ме завърта, но вече беше късно. Оказах се зрител на случващото се с мен. Оттук нататък просто регистрирах репликите, които с изумление чувах да излизат от устата ми.
- Пиши, бе, пиши! Ама нали знаеш - всичко се връща на тоя свят!
Полицаят се поспря и надвисна заплашително над вратата ми:
- Ти кълнеш ли ме, бе?
- Не те кълна. Просто ти казвам, че на тоя свят всичко се връща.
- Е ся ше ти се върне на теб хубаво! Ше кълне той! Ся ше видиш!
- Ми, ще видя. Ама всичко се връща.
Вече беше бесен.
- Ако го повториш това още един път, ше те разнеса от бой, ей!
- Ами... То и боят се връща...
- Ти заплашваш ли ме, бе! Е ся вече ше те закопчая аз тебе бе, наглец! – Викна той, вече озверял, а ръката му започна да опипва белезниците, окачени отзад на колана.
Осъзнавах, че съм прекрачил всякакви граници, но просто не мога да си мълча. Такъв съм си. Тъп, но упорит. Вече се виждах с белезници на ръцете, но нямах намерение да се огъвам.
- Не те заплашвам. Ти ме заплашваш. Аз просто ти казвам, че всичко се връща.
- Колега, ходи да изпушиш една цигара! Аз ше се оправя с него. – Намеси се спокойно другият полицай - стара кримка с побеляла коса. После се обърна към мен:
- Я отвори багажника!
- А предния капак да отворя ли?
- Сичко ше отвориш, спокойно. Нали знаеш, че сичко се връща!
Върна ми се. Вместо един акт, получих два. Даже и колата искаха да спрат от движение...
И ето, сега лежах безсилен на леглото, масажирах пулсиращите си слепоочия и се самообвинявах. Защо ми трябваше да се заяждам с човека? Той просто си вършеше работата! Все недоволствам срещу тия, които питат „сега какво правим“, а когато попаднах на такъв, който си гледа работата съвестно, го изкарах извън нерви. Ще му се извиня! Коледа е, хора сме. Ще го намеря и ще му се извиня.
Облякох се, запалих колата и отидох право в районното на Дружба. Там имаше само един дежурен. Изслуша ме с повдигната вежда. Поясни ми, че актовете няма как да се отменят. На думите ми, че изобщо не очаквам такова нещо, а просто искам да се извиня, защото е Коледа и защото трябва преди всичко да сме хора, се опули съвсем и каза, че ще предаде извиненията ми на колегата си. Дали ги е предал, не знам. Но сигурно после с години е разказвал за изтрещелия бакшиш, който му се е изтресъл по време на коледното дежурство. Но и сега, години по-късно, си мисля, че съм постъпил правилно.
Защото на този свят всичко се връща. И лошото, и доброто.
Седя начумерено в колата и гледам как подтичват редките минувачи. Бързат да се приберат. Празник е. Дали пък да не взема да се прибера и аз? Не. Не ми се иска да се вясвам в празния апартамент. Приготвил съм всичко необходимо за празничната вечеря. Сварил съм боб, пълнените чушки са готови, баницата – също. Има туршия, има ракия... Само празничното настроение се е запиляло някъде. И как няма да се запилее, като арендата си тече, а оборот няма никакъв!
- До Дружба? - Прекъсва нерадостните ми мисли възрастна жена.
Посочвам ѝ седалката. Не е кой знае какъв курс, но все пак е нещо. Пък, като се завърти колелото, работата може да потръгне.
Потръгва! Веднага, след като я оставям, иззад един завой изскача полицай, размахал палката си...
Разтърках сънено очи. Ама че смахнат сън!
Понадигнах се, но бързо-бързо легнах отново. Клепачите упорито не искаха да се повдигнат. Остра болка дълбаеше като свредел някъде между очите ми и с пулсиране се разнасяше към слепоочията и назад, към тила.
„Май съм се поолял снощи. Даже доста. Щом сънувах такива щуротии!“
С мъка отворих едното си око. На неподредената маса стърчеше полупразна бутилка. Изправих се с пъшкане и затърсих с крак чехлите си. Хартия. Каква пък ще да е тая хартия на пода! Наведох се и присвих очи в опит да ги фокусирам. Акт. Значи не е било сън? Спомените бавно взеха да се връщат в изпразнената ми глава. Някакви зъбни колелца се задвижиха някъде в нея и кинолентата започна да потръгва...
Да. Потръгна! Веднага, след като оставих жената, иззад един завой изскочи полицай, размахал палката си.
„Тоя па какво иска сега“ – помислих си кисело.
Може би много хора ще ме упрекнат за отношението ми, но то не винаги е било такова. Възпитаван съм в дух на уважение към представителите на тази професия. Полицаят за мен винаги е бил човек, на когото мога да разчитам. Образец за морал и достойнство. До момента, в който се качих в жълта кола. След този момент респектът постепенно премина в разочарование, преобразува се за кратко в страх, а страхът бързо се превърна в омраза. Все още не знаех това, но след време и омразата щеше премине и щеше да остане само подигравателно презрение. Но дотогава имаше още вода да изтече. А междувременно, плацикайки се вяло в дълбокия затлачен вир от меланхолично самосъжаление, в който се бях потопил, не забелязвах появилото се подводно течение.
- И що караме без колан? – Ехидно ме попита полицаят, след като ми се представи и ми поиска документите. Млад и як като биче. На главата си беше нахлузил плетена черна шапка-бандитка.
„Мутра в униформа“ – продължавах да киселея мислено, а гласно отговорих:
- Щото сме освободени от колани.
- И кой ти каза, че си освободен?
- Е не съм ли?
- Ся ще ти пиша едно актче, та да се научиш! Писна ми да ми се правите на тарикати. Все не сте разбрали нещо, все лъжете, все мажете!
Това вече ми дойде в повече. Не стига, че се чувствах отвратително; не стига, че нямаше никаква работа, че и акт за капак! Да не говорим, че е адски обидно да те обвиняват незаслужено в лъжа. Убеден бях, че таксиметровите шофьори имат право да карат без колани. Разбира се, убедеността ми беше напълно безпочвена, но това щеше да ми стане ясно по-късно. Всъщност, никъде не е разписано такова нещо. Има устна договорка, че когато си с клиент можеш да си без колан. Това се оказа поредното нещо, свързано с тази прекрасна професия, което научих по трудния начин. Усетих как водовъртежът на събитията ме завърта, но вече беше късно. Оказах се зрител на случващото се с мен. Оттук нататък просто регистрирах репликите, които с изумление чувах да излизат от устата ми.
- Пиши, бе, пиши! Ама нали знаеш - всичко се връща на тоя свят!
Полицаят се поспря и надвисна заплашително над вратата ми:
- Ти кълнеш ли ме, бе?
- Не те кълна. Просто ти казвам, че на тоя свят всичко се връща.
- Е ся ше ти се върне на теб хубаво! Ше кълне той! Ся ше видиш!
- Ми, ще видя. Ама всичко се връща.
Вече беше бесен.
- Ако го повториш това още един път, ше те разнеса от бой, ей!
- Ами... То и боят се връща...
- Ти заплашваш ли ме, бе! Е ся вече ше те закопчая аз тебе бе, наглец! – Викна той, вече озверял, а ръката му започна да опипва белезниците, окачени отзад на колана.
Осъзнавах, че съм прекрачил всякакви граници, но просто не мога да си мълча. Такъв съм си. Тъп, но упорит. Вече се виждах с белезници на ръцете, но нямах намерение да се огъвам.
- Не те заплашвам. Ти ме заплашваш. Аз просто ти казвам, че всичко се връща.
- Колега, ходи да изпушиш една цигара! Аз ше се оправя с него. – Намеси се спокойно другият полицай - стара кримка с побеляла коса. После се обърна към мен:
- Я отвори багажника!
- А предния капак да отворя ли?
- Сичко ше отвориш, спокойно. Нали знаеш, че сичко се връща!
Върна ми се. Вместо един акт, получих два. Даже и колата искаха да спрат от движение...
И ето, сега лежах безсилен на леглото, масажирах пулсиращите си слепоочия и се самообвинявах. Защо ми трябваше да се заяждам с човека? Той просто си вършеше работата! Все недоволствам срещу тия, които питат „сега какво правим“, а когато попаднах на такъв, който си гледа работата съвестно, го изкарах извън нерви. Ще му се извиня! Коледа е, хора сме. Ще го намеря и ще му се извиня.
Облякох се, запалих колата и отидох право в районното на Дружба. Там имаше само един дежурен. Изслуша ме с повдигната вежда. Поясни ми, че актовете няма как да се отменят. На думите ми, че изобщо не очаквам такова нещо, а просто искам да се извиня, защото е Коледа и защото трябва преди всичко да сме хора, се опули съвсем и каза, че ще предаде извиненията ми на колегата си. Дали ги е предал, не знам. Но сигурно после с години е разказвал за изтрещелия бакшиш, който му се е изтресъл по време на коледното дежурство. Но и сега, години по-късно, си мисля, че съм постъпил правилно.
Защото на този свят всичко се връща. И лошото, и доброто.
понеделник, 13 април 2020 г.
Лъвската гора 4
Това е Лъвската гора.
Великата, стара, тринадесетвековна Лъвска гора!
Огромният някога лес, заприличал вече на тресавище, но продължаващ гордо да носи великото си име, вече е странно притихнал. Тежки времена настъпиха навред. Мор настана по всички земи. Тръгнал бил от някаква далечна, населена с големи прилепи страна. Глуха пустота тегне навред из гората-тресавище. Разбира се, лъвският рев, огласял някога дебрите му, отдавна го няма. Но сега не се чува дори и пръхтенето, идващо доскоро от нас – горделивите наследници на великите животни, дали името на това място. Не се чува даже и шумът от търкане на листа, който по-рано се разнасяше откъм оранжевите гъби на Пеликана. Всъщност, гъбите изчезнаха още преди да се появи страшния мор. Но Пеликанът остана. И даже започна да подарява лечебни оглавници и каишки, та стадото взе да позабравя КОЙ е той.
Но да се върнем на страшния мор! Когато взеха да се чуват страхотии от близки и далечни места, Лъвското Овчарско Куче, нашият мъдър Водач, назначи за главен лечител на гората НОЩния доктор Бухал. Бухалът забрани свободната паша по поляните. Животните трябваше да си останат по кошарите, да преживят каквото имат в яслите и да чакат по-добри времена. Можеха да ходят само до пунктовете за фураж и до доячниците.
Друг един горски лекар обаче, смелият революционер доктор Зайо, взе да притичва от поляна на поляна и с възбудено пръхтене, заеквайки да тръби, че мерките на доктор Бухал не са правилни. Че стадото се нуждае от стаден имунитет. Че животните трябва да пасат свободно и да ходят да ближат сол по капищата.
Появиха се и гласове, че ще свърши сеното; че като си стоим на празни ясли, ще ни свърши и млякото. Че който не умре от мора, ще умре от глад. Хиените, представящи се за лъвове, започнаха да агитират за затваряне на пунктовете за фураж, ако половината от фуража не е събран в гората. Койотът пък открито призоваваше стадото да се разбунтува и да излезе масово по капищата. Разграка се и лешоядът, стоящ на най-високото място в гората. А Овчарското куче изведнъж се досети, че не е трябвало да се офлянкваме толкова. Каза, че ако бяхме станали част от Западните пасища, сега щеше да има повече сено. Разбира се, това не му попречи да продължи да подрежда тръбите, които беше приготвило като дар за Мечката и Баш-Сокола.
Стадото от своя страна се поослушва известно време, па спря да слуша какво му говори доктор Бухал. Все повече животни взеха да подтичват из поляните. Мор, не мор, ние си знаем най-добре! Не се е родил тоя, дето ще ни каже какво да правим! Защото - да припомним – макар и стадо, ние не сме овце! В гората има всякакви животни, но ние, горделивите и своенравни кози, сме най-много. И макар да знаем, че каквото и да става, винаги някой ще ни дои, ние ще сме винаги с високо вдигнати глави.
Защото ние сме Лъвския народ.
А това е Лъвската гора!
Април, 2020 г.
Лъвската гора 1 -------> http://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.com/2014/06/blog-post_21.html?m=1
Лъвската гора 2 --------> http://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.com/2014/07/2-2013.html?m=1
Лъвската гора 3 -----> https://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.com/2016/08/3.html?m=1
Великата, стара, тринадесетвековна Лъвска гора!
Огромният някога лес, заприличал вече на тресавище, но продължаващ гордо да носи великото си име, вече е странно притихнал. Тежки времена настъпиха навред. Мор настана по всички земи. Тръгнал бил от някаква далечна, населена с големи прилепи страна. Глуха пустота тегне навред из гората-тресавище. Разбира се, лъвският рев, огласял някога дебрите му, отдавна го няма. Но сега не се чува дори и пръхтенето, идващо доскоро от нас – горделивите наследници на великите животни, дали името на това място. Не се чува даже и шумът от търкане на листа, който по-рано се разнасяше откъм оранжевите гъби на Пеликана. Всъщност, гъбите изчезнаха още преди да се появи страшния мор. Но Пеликанът остана. И даже започна да подарява лечебни оглавници и каишки, та стадото взе да позабравя КОЙ е той.
Но да се върнем на страшния мор! Когато взеха да се чуват страхотии от близки и далечни места, Лъвското Овчарско Куче, нашият мъдър Водач, назначи за главен лечител на гората НОЩния доктор Бухал. Бухалът забрани свободната паша по поляните. Животните трябваше да си останат по кошарите, да преживят каквото имат в яслите и да чакат по-добри времена. Можеха да ходят само до пунктовете за фураж и до доячниците.
Друг един горски лекар обаче, смелият революционер доктор Зайо, взе да притичва от поляна на поляна и с възбудено пръхтене, заеквайки да тръби, че мерките на доктор Бухал не са правилни. Че стадото се нуждае от стаден имунитет. Че животните трябва да пасат свободно и да ходят да ближат сол по капищата.
Появиха се и гласове, че ще свърши сеното; че като си стоим на празни ясли, ще ни свърши и млякото. Че който не умре от мора, ще умре от глад. Хиените, представящи се за лъвове, започнаха да агитират за затваряне на пунктовете за фураж, ако половината от фуража не е събран в гората. Койотът пък открито призоваваше стадото да се разбунтува и да излезе масово по капищата. Разграка се и лешоядът, стоящ на най-високото място в гората. А Овчарското куче изведнъж се досети, че не е трябвало да се офлянкваме толкова. Каза, че ако бяхме станали част от Западните пасища, сега щеше да има повече сено. Разбира се, това не му попречи да продължи да подрежда тръбите, които беше приготвило като дар за Мечката и Баш-Сокола.
Стадото от своя страна се поослушва известно време, па спря да слуша какво му говори доктор Бухал. Все повече животни взеха да подтичват из поляните. Мор, не мор, ние си знаем най-добре! Не се е родил тоя, дето ще ни каже какво да правим! Защото - да припомним – макар и стадо, ние не сме овце! В гората има всякакви животни, но ние, горделивите и своенравни кози, сме най-много. И макар да знаем, че каквото и да става, винаги някой ще ни дои, ние ще сме винаги с високо вдигнати глави.
Защото ние сме Лъвския народ.
А това е Лъвската гора!
Април, 2020 г.
Лъвската гора 1 -------> http://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.com/2014/06/blog-post_21.html?m=1
Лъвската гора 2 --------> http://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.com/2014/07/2-2013.html?m=1
Лъвската гора 3 -----> https://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.com/2016/08/3.html?m=1
вторник, 28 май 2019 г.
Урок
- Студентски град. - чу се откъм радиостанцията - Студентски на "Джим Бим".
Целият настръхнах. Стомахът ми се сви на топка. Бях буквално на пет метра от дискотеката. "Трябва да взема тоя адрес!" Грабнах комутатора и се развиках:
- Колежке, аз съм пред входа, аз ше го взема!
Беше ми първа вечер като таксиметров шофьор и си мислех първоначално да не взимам адреси, но това си беше направо в колата ми - как да го изпусна! Каква ти първа вечер - първи час ми беше!
Всъщност, бях в колата вече 4-5 часа, но досега бях направил само един курс. До "Джим Бим". Преди това с часове четох инструкцията за таксиметровия апарат. Нямаше кой да ми покаже как се работи нито с него, нито със станцията. Собствениците на колата бяха същите аджамии като мен. Никога не бяха виждали такси откъм шофьорската седалка. Взели три коли, оборудвали ги и пуснали обява, че търсят шофьори. Връчиха ми ключовете и ме оставиха да се оправям. И въпреки цялото четене, когато някакъв чичко ме спря малко след като потеглих, се разтреперих от притеснние дали ще уцеля правилното копче. Справих се някак си. За радост и дестинацията ми беше позната.
И ето, сега беше ред и на първия адрес. Диспечерката обаче, явно нещо не ме разбра. Вероятно заради невъобразимия шум, който се вдигаше на канала. Прещраквания, кикотене, подвиквания - едно през друго, застъпващи се едно-друго... Какафония!
- Студентски град на първо - пак повтори диспечерката и аз отново се развиках в комутатора:
-Аз мога да го взема, колежке! Аз съм пред "Джим Бим"!
Отново хилене и викове. Страшни простаци! Бакшишка им работа. Не знам как ли ще ги търпя тия!
- Айде мирясайте малко! Седем-три, отивай! - Викна диспечерката.
Не беше моят номер. Ядосан потеглих към близката пиаца. На канала настъпи затишие.
- Колежке - Обади се по едно време с лисича лукавост някакъв колега. По-късно го опознах. Гарата му е прякорът. Един от най-големите кодошлии на канала. - Ся що така правиш? Колегата седи празен на адреса, а ти 73 чак от Младост го пращаш!
- Абе, мани го тоя! Развикал се като изтърван!
Направо бях бесен. Не стига че не ми даде адреса, ами чак от Младост изпратила кола! Па и аз съм се бил развикал! На канала - лудница, аз съм бил като изтърван! Грабнах комутатора:
- Колежке, точно на входа бях! И не знам кой вика като изтърван! Тука все едно е зоопарк, ти за мен говориш!
Отново настана вакханалия. Прещраквания, застъпвания, викове, кикот...
- Айде стига, де! - пак заглуши всички диспечерката - чува ли ме 313?
- Чувам. - отговорих.
- Така. Първо, дръпни го малко! После, почини си един час и ако се обадиш още един път по тоя начин, и глоба ше отнесеш! Разбра ли ме?
Изобщо си нямах представа какво трябва да дърпам, нито пък имах намерение да си почивам. Реших обаче, да не си навличам неприятности.
- Разбрах.
- Чува ли ме 313? - Повика ме мъжки глас.
- Чувам.
- Мини оттатък, колега!
Тия съвсем ме взеха за мезе! Къде оттатък да мина? Я да си гледа работата!
След малко се чу същият глас, леко раздразнен:
- 313 чува ли ме?
- Кажи, колега! - сопнато отговорих.
- Нали ти казах да минеш оттатък. Що не...
- Къде оттатък бе, колега?! Какво означава това "мини оттатък"?
Отново настана анархия. Смехове, възклицания "Боже, боже!", подвиквания...
Когато врявата утихна, същият глас заговори:
- Колега, аз съм бригадир на канала. Слушай ме внимателно: Първо - когато искаш да кажеш нещо, изчаквай другия да свърши. Иначе се застъпвате и не се чува нищо. Второ - дръпни комутатора по-далече от устата, че останахме без уши. Трето, като искаш да кажеш нещо, искаш разрешение от диспечерката. Къде си ти?
- На "Баба Яга" съм.
- Чакай ме там, ше дойда да ти обясня как стоят нещата.
Дойде човекът и ми обясни. Адресът се взимал с кратко "кликване" на бутона на комутатора. Възможно най-кратко и възможно най-бързо. Номерът на най-бързия се изписвал на дисплея на диспечерката и тя му давала адреса. Адресът се диктувал три пъти. На първо "викане" се обявявал само районът, в който е, на второ - районът и точният адрес, а на трето - дестинацията. Ако вземеш адреса на първо, имаш три минути да стигнеш до него. При второ - пет, при трето - седем. Колегите имали право да те проверят и ако закъснееш, да ти вземат клиентите. Да си "починеш" означавало, че си наказан за определен период да не можеш да взимаш адреси. А да минеш оттатък, означавало да превключиш на разговорния канал.
Ето значи каква била работата! Ето защо били подвикванията и хихиканията.Аз, високоинтелигентният висшист, станах за смях на тъпите бакшиши. Заради високомерната си самонадеяност. Щото, нали - "бакшишите се оправят, та аз ли няма да мога!"...
После се понаучих. Научих доста неща, всъщност. Човек се учи докато е жив. По-ученолюбивите учат от книгите, по-умните - от грешките на другите, а по-глупавите, като мен, се учат от собствените си грешки. Ако т.нар. "Университет на живота" беше част от фамозната фикция, наречена "българска образователна система", щях да съм хабилитиран преподавател в него. Но тъй като си е нещо съвсем реално, аз съм си точно на мястото - повтарячът, постоянно явяващ се на поправителни сесии. Казано по-ясно - правил съм безброй грешки, които самоуспокоително съм титулувал като "уроци", а много от тях съм повтарял и потретвал. Но като че ли, повечето си остават ненаучени. Например урокът, че временните неща са най-постоянни. Него започнах да го заучавам преди повече от десет години, когато се качих временно в една жълта кола с табелка. И продължавам да го зубря и до днес.
Целият настръхнах. Стомахът ми се сви на топка. Бях буквално на пет метра от дискотеката. "Трябва да взема тоя адрес!" Грабнах комутатора и се развиках:
- Колежке, аз съм пред входа, аз ше го взема!
Беше ми първа вечер като таксиметров шофьор и си мислех първоначално да не взимам адреси, но това си беше направо в колата ми - как да го изпусна! Каква ти първа вечер - първи час ми беше!
Всъщност, бях в колата вече 4-5 часа, но досега бях направил само един курс. До "Джим Бим". Преди това с часове четох инструкцията за таксиметровия апарат. Нямаше кой да ми покаже как се работи нито с него, нито със станцията. Собствениците на колата бяха същите аджамии като мен. Никога не бяха виждали такси откъм шофьорската седалка. Взели три коли, оборудвали ги и пуснали обява, че търсят шофьори. Връчиха ми ключовете и ме оставиха да се оправям. И въпреки цялото четене, когато някакъв чичко ме спря малко след като потеглих, се разтреперих от притеснние дали ще уцеля правилното копче. Справих се някак си. За радост и дестинацията ми беше позната.
И ето, сега беше ред и на първия адрес. Диспечерката обаче, явно нещо не ме разбра. Вероятно заради невъобразимия шум, който се вдигаше на канала. Прещраквания, кикотене, подвиквания - едно през друго, застъпващи се едно-друго... Какафония!
- Студентски град на първо - пак повтори диспечерката и аз отново се развиках в комутатора:
-Аз мога да го взема, колежке! Аз съм пред "Джим Бим"!
Отново хилене и викове. Страшни простаци! Бакшишка им работа. Не знам как ли ще ги търпя тия!
- Айде мирясайте малко! Седем-три, отивай! - Викна диспечерката.
Не беше моят номер. Ядосан потеглих към близката пиаца. На канала настъпи затишие.
- Колежке - Обади се по едно време с лисича лукавост някакъв колега. По-късно го опознах. Гарата му е прякорът. Един от най-големите кодошлии на канала. - Ся що така правиш? Колегата седи празен на адреса, а ти 73 чак от Младост го пращаш!
- Абе, мани го тоя! Развикал се като изтърван!
Направо бях бесен. Не стига че не ми даде адреса, ами чак от Младост изпратила кола! Па и аз съм се бил развикал! На канала - лудница, аз съм бил като изтърван! Грабнах комутатора:
- Колежке, точно на входа бях! И не знам кой вика като изтърван! Тука все едно е зоопарк, ти за мен говориш!
Отново настана вакханалия. Прещраквания, застъпвания, викове, кикот...
- Айде стига, де! - пак заглуши всички диспечерката - чува ли ме 313?
- Чувам. - отговорих.
- Така. Първо, дръпни го малко! После, почини си един час и ако се обадиш още един път по тоя начин, и глоба ше отнесеш! Разбра ли ме?
Изобщо си нямах представа какво трябва да дърпам, нито пък имах намерение да си почивам. Реших обаче, да не си навличам неприятности.
- Разбрах.
- Чува ли ме 313? - Повика ме мъжки глас.
- Чувам.
- Мини оттатък, колега!
Тия съвсем ме взеха за мезе! Къде оттатък да мина? Я да си гледа работата!
След малко се чу същият глас, леко раздразнен:
- 313 чува ли ме?
- Кажи, колега! - сопнато отговорих.
- Нали ти казах да минеш оттатък. Що не...
- Къде оттатък бе, колега?! Какво означава това "мини оттатък"?
Отново настана анархия. Смехове, възклицания "Боже, боже!", подвиквания...
Когато врявата утихна, същият глас заговори:
- Колега, аз съм бригадир на канала. Слушай ме внимателно: Първо - когато искаш да кажеш нещо, изчаквай другия да свърши. Иначе се застъпвате и не се чува нищо. Второ - дръпни комутатора по-далече от устата, че останахме без уши. Трето, като искаш да кажеш нещо, искаш разрешение от диспечерката. Къде си ти?
- На "Баба Яга" съм.
- Чакай ме там, ше дойда да ти обясня как стоят нещата.
Дойде човекът и ми обясни. Адресът се взимал с кратко "кликване" на бутона на комутатора. Възможно най-кратко и възможно най-бързо. Номерът на най-бързия се изписвал на дисплея на диспечерката и тя му давала адреса. Адресът се диктувал три пъти. На първо "викане" се обявявал само районът, в който е, на второ - районът и точният адрес, а на трето - дестинацията. Ако вземеш адреса на първо, имаш три минути да стигнеш до него. При второ - пет, при трето - седем. Колегите имали право да те проверят и ако закъснееш, да ти вземат клиентите. Да си "починеш" означавало, че си наказан за определен период да не можеш да взимаш адреси. А да минеш оттатък, означавало да превключиш на разговорния канал.
Ето значи каква била работата! Ето защо били подвикванията и хихиканията.Аз, високоинтелигентният висшист, станах за смях на тъпите бакшиши. Заради високомерната си самонадеяност. Щото, нали - "бакшишите се оправят, та аз ли няма да мога!"...
После се понаучих. Научих доста неща, всъщност. Човек се учи докато е жив. По-ученолюбивите учат от книгите, по-умните - от грешките на другите, а по-глупавите, като мен, се учат от собствените си грешки. Ако т.нар. "Университет на живота" беше част от фамозната фикция, наречена "българска образователна система", щях да съм хабилитиран преподавател в него. Но тъй като си е нещо съвсем реално, аз съм си точно на мястото - повтарячът, постоянно явяващ се на поправителни сесии. Казано по-ясно - правил съм безброй грешки, които самоуспокоително съм титулувал като "уроци", а много от тях съм повтарял и потретвал. Но като че ли, повечето си остават ненаучени. Например урокът, че временните неща са най-постоянни. Него започнах да го заучавам преди повече от десет години, когато се качих временно в една жълта кола с табелка. И продължавам да го зубря и до днес.
Етикети:
адрес,
повтаряч,
сесии,
такси,
университет на живота,
Урок,
хабилитиран
сряда, 24 април 2019 г.
Грешка на растежа
След като изоставихме интернационализма, социалистическият човек в китната ни ро́дина постепенно се превърна в национал-социалистически. Т.е остана си същия.
сряда, 20 март 2019 г.
Изтичане на мозъци (туй сме ний 5)
Тази вечер бар "Бабугери"* се пука по шевовете. Чашите са пълни с пърцуца, очуканите алуминиеви пепелници преливат от фасове. Всички тартори на бабугерската група са в кръчмата. Тук са и Копчето, и Саро, и Чопър, и Чарли, и Йончо. Обсъжда се предстоящото пътуване до Широка Лъка. С колко коли ще бъде, кой в коя кола ще пътува, кой каква роля ще играе. Ще се представят на тамошния "Пес понеделник" - кукерски фестивал, на който групата участва ежегодно. Чичо Блаже́, съдържателят на кръчмата, е организатор на пътуването и главен режисьор на групата.
Тук са и цяла сюрия хлапетии, мотаещи се покрай тарторите на групата с надеждата да бъдат взети и те на екскурзията. Нямат обаче никакви шансове - ролите вече са разпределени, местата в колите са запълнени.
Тук са, разбира се, и представителите на "постоянното присъствие". Хората, превърнали се едва ли не в част от интериора на това достойно заведение. Тоска се е свил в прокъсаното си черно кожено яке и гледа благо иззад четинестата си брада. Тета Нуша се е курдисала до бумтящото кюмбе, кикоти се шумно за щяло и нещяло и току повтаря: "Изгасна ми печката до́ма, ке си ода!". Рач пелтечи насечечено и размахва нервно острите си лакти: "Беля! К-к. Кела* да изгасне! Т.ти ц. Ел Д.ден си тука! К. Кога я ззап.али, к-к-кога я разг.оре!"...
Идилия!
Вратата на препълнената кръчма се отвори и в очертанията ѝ застана Ценко́ - местният идиот. Врявата от смехове и надвикващи се пиячи взе да намалява.
- Добровечер, Димитъреее! - провокна се Копчето, сваляйки театрално шапката от олисяващото си теме. Ценко́ всъщност беше прякор на новодошлия. Истинското му име беше Димитър.
- Даал ви бог дообро! - Загъгна Ценко́ с типичния си провлачен говор - Я това неекой си го беше иизгубил на улицата. Та рекох да не е на некой от вас.
В протегнатата му трепереща ръка се мъдреше смачкана цигарена кутия, очевидно изхвърлена от някой не особено загрижен за чистотата индивид.
- Ееееей! - Плесна се по челото Копчето, който с удоволствие потегляше на всеки повод за майтап, а набитото му, кватратно тяло чевръсто подскочи от масата. - Къде ле не я търсих! Мерси, Димитъре! Жив и здрав да си! Ке пийнеш ле една ракийка?
- Язека* не пия...- започна да обяснява бавно Димитър, а Копчето го прекъсна по средата на изречението:
- Ееей, ти па верно не пиеш! Една лимонадка тогава!
- ...ракия... - продължи плавното изливане на димитровата мисъл - Я, една лимонадка мооже да пийна...
- Чичо Бла́же, отвори му на Димитър една лимонадка! - провикна се Копчето - Ти как си, Димитъре?
- Димитър Хрисстов Кордев съм. - Очевидно не разбрал въпроса отговори той.
- Аха. Браво! А иначе как си?
- А ииначе съм добре.
Взимайки подадената му лимонада, Димитър се запъти бавно към вратата и занарежда бавно и тържествено:
- Благодарско, Бла́аже! Да сте жииви и здрави! Да живеете иляда иляди години! - и след кратка пауза наддаде - И двеста!
След което излезе. Чичо Блаже́ се обади:
- Требва да го земем и него на Широка Лъка. Ке го напавим конферансие на групата.
Сред всеобщия смях се чу гласът на едно от хлапетата:
- Чичо Бла́же, а мене каков ке ме направиш?
- Изпращач - отговори лаконично кръчмарят.
В очите на кандидат-бабугера се появиха радостни пламъчета. Значи го вземат с тях?
- Добре! Каков е тоя изпращач? Що ке права?
- Ке изпратиш групата като тръгне за Широка лъка.
- Ки-ки-ки! - Изкикоти се тета Нуша - Ега си ексик*, Бла́же! Ами он ке ми земе длъжността, бе! Яз що ке права?
- Ка'Нушке, тебе ке те направим главен изпращач на републиката. - Обади се Копчето. Имаха си стара закачка. - Ке те командироваме на летището в София и ке ма'аш на сички заминаващи. А ние - в самолето и айде чао!
Градусът на тета Нушиното настроение рязко спадна.
- Ти с това немой* да се майтапиш! Какво па толко му ареса́хте на тоя запад! Оно не остана дуня* тука!
- Ами не остана, та! Да не е 'ного убаво, та да остане!
- Ами на запад да не е 'ного убаво?
- Е оно затова не останаха хора там. Сички на тука избегаха! - намигна Копчето.
- Смей се ти, смей се! - Заоправя си забрадката с обидено изражение тета Нуша - Ама по телевизоро кажаха, дека тия, младѝте, като идат на запад, им изтичат мозъците! Да-а-а-а!
И назидателно заклати глава.
Чула жената, че има изтичане на мозъци на запад. "По телевизоро" го чула.
Е, можеш ли да спориш с "телевизоро"?
Не можеш.
*бабугери - кукери;
*кела - щяла;
*язека - аз;
*ега си ексѝк (тур.) - букв. дано си на загуба, дано си в недостиг; използва се като клетва, но и като закачка;
*немой - недей;
*дуня - народ, хора.
Тук са и цяла сюрия хлапетии, мотаещи се покрай тарторите на групата с надеждата да бъдат взети и те на екскурзията. Нямат обаче никакви шансове - ролите вече са разпределени, местата в колите са запълнени.
Тук са, разбира се, и представителите на "постоянното присъствие". Хората, превърнали се едва ли не в част от интериора на това достойно заведение. Тоска се е свил в прокъсаното си черно кожено яке и гледа благо иззад четинестата си брада. Тета Нуша се е курдисала до бумтящото кюмбе, кикоти се шумно за щяло и нещяло и току повтаря: "Изгасна ми печката до́ма, ке си ода!". Рач пелтечи насечечено и размахва нервно острите си лакти: "Беля! К-к. Кела* да изгасне! Т.ти ц. Ел Д.ден си тука! К. Кога я ззап.али, к-к-кога я разг.оре!"...
Идилия!
Вратата на препълнената кръчма се отвори и в очертанията ѝ застана Ценко́ - местният идиот. Врявата от смехове и надвикващи се пиячи взе да намалява.
- Добровечер, Димитъреее! - провокна се Копчето, сваляйки театрално шапката от олисяващото си теме. Ценко́ всъщност беше прякор на новодошлия. Истинското му име беше Димитър.
- Даал ви бог дообро! - Загъгна Ценко́ с типичния си провлачен говор - Я това неекой си го беше иизгубил на улицата. Та рекох да не е на некой от вас.
В протегнатата му трепереща ръка се мъдреше смачкана цигарена кутия, очевидно изхвърлена от някой не особено загрижен за чистотата индивид.
- Ееееей! - Плесна се по челото Копчето, който с удоволствие потегляше на всеки повод за майтап, а набитото му, кватратно тяло чевръсто подскочи от масата. - Къде ле не я търсих! Мерси, Димитъре! Жив и здрав да си! Ке пийнеш ле една ракийка?
- Язека* не пия...- започна да обяснява бавно Димитър, а Копчето го прекъсна по средата на изречението:
- Ееей, ти па верно не пиеш! Една лимонадка тогава!
- ...ракия... - продължи плавното изливане на димитровата мисъл - Я, една лимонадка мооже да пийна...
- Чичо Бла́же, отвори му на Димитър една лимонадка! - провикна се Копчето - Ти как си, Димитъре?
- Димитър Хрисстов Кордев съм. - Очевидно не разбрал въпроса отговори той.
- Аха. Браво! А иначе как си?
- А ииначе съм добре.
Взимайки подадената му лимонада, Димитър се запъти бавно към вратата и занарежда бавно и тържествено:
- Благодарско, Бла́аже! Да сте жииви и здрави! Да живеете иляда иляди години! - и след кратка пауза наддаде - И двеста!
След което излезе. Чичо Блаже́ се обади:
- Требва да го земем и него на Широка Лъка. Ке го напавим конферансие на групата.
Сред всеобщия смях се чу гласът на едно от хлапетата:
- Чичо Бла́же, а мене каков ке ме направиш?
- Изпращач - отговори лаконично кръчмарят.
В очите на кандидат-бабугера се появиха радостни пламъчета. Значи го вземат с тях?
- Добре! Каков е тоя изпращач? Що ке права?
- Ке изпратиш групата като тръгне за Широка лъка.
- Ки-ки-ки! - Изкикоти се тета Нуша - Ега си ексик*, Бла́же! Ами он ке ми земе длъжността, бе! Яз що ке права?
- Ка'Нушке, тебе ке те направим главен изпращач на републиката. - Обади се Копчето. Имаха си стара закачка. - Ке те командироваме на летището в София и ке ма'аш на сички заминаващи. А ние - в самолето и айде чао!
Градусът на тета Нушиното настроение рязко спадна.
- Ти с това немой* да се майтапиш! Какво па толко му ареса́хте на тоя запад! Оно не остана дуня* тука!
- Ами не остана, та! Да не е 'ного убаво, та да остане!
- Ами на запад да не е 'ного убаво?
- Е оно затова не останаха хора там. Сички на тука избегаха! - намигна Копчето.
- Смей се ти, смей се! - Заоправя си забрадката с обидено изражение тета Нуша - Ама по телевизоро кажаха, дека тия, младѝте, като идат на запад, им изтичат мозъците! Да-а-а-а!
И назидателно заклати глава.
Чула жената, че има изтичане на мозъци на запад. "По телевизоро" го чула.
Е, можеш ли да спориш с "телевизоро"?
Не можеш.
*бабугери - кукери;
*кела - щяла;
*язека - аз;
*ега си ексѝк (тур.) - букв. дано си на загуба, дано си в недостиг; използва се като клетва, но и като закачка;
*немой - недей;
*дуня - народ, хора.
Етикети:
бабугери,
изтичане на мозъци,
кръчма,
фестивал,
Широка лъка
неделя, 3 февруари 2019 г.
Пеньо и народът
"Не мечтая
безсмъртие
и пътища леки, а ватенка топла
за зимния ден. - Безсмъртно
нека остане
навеки построеното тук
от мен!"
Пеньо Пенев.
- Ще остане. Но народът обречен,
в своите ватенки топли облечен,
след време ще каже:
"Ето, бай Тодор това ни дари!
Вие, поетчета лигави, даже
да го боядисате не бихте могли."
А на Пеньо словата дали ще си спомни?
Едва ли!
Само с "Той наш е. Народен."
ще го похвали.
Друго му трябва на него в студената зима.
Не поезия иска народът, а ватенка топла да има.
безсмъртие
и пътища леки, а ватенка топла
за зимния ден. - Безсмъртно
нека остане
навеки построеното тук
от мен!"
Пеньо Пенев.
- Ще остане. Но народът обречен,
в своите ватенки топли облечен,
след време ще каже:
"Ето, бай Тодор това ни дари!
Вие, поетчета лигави, даже
да го боядисате не бихте могли."
А на Пеньо словата дали ще си спомни?
Едва ли!
Само с "Той наш е. Народен."
ще го похвали.
Друго му трябва на него в студената зима.
Не поезия иска народът, а ватенка топла да има.
сряда, 9 януари 2019 г.
Аналогия
Глобализмът си прилича с интернационализма толкова, колкото доброволният секс си прилича с изнасилването.
събота, 1 декември 2018 г.
Ода за ватенката
Ватенката е вълшебна дреха.
Уж я няма, а е "втора кожа".
Сякаш си с невидими доспехи -
щом си с нея, няма казус сложен.
Всяка мисъл бива в миг отбита
от невидимата броня здрава.
"Истината" с чук и сърп набита,
непокътната в главата ти остава.
Но макар и външно да си шарен,
с вид модерен и със изказ цветен,
няма как да скриеш, дорогой мой парень,
на ватенката силуета неприветен!
Уж я няма, а е "втора кожа".
Сякаш си с невидими доспехи -
щом си с нея, няма казус сложен.
Всяка мисъл бива в миг отбита
от невидимата броня здрава.
"Истината" с чук и сърп набита,
непокътната в главата ти остава.
Но макар и външно да си шарен,
с вид модерен и със изказ цветен,
няма как да скриеш, дорогой мой парень,
на ватенката силуета неприветен!
четвъртък, 27 септември 2018 г.
Тая сутрин
Аз па вервам на Хекимян от тая сутрин. В смисъл, че той е водещ на тая сутрин, де, а не че аз му вервам от тая сутрин. Аз си му вервам откак е в тая сутрин. Можех и кавички да сложа, та да избегна обясненията, ама така немаше как да кажа още четири пъти "тая сутрин". Много уважавам тая сутрин! Сека сутрин гледам тая сутрин, щото нема сутрин, в която да не са ни казали поне една истина - че тая сутрин е тая сутрин. Понекога и времето уцелват даже.
Етикети:
вервам,
водещ,
времето,
истина,
Тази сутрин,
тая сутрин,
уцелват,
Хекимян
неделя, 12 август 2018 г.
За хорото и хореята
Хореята на Хънтингтън е генетично обусловено невродегенеративно забляване. Голяма част от симптоматиката се изразява в наличието на хорея – комплекс от сложни, безцелни и неволеви движения. Болестта на Хънтингтън протича и с психиатрични промени, както и с постепенно отслабване на умствените възможности.
Хореята е проблем.
Хорото - и то донякъде е генетично обусловено. И е комплекс от сложни движения. Само че, волеви.
Хорото не е проблем.
Проблем е, когато хореята се представя за хоро.
Хореята е проблем.
Хорото - и то донякъде е генетично обусловено. И е комплекс от сложни движения. Само че, волеви.
Хорото не е проблем.
Проблем е, когато хореята се представя за хоро.
сряда, 1 август 2018 г.
Тоска (Туй сме ний 4)
Март. Първите пролетни слънчеви лъчи галеха зажаднялата за топлина земя. Полуседнал, полулегнал на една пейка пред дома си, увил се с вечното си протъркано кожено яке, Тоска се опитваше да прогони от крайниците си пронизващия студ, насъбран през нощта. Не палеше печка вкъщи. Страх го беше, че някоя нощ, както е пиян, може да я бутне и да изгори жив. Цялата зима изкарваше на вътрешно подгряване. Пиеше пърцуца в кръчмата, седнал в ъгъла до кюмбето и се грееше до последния момент на работното време.
И сега, с изражение едновременно на мъченичество и блаженство, примижаваше срещу топлите лъчи.
- Тоска, пролет иде, а! - подвикнах, минавайки покрай него.
Той поотвори едното око, потрепера сгърчен и изръмжа загрижено:
- Аха! А после зимата?!...
Тоска. Никой не помнеше защо го наричат така. Дори и той, макар да бе приел напълно този прякор. Във всеки случай, нямаше нищо женствено в него. Нисък ръст, здраво, набито тяло, четинеста брада, обрамчваща топчестото му лице и рунтави, свъсени вежди. Но въпреки суровия вид, от очите му се излъчваше някаква бебешка наивност и доброта. Не беше грозен. Дори напротив - на младини е бил доста харесван от жените. Истински мачо. Бил е спасител по варненските плажове. Понякога си спомняше с нега за славните си ергенски години:
- Варна! Нощния бар! Том Джоунс! Еееееей...
- Е какво си правил във Варна? - все се намираше да го подкачи някой.
- Как! Спасител бех! И в корабостроителницата работих! Бех ударник!
- Ударил си се у некой кораб? - Продължаваха да го дразнят чивиджиите.
- Памммпаец! - Изръмжаваше обидено той, а очите му потъваха зад настръхналите вежди, които заедно със щръкналата няколкодневна брада придаваха на лицето му вид на защитаващ се таралеж.
Пампаец беше всеки, който го ядоса с нещо. Но ядът му не траеше дълго. Скоро по детски влажните му очи отново пробиваха обрамчилия ги храсталак и той продължаваше със спомените.
Понякога разказваше за затвора. Лежал е два пъти. Единия път - за неуспешен опит за бягство от социалистическия рай. Тръгнали с още двама авери да минават границата, но се заблудили и направили голям кръг. Граничарите попаднали на следите им и ги изловили като пилци.
- А втория път защо си лежал? - попитах го веднъж.
- Е за убийството! - Отговори ми той, сякаш учуден, че е възможно някой да не знае.
- Убийство ли? Какво убийство? - Възкликнах изумен.
- Е на детето. Нале утепах едно дете! - очите му заплуваха в набъбващи сълзи.
- Как така бе, Тоска! - Бях потресен.
- Ами как... Пил бех. Бутнах го с колата. Излетех от улицата и им паднах у дворо...
Не търсеше оправдания и извинения. За разлика от много сегашни "герои". Живееше с мисълта, че е убиец. Понякога съм се замислял дали точно това не е причината да се пропие. Трудно се живее с такава мисъл. Но той рядко отваряше дума за това. Седеше си кротко в ъгъла и пиеше. Понякога пееше, понякога се смееше. Но най-често просто мълчеше и пиеше. Така си минаваше животът му - от чашка до чашка.
Баща ми го взимаше понякога да помага на лозето. Да си изработи част от вересиите. Веднъж, в един горещ юнски ден, не помня прекопавахме ли, плевехме ли, го подкачих:
- Тоскааа... Хората се бръличкат* сега в морето, а ние с теб се потим тука...
Той се поизправи, избърса си с ръкав потта от челото, па се ухили дяволито:
- Ама кат стане виното, има да се бръличкаме...
* бръличкам се - топя се, плискам се.
И сега, с изражение едновременно на мъченичество и блаженство, примижаваше срещу топлите лъчи.
- Тоска, пролет иде, а! - подвикнах, минавайки покрай него.
Той поотвори едното око, потрепера сгърчен и изръмжа загрижено:
- Аха! А после зимата?!...
Тоска. Никой не помнеше защо го наричат така. Дори и той, макар да бе приел напълно този прякор. Във всеки случай, нямаше нищо женствено в него. Нисък ръст, здраво, набито тяло, четинеста брада, обрамчваща топчестото му лице и рунтави, свъсени вежди. Но въпреки суровия вид, от очите му се излъчваше някаква бебешка наивност и доброта. Не беше грозен. Дори напротив - на младини е бил доста харесван от жените. Истински мачо. Бил е спасител по варненските плажове. Понякога си спомняше с нега за славните си ергенски години:
- Варна! Нощния бар! Том Джоунс! Еееееей...
- Е какво си правил във Варна? - все се намираше да го подкачи някой.
- Как! Спасител бех! И в корабостроителницата работих! Бех ударник!
- Ударил си се у некой кораб? - Продължаваха да го дразнят чивиджиите.
- Памммпаец! - Изръмжаваше обидено той, а очите му потъваха зад настръхналите вежди, които заедно със щръкналата няколкодневна брада придаваха на лицето му вид на защитаващ се таралеж.
Пампаец беше всеки, който го ядоса с нещо. Но ядът му не траеше дълго. Скоро по детски влажните му очи отново пробиваха обрамчилия ги храсталак и той продължаваше със спомените.
Понякога разказваше за затвора. Лежал е два пъти. Единия път - за неуспешен опит за бягство от социалистическия рай. Тръгнали с още двама авери да минават границата, но се заблудили и направили голям кръг. Граничарите попаднали на следите им и ги изловили като пилци.
- А втория път защо си лежал? - попитах го веднъж.
- Е за убийството! - Отговори ми той, сякаш учуден, че е възможно някой да не знае.
- Убийство ли? Какво убийство? - Възкликнах изумен.
- Е на детето. Нале утепах едно дете! - очите му заплуваха в набъбващи сълзи.
- Как така бе, Тоска! - Бях потресен.
- Ами как... Пил бех. Бутнах го с колата. Излетех от улицата и им паднах у дворо...
Не търсеше оправдания и извинения. За разлика от много сегашни "герои". Живееше с мисълта, че е убиец. Понякога съм се замислял дали точно това не е причината да се пропие. Трудно се живее с такава мисъл. Но той рядко отваряше дума за това. Седеше си кротко в ъгъла и пиеше. Понякога пееше, понякога се смееше. Но най-често просто мълчеше и пиеше. Така си минаваше животът му - от чашка до чашка.
Баща ми го взимаше понякога да помага на лозето. Да си изработи част от вересиите. Веднъж, в един горещ юнски ден, не помня прекопавахме ли, плевехме ли, го подкачих:
- Тоскааа... Хората се бръличкат* сега в морето, а ние с теб се потим тука...
Той се поизправи, избърса си с ръкав потта от челото, па се ухили дяволито:
- Ама кат стане виното, има да се бръличкаме...
* бръличкам се - топя се, плискам се.
четвъртък, 28 юни 2018 г.
История с обратен
Булевард България. Светофарът на "Каблешков". Получавам адрес - МОЛ "България", "на нашата пиаца", за зала "Армеец".
МОЛ-ът е до мен. Буквално на 200 метра от пиацата съм. Но е от обратната страна на булеварда - дясната, а аз съм в лентата за ляв завой.
Правя обратен и давам газ нагоре по "България".
Малко по-нагоре има обръщало. Правя обратен и давам газ надолу по "България". И тогава се сещам: пиацата на нашата фирма по принцип е откъм Каблешков, но след като започна ремонта на МОЛ-а, я преместиха на обратната страна на МОЛ-а - отзад, до товарните рампи. Къде ли трябва да ида?
Трафикът ми дава отговора. Опашката на светофара свършва точно до пряката за рампата. Подавам сигнал че съм на адреса и се шмугвам в уличката.
Клиенти няма. Колеги - също. Позачудвам се малко и решавам, че ще ида отпред. Правя обратен и излизам отново на "България", а от там - надясно по
"Каблешков".
На старата пиаца хора няма, но малко по-напред има един колега. Изравнявам се с него. И той е на адрес. За аерогарата.
- Ааа, от обратната страна е - отговаря той на въпроса ми къде се намира понастоящем пиацата. - Направѝ обратен тука, през входа за подземния паркинг и ходѝ там.
Правя обратен през входа на подземния паркинг и отново се озовавам отзад. Но решавам да звънна на диспечерката за справка.
- От обратната страна си, колега! Момичето те чака откъм "Каблешков". - ощастливява ме тя.
Връщам се обратно на "Каблешков" и най-после се намираме с девойката. Уточняваме маршрута, тя захапва телефона и тръгваме.
- Извинявайте - чувам по едно време - може ли да се върнем обратно?
А сега, де! Намираме се в средната лента, на светофара на МОЛ "Парадайс". Давам ляв мигач, изчаквам колите от лявата лента и правя обратен. Тъкмо се засилвам, девойката отново се обажда:
- Може ли да спрете тук, че не съм сигурна дали трябва да се връщаме обратно...
Набивам спирачка и спирам на автобусната спирка. Тя започва да върти телефони. Не ѝ вдигат. След няколко опита размисля:
- Всъщност... Извинявайте, но дали все пак може да завъртите наобратно към зала "Армеец"?
Тук вече обратният е доста труден. Но аз подавам мигач и започвам да следя потоците от коли. Тъкмо когато свърши колоната от едната страна, започва от обратната. Телефонът ѝ звъни, а аз си дебна за дупка в трафика. И тъкмо я дочаквам и подавам газ, чувам откъм клиентката "Да не ходя, така ли? Добре, връщам се обратно". Отнемам газта и я виждам в огледалото, как ми сочи напред, към МОЛ "България". Навивам волана обратно и потеглям.
Звъни ми телефона. Редовен клиент. "До колко можеш да си при мен?"
- Чакай! - отговарям и се обръщам към клиентката - Извинете, ще се връщаме ли след това обратно, или сме до МОЛ "България"?
- Връщаме се обратно до МОЛ-а и там слизам. - Успокоява ме тя.
- До 15 минути! - Казвам аз в слушалката и затварям. После пак поглеждам в огледалото за обратно виждане - Там трябва ли да обръщаме пред самия МОЛ, или може отсреща, на Билата?
- Не, не. Няма да обръщаме. Аз ще си пресека.
"Супер. Поне един обратен ще ми спести." - Мисля си. След това трябва да завия наляво по "България".
- Всъщност... Може ли да направим обратен, че взе да пръска? - Размисля в последния момент тя.
Изчаквам светофара и правя обратен. Девойката слиза, а аз потеглям със свирене на гуми. След мола обратният завой е забранен. Но всички го правят. Правя го и аз. И чак тогава виждам патрулката. И палката. Като ти тръгне наобратно...
Давам си документите. Син талон нямам. Имам акт. Удари ме преди месец един, викнах аз КАТ, и обратно на всякаква логика, написаха акт на мен.
Полицаят се опитва да разчете акта.
- Тоя акт ми го написаха без да съм виновен, сега ще ми напишете и един, за който съм виновен. - Казвам аз.
- И защо мислиш, че ще ти пишем акт? - повдига вежди полицаят.
- За обратния завой. - Отговарям и набирам телефона на клиента си, за да откажа курса.
Обратно на очакванията ми обаче, полицаят няма никакво намерение да ми пише акт. Вади една табличка и започва да попълва данните ми, колегата му прави справка по радиостанцията и безмълвно ми връща документите.
- Благодаря! - Казвам.
- Недей да ми благодариш! - отговаря ми той - От мен ако зависи, не акт, ами нема да видиш книжка до края на живота си! Ти знаеш ли на колко катастрофи съм бил викан тука, а? Аз имам деца и само като си помисля, че некой като тебе...
Знам, че в такива случаи излишните обяснения имат обратен ефект, но не се стърпявам:
- Наясно съм как изглеждам в очите ви в момента и разбирам защо е така. Сигурен съм обаче, че правя много по-малко нарушения от средностатистическия българин. Но в природата трябва да има баланс. Имам един напълно незаслужен акт, сега заслужавам такъв и съм благодарен, че ми го спестихте. А тоя обратен повече наистина няма да го направя!
После бързо се запътвам обратно към колата си.
Сетихте се, нали? За обратен завой става дума.
Поука няма. Просто край. И той - като историята. Опак.
МОЛ-ът е до мен. Буквално на 200 метра от пиацата съм. Но е от обратната страна на булеварда - дясната, а аз съм в лентата за ляв завой.
Правя обратен и давам газ нагоре по "България".
Малко по-нагоре има обръщало. Правя обратен и давам газ надолу по "България". И тогава се сещам: пиацата на нашата фирма по принцип е откъм Каблешков, но след като започна ремонта на МОЛ-а, я преместиха на обратната страна на МОЛ-а - отзад, до товарните рампи. Къде ли трябва да ида?
Трафикът ми дава отговора. Опашката на светофара свършва точно до пряката за рампата. Подавам сигнал че съм на адреса и се шмугвам в уличката.
Клиенти няма. Колеги - също. Позачудвам се малко и решавам, че ще ида отпред. Правя обратен и излизам отново на "България", а от там - надясно по
"Каблешков".
На старата пиаца хора няма, но малко по-напред има един колега. Изравнявам се с него. И той е на адрес. За аерогарата.
- Ааа, от обратната страна е - отговаря той на въпроса ми къде се намира понастоящем пиацата. - Направѝ обратен тука, през входа за подземния паркинг и ходѝ там.
Правя обратен през входа на подземния паркинг и отново се озовавам отзад. Но решавам да звънна на диспечерката за справка.
- От обратната страна си, колега! Момичето те чака откъм "Каблешков". - ощастливява ме тя.
Връщам се обратно на "Каблешков" и най-после се намираме с девойката. Уточняваме маршрута, тя захапва телефона и тръгваме.
- Извинявайте - чувам по едно време - може ли да се върнем обратно?
А сега, де! Намираме се в средната лента, на светофара на МОЛ "Парадайс". Давам ляв мигач, изчаквам колите от лявата лента и правя обратен. Тъкмо се засилвам, девойката отново се обажда:
- Може ли да спрете тук, че не съм сигурна дали трябва да се връщаме обратно...
Набивам спирачка и спирам на автобусната спирка. Тя започва да върти телефони. Не ѝ вдигат. След няколко опита размисля:
- Всъщност... Извинявайте, но дали все пак може да завъртите наобратно към зала "Армеец"?
Тук вече обратният е доста труден. Но аз подавам мигач и започвам да следя потоците от коли. Тъкмо когато свърши колоната от едната страна, започва от обратната. Телефонът ѝ звъни, а аз си дебна за дупка в трафика. И тъкмо я дочаквам и подавам газ, чувам откъм клиентката "Да не ходя, така ли? Добре, връщам се обратно". Отнемам газта и я виждам в огледалото, как ми сочи напред, към МОЛ "България". Навивам волана обратно и потеглям.
Звъни ми телефона. Редовен клиент. "До колко можеш да си при мен?"
- Чакай! - отговарям и се обръщам към клиентката - Извинете, ще се връщаме ли след това обратно, или сме до МОЛ "България"?
- Връщаме се обратно до МОЛ-а и там слизам. - Успокоява ме тя.
- До 15 минути! - Казвам аз в слушалката и затварям. После пак поглеждам в огледалото за обратно виждане - Там трябва ли да обръщаме пред самия МОЛ, или може отсреща, на Билата?
- Не, не. Няма да обръщаме. Аз ще си пресека.
"Супер. Поне един обратен ще ми спести." - Мисля си. След това трябва да завия наляво по "България".
- Всъщност... Може ли да направим обратен, че взе да пръска? - Размисля в последния момент тя.
Изчаквам светофара и правя обратен. Девойката слиза, а аз потеглям със свирене на гуми. След мола обратният завой е забранен. Но всички го правят. Правя го и аз. И чак тогава виждам патрулката. И палката. Като ти тръгне наобратно...
Давам си документите. Син талон нямам. Имам акт. Удари ме преди месец един, викнах аз КАТ, и обратно на всякаква логика, написаха акт на мен.
Полицаят се опитва да разчете акта.
- Тоя акт ми го написаха без да съм виновен, сега ще ми напишете и един, за който съм виновен. - Казвам аз.
- И защо мислиш, че ще ти пишем акт? - повдига вежди полицаят.
- За обратния завой. - Отговарям и набирам телефона на клиента си, за да откажа курса.
Обратно на очакванията ми обаче, полицаят няма никакво намерение да ми пише акт. Вади една табличка и започва да попълва данните ми, колегата му прави справка по радиостанцията и безмълвно ми връща документите.
- Благодаря! - Казвам.
- Недей да ми благодариш! - отговаря ми той - От мен ако зависи, не акт, ами нема да видиш книжка до края на живота си! Ти знаеш ли на колко катастрофи съм бил викан тука, а? Аз имам деца и само като си помисля, че некой като тебе...
Знам, че в такива случаи излишните обяснения имат обратен ефект, но не се стърпявам:
- Наясно съм как изглеждам в очите ви в момента и разбирам защо е така. Сигурен съм обаче, че правя много по-малко нарушения от средностатистическия българин. Но в природата трябва да има баланс. Имам един напълно незаслужен акт, сега заслужавам такъв и съм благодарен, че ми го спестихте. А тоя обратен повече наистина няма да го направя!
После бързо се запътвам обратно към колата си.
Сетихте се, нали? За обратен завой става дума.
Поука няма. Просто край. И той - като историята. Опак.
вторник, 26 юни 2018 г.
Опака история
Булевард България. Светофарът на "Каблешков". Получавам адрес - МОЛ "България", "на нашата пиаца", за зала "Армеец".
МОЛ-ът е до мен. Буквално на 200 метра от пиацата съм. Но е от обратната страна на булеварда - дясната, а аз съм в лентата за ляв завой.
Правя обратен и давам газ нагоре по "България".
Малко по-нагоре има обръщало. Правя обратен и давам газ надолу по "България". И тогава се сещам: пиацата на нашата фирма по принцип е откъм Каблешков, но след като започна ремонта на МОЛ-а, я преместиха на обратната страна на МОЛ-а - отзад, до товарните рампи. Къде ли трябва да ида?
Трафикът ми дава отговора. Опашката на светофара свършва точно до пряката за рампата. Подавам сигнал че съм на адреса и се шмугвам в уличката.
Клиенти няма. Колеги - също. Позачудвам се малко и решавам, че ще ида отпред. Правя обратен и излизам отново на "България", а от там - надясно по
"Каблешков".
На старата пиаца хора няма, но малко по-напред има един колега. Изравнявам се с него. И той е на адрес. За аерогарата.
- Ааа, от обратната страна е - отговаря той на въпроса ми къде се намира понастоящем пиацата. - Направѝ обратен тука, през входа за подземния паркинг и ходѝ там.
Правя обратен през входа на подземния паркинг и отново се озовавам отзад. Но решавам да звънна на диспечерката за справка.
- От обратната страна си, колега! Момичето те чака откъм "Каблешков". - ощастливява ме тя.
Връщам се обратно на "Каблешков" и най-после се намираме с девойката. Уточняваме маршрута, тя захапва телефона и тръгваме.
- Извинявайте - чувам по едно време - може ли да се върнем обратно?
А сега, де! Намираме се в средната лента, на светофара на МОЛ "Парадайс". Давам ляв мигач, изчаквам колите от лявата лента и правя обратен. Тъкмо се засилвам, девойката отново се обажда:
- Може ли да спрете тук, че не съм сигурна дали трябва да се връщаме обратно...
Набивам спирачка и спирам на автобусната спирка. Тя започва да върти телефони. Не ѝ вдигат. След няколко опита размисля:
- Всъщност... Извинявайте, но дали все пак може да завъртите наобратно към зала "Армеец"?
Тук вече обратният е доста труден. Но аз подавам мигач и започвам да следя потоците от коли. Тъкмо когато свърши колоната от едната страна, започва от обратната. Телефонът ѝ звъни, а аз си дебна за дупка в трафика. И тъкмо я дочаквам и подавам газ, чувам откъм клиентката "Да не ходя, така ли? Добре, връщам се обратно". Отнемам газта и я виждам в огледалото, как ми сочи напред, към МОЛ "България". Навивам волана обратно и потеглям.
Звъни ми телефона. Редовен клиент. "До колко можеш да си при мен?"
- Чакай! - отговарям и се обръщам към клиентката - Извинете, ще се връщаме ли след това обратно, или сме до МОЛ "България"?
- Връщаме се обратно до МОЛ-а и там слизам. - Успокоява ме тя.
- До 15 минути! - Казвам аз в слушалката и затварям. После пак поглеждам в огледалото за обратно виждане - Там трябва ли да обръщаме пред самия МОЛ, или може отсреща, на Билата?
- Не, не. Няма да обръщаме. Аз ще си пресека.
"Супер. Поне един обратен ще ми спести." - Мисля си. След това трябва да завия наляво по "България".
- Всъщност... Може ли да направим обратен, че взе да пръска? - Размисля в последния момент тя.
Изчаквам светофара и правя обратен. Девойката слиза, а аз потеглям със свирене на гуми. След мола обратният завой е забранен. Но всички го правят. Правя го и аз. И чак тогава виждам патрулката. И палката. Като ти тръгне наобратно...
Давам си документите. Син талон нямам. Имам акт. Удари ме преди месец един, викнах аз КАТ, и обратно на всякаква логика, написаха акт на мен.
Полицаят се опитва да разчете акта.
- Тоя акт ми го написаха без да съм виновен, сега ще ми напишете и един, за който съм виновен. - Казвам аз.
- И защо мислиш, че ще ти пишем акт? - повдига вежди полицаят.
- За обратния завой. - Отговарям и набирам телефона на клиента си, за да откажа курса.
Обратно на очакванията ми обаче, полицаят няма никакво намерение да ми пише акт. Вади една табличка и започва да попълва данните ми, колегата му прави справка по радиостанцията и безмълвно ми връща документите.
- Благодаря! - Казвам.
- Недей да ми благодариш! - отговаря ми той - От мен ако зависи, не акт, ами нема да видиш книжка до края на живота си! Ти знаеш ли на колко катастрофи съм бил викан тука, а? Аз имам деца и само като си помисля, че некой като тебе...
Знам, че в такива случаи излишните обяснения имат обратен ефект, но не се стърпявам:
- Наясно съм как изглеждам в очите ви в момента и разбирам защо е така. Сигурен съм обаче, че правя много по-малко нарушения от средностатистическия българин. Но в природата трябва да има баланс. Имам един напълно незаслужен акт, сега заслужавам такъв и съм благодарен, че ми го спестихте. А тоя обратен повече наистина няма да го направя!
После бързо се запътвам обратно към колата си.
Сетихте се, нали? За обратен завой става дума.
Поука няма. Просто край. И той - като историята. Опак.
МОЛ-ът е до мен. Буквално на 200 метра от пиацата съм. Но е от обратната страна на булеварда - дясната, а аз съм в лентата за ляв завой.
Правя обратен и давам газ нагоре по "България".
Малко по-нагоре има обръщало. Правя обратен и давам газ надолу по "България". И тогава се сещам: пиацата на нашата фирма по принцип е откъм Каблешков, но след като започна ремонта на МОЛ-а, я преместиха на обратната страна на МОЛ-а - отзад, до товарните рампи. Къде ли трябва да ида?
Трафикът ми дава отговора. Опашката на светофара свършва точно до пряката за рампата. Подавам сигнал че съм на адреса и се шмугвам в уличката.
Клиенти няма. Колеги - също. Позачудвам се малко и решавам, че ще ида отпред. Правя обратен и излизам отново на "България", а от там - надясно по
"Каблешков".
На старата пиаца хора няма, но малко по-напред има един колега. Изравнявам се с него. И той е на адрес. За аерогарата.
- Ааа, от обратната страна е - отговаря той на въпроса ми къде се намира понастоящем пиацата. - Направѝ обратен тука, през входа за подземния паркинг и ходѝ там.
Правя обратен през входа на подземния паркинг и отново се озовавам отзад. Но решавам да звънна на диспечерката за справка.
- От обратната страна си, колега! Момичето те чака откъм "Каблешков". - ощастливява ме тя.
Връщам се обратно на "Каблешков" и най-после се намираме с девойката. Уточняваме маршрута, тя захапва телефона и тръгваме.
- Извинявайте - чувам по едно време - може ли да се върнем обратно?
А сега, де! Намираме се в средната лента, на светофара на МОЛ "Парадайс". Давам ляв мигач, изчаквам колите от лявата лента и правя обратен. Тъкмо се засилвам, девойката отново се обажда:
- Може ли да спрете тук, че не съм сигурна дали трябва да се връщаме обратно...
Набивам спирачка и спирам на автобусната спирка. Тя започва да върти телефони. Не ѝ вдигат. След няколко опита размисля:
- Всъщност... Извинявайте, но дали все пак може да завъртите наобратно към зала "Армеец"?
Тук вече обратният е доста труден. Но аз подавам мигач и започвам да следя потоците от коли. Тъкмо когато свърши колоната от едната страна, започва от обратната. Телефонът ѝ звъни, а аз си дебна за дупка в трафика. И тъкмо я дочаквам и подавам газ, чувам откъм клиентката "Да не ходя, така ли? Добре, връщам се обратно". Отнемам газта и я виждам в огледалото, как ми сочи напред, към МОЛ "България". Навивам волана обратно и потеглям.
Звъни ми телефона. Редовен клиент. "До колко можеш да си при мен?"
- Чакай! - отговарям и се обръщам към клиентката - Извинете, ще се връщаме ли след това обратно, или сме до МОЛ "България"?
- Връщаме се обратно до МОЛ-а и там слизам. - Успокоява ме тя.
- До 15 минути! - Казвам аз в слушалката и затварям. После пак поглеждам в огледалото за обратно виждане - Там трябва ли да обръщаме пред самия МОЛ, или може отсреща, на Билата?
- Не, не. Няма да обръщаме. Аз ще си пресека.
"Супер. Поне един обратен ще ми спести." - Мисля си. След това трябва да завия наляво по "България".
- Всъщност... Може ли да направим обратен, че взе да пръска? - Размисля в последния момент тя.
Изчаквам светофара и правя обратен. Девойката слиза, а аз потеглям със свирене на гуми. След мола обратният завой е забранен. Но всички го правят. Правя го и аз. И чак тогава виждам патрулката. И палката. Като ти тръгне наобратно...
Давам си документите. Син талон нямам. Имам акт. Удари ме преди месец един, викнах аз КАТ, и обратно на всякаква логика, написаха акт на мен.
Полицаят се опитва да разчете акта.
- Тоя акт ми го написаха без да съм виновен, сега ще ми напишете и един, за който съм виновен. - Казвам аз.
- И защо мислиш, че ще ти пишем акт? - повдига вежди полицаят.
- За обратния завой. - Отговарям и набирам телефона на клиента си, за да откажа курса.
Обратно на очакванията ми обаче, полицаят няма никакво намерение да ми пише акт. Вади една табличка и започва да попълва данните ми, колегата му прави справка по радиостанцията и безмълвно ми връща документите.
- Благодаря! - Казвам.
- Недей да ми благодариш! - отговаря ми той - От мен ако зависи, не акт, ами нема да видиш книжка до края на живота си! Ти знаеш ли на колко катастрофи съм бил викан тука, а? Аз имам деца и само като си помисля, че некой като тебе...
Знам, че в такива случаи излишните обяснения имат обратен ефект, но не се стърпявам:
- Наясно съм как изглеждам в очите ви в момента и разбирам защо е така. Сигурен съм обаче, че правя много по-малко нарушения от средностатистическия българин. Но в природата трябва да има баланс. Имам един напълно незаслужен акт, сега заслужавам такъв и съм благодарен, че ми го спестихте. А тоя обратен повече наистина няма да го направя!
После бързо се запътвам обратно към колата си.
Сетихте се, нали? За обратен завой става дума.
Поука няма. Просто край. И той - като историята. Опак.
понеделник, 25 юни 2018 г.
Има надежда
Ееех... Има все пак надежда за българската църква!
На адрес съм от семинарията до пл. Св. Неделя. Качва се едно младо попче и от дума на дума, реших да го питам, е ли официален катедрален храм на Патриаршията "Александър Невски", или не. Случвало ми се е да поспорвам по въпроса с хора, чието мнение иначе уважавам. Та, както и очаквах, той потвърди това, което си знаех - че е. И продължи благо:
- Когато се спомене името на Патриаршеския храм, аз винаги изпитвам вълнение, понеже, може да Ви прозвучи странно, но аз съм националист и български патриот...
"Ся ше почне да ми обяснява колко велики са братушките" - помислих си кисело.
- Св. Александър Невски е велик светец - продължи той- но според мен ние имаме немалко наши, български светци, на които да кръстим...
Камък ми падна от сърцето! Значи могло да си националист и да не ближеш подметките на православните "братя"... Та се поразговорихме надълго и нашироко.
Най-интересно за мен беше, че на оригиналните строителни планове, които той твърди, че лично е виждал, въпросният храм е с името "Успение богородично". После дошло предложението за "Св.св. Кирил и Методий" (както се е и казвал храмът по-късно, през първата световна война), но накрая надделели русофилите.
- За да ни напомня името чии сме - чух от устата му изричаната стотици пъти от мен теза...
Поговорихме си и за думите на Екзарх Антим I-ви ("Вие ни освободихте от турците. А от вас кой ще ни освободи?!"); Разказа ми и за споровете си с негови руски "колеги" и за твърденията им, че Кирил и Методий били родом от Подмосковието... Накрая се съгласихме, че от сегашното ръководство на църквата ни, чеп за зеле не става и се разделихме.
Та, има надежда. И за църквата, и за национализма ни.
На адрес съм от семинарията до пл. Св. Неделя. Качва се едно младо попче и от дума на дума, реших да го питам, е ли официален катедрален храм на Патриаршията "Александър Невски", или не. Случвало ми се е да поспорвам по въпроса с хора, чието мнение иначе уважавам. Та, както и очаквах, той потвърди това, което си знаех - че е. И продължи благо:
- Когато се спомене името на Патриаршеския храм, аз винаги изпитвам вълнение, понеже, може да Ви прозвучи странно, но аз съм националист и български патриот...
"Ся ше почне да ми обяснява колко велики са братушките" - помислих си кисело.
- Св. Александър Невски е велик светец - продължи той- но според мен ние имаме немалко наши, български светци, на които да кръстим...
Камък ми падна от сърцето! Значи могло да си националист и да не ближеш подметките на православните "братя"... Та се поразговорихме надълго и нашироко.
Най-интересно за мен беше, че на оригиналните строителни планове, които той твърди, че лично е виждал, въпросният храм е с името "Успение богородично". После дошло предложението за "Св.св. Кирил и Методий" (както се е и казвал храмът по-късно, през първата световна война), но накрая надделели русофилите.
- За да ни напомня името чии сме - чух от устата му изричаната стотици пъти от мен теза...
Поговорихме си и за думите на Екзарх Антим I-ви ("Вие ни освободихте от турците. А от вас кой ще ни освободи?!"); Разказа ми и за споровете си с негови руски "колеги" и за твърденията им, че Кирил и Методий били родом от Подмосковието... Накрая се съгласихме, че от сегашното ръководство на църквата ни, чеп за зеле не става и се разделихме.
Та, има надежда. И за църквата, и за национализма ни.
неделя, 1 април 2018 г.
Първоаприлско
За теб лъжа, батюшка, за мен истина! Такава първоаприлска история ми се случи вчера - нема да ми поверваш!
Чудех се да излизам ли въобще на работа - знаеш в последно време какви са криви неделите - ама със жената такъв скандал си спретнахме, пак заради пустите пари, че ми се отщя да си стоя вкъщи. Треснах вратата и изхвърчах навън. От там - в колата и право в Студентски град.
Пиацата на "Баба Яга - километрична. Станцията - мълчи като комунист на разпит. След половинчасово висене не бях мръднал и с една кола напред. Само опашката след мен се беше увеличила.
" Мамка му и прасе! - Мислех си. - Къде по принцип е кофти ден, па и със жена ми да се скарам! Като се скараме, никога не ми върви! Ако до 15 минути не взема нещо, прибирам се."
И точно в тоя момент станцията се обади:
- Царско село. Царско село.
Пляяяс! На второ го взех. Изобщо не ми дремеше каква е посоката. До "Царско село" за пет минути няма как да се стигне - нямаше да вляза в норматива, ама кой ли па ще вземе да ме проверява баш там! Запалих и потеглих със свирене на гуми.
"-Царско село, още една кола. - Чу се пак откъм станцията. - Царско село. Царско село за хотел Хемус. - "Щрак" - Пет-девет-едно?
- Ше го забавя малко, колежке.
- Отивай!"
Олекна ми - 591 беше на същата пиаца, с три коли пред мен.
Следях внимателно часовника и когато започна да тече четвъртата минута, взех комутатора:
- Чува ли ме 591?
- Кажи, колега!
- До колко ше си тука?
- Две - три минути.
Бакшишката минута е малко по-дълга от астрономическата, нали знаеш? Към два-три пъти по-дълга...
- Ами, колежке - викам - ако искат, да излизат. Аз съм тука. Ше изчакам колегата.
Може да се каже, че технически погледнато не съм я излъгал - точно прелитах покрай комплекса, но по отсрещното платно на околовръстното. Само трябваше да завъртя на кръговото на Драгалевци и да се върна обратно.
Когато пристигнах, клиентите вече бяха навън. Седмина русоляво-рижи типа. Холандци, както се оказа по-късно. Загорели. За "Клеопатра" били. Нали го знаеш - стриптийз клуба, който е в хотел Хемус. Направо си умрех от кеф! Сещай се - за курса 6-7 лева и по 20 лева на калпак от клуба... Те за всеки клиент дават по десетка, а за чужденец - двайс'ка. Ми, що да не си ги вземеш, като ти ги дават? Така и така, хората са си за там.
Малко ми се скофти, че колата на колегата беше по-голяма, та при него се качиха четирима, а при мен - трима, ама... Шейсет лева са си шейсет лева. Па можеше и да се разберем с колегата да делим по равно.
Да, ама не. Като пристигнахме, метнаха ми десет лева, аз им викам - "чакайте да паркирам, ще дойда да ви покажа къде е клуба". Колегата, гледам, и той паркира и взе да подтичва след мен. И той е в час, демек. Влизаме вътре обаче, и се оказва, че още е затворено. И има цял час докато отворят...
Тия взеха да се шугавят.
- Знаете ли някой друг добър клуб - попита ме един от тях.
- Дай да ги водим към "Фетиш" - вика колегата.
Нали го знаеш "Фетиш"? На Витошка, в началото на пешеходната зона. Тия дерат кожи. Ама на нас дават по 40 лева на чужденец. Демек, поне 120 лева общо! И айде - към Фетиш.
- Не ми дължите нищо за тоя курс. - Разправям им, след като потеглихме. - Преди ми оставихте и за него.
А те - "Не, та не!" И ми бутат в ръцете още десет лева.
И тъкмо бях вече почти стигнал - чаках на светофара на Алабин и Витошка, и бях подал ляв мигач, та да паркирам срещу съдебната палата - свирка ми колегата - застанал на релсите до мен - и ми вика:
- Дай надесно бе, колега! Пред клуба направо да спрем.
Какво ми требва́ да го послушам! То, верно, за 3-4 метра става дума, ама си е в пешеходната зона. Тъкмо спряхме пред "Фетиш" - те ти ги куките. Спряха патрулката точно до мен. Холандците май разбраха за какво иде реч, щото единият от тях ми остави още десет лева и с едно "Айм сори, мен! Ит'с фор ю", взе да ме потупва съчувствено по рамото. Докато те се изнизваха от колата, единият полицай ми цъфна до прозореца.
- Добър вечер! Що така влизаме в забранена улица?
- Ми, що! Щото съм тъпо парче! - Отговорих нервиран на себе си, докато гледах как 120-те лева се изплъзват от ръцете ми. Чужденците вече се намъкваха в клуба. Ако не се появях вътре до минута-две, щях да хапна дръвцето!
- Ама как така ше се подведа по чужд акъл, бе! - Продължих да се тюхкам съвсем искрено.
- Айде, айде! Не се прай на жален! Ти беше на релсите и накара и колегата си да завие надесно.
- Виж какво - Бях вече съвсем бесен - той ме накара, ама това е без никакво значение. Ето ти всичките ми документи, пиши там каквото ще пишеш! Аз си имам спешна работа вътре.
Връчих му документите и влязох в клуба. Казах на охраната, че съм докарал групата чужденци и зачаках да си получа комисионната - нали трябва първо клиентите да седнат, да си поръчат нещо - да е сигурно, че са захапали! Докато чаках, гледах как колегата, превил се до прозореца на патрулката, се обясняваше нещо с полицаите. А салонната управителка така и не идваше с парите.
В един момент колегата влезе и ми каза, че милиционерите ме викат при тях. Излязох от клуба и застанах до патрулката.
- Така! - Каза ми единият от тях, подавайки ми документите - Премести си колата срещу съдебната палата и като си вземеш чакалъка, чакаме те тука да се отчетеш!
Ахаааа, такава ли била работата! Влязох си в колата и си запреглеждах документите. Всичко си беше налице. И талон, и книжка, и лична карта, и разрешително... Докато ги прибирах в портфейла, колегата излезе от клуба и се мушна на седалката до мен.
- Ето парите, колега! - Наброи ми шест двайсетачки. - Трима човека, по 40 лева. Ся и за тия кръвопийци требва да заделим... Айде, чао!
И слезе от колата. Изобщо не му и мина през ума да делим по равно. Не ми се разправяше изобщо. Прибрах парите, запалих, завъртях и потеглих бавно.
Така. Парите са у мен. Документите - също. Бе тия куки що не си... Подадох газ - и право у нас!
Влязох вкъщи намръщен. С демонстративно нервни движения. Събух се, хвърлих чантата до обувките. Жена ми надникна откъм дневната.
- Какво става? - Попита ме притеснено - Защо се прибираш толкова рано?
Ядът ми от скандала отдавна го нямаше. Вътрешно направо подскачах от щастие. Ама все пак е първи април! А и, нека малко да се потормози! Да не ме ядосва друг път така!
- Взеха ми книжката, това става! - Троснато ѝ отговорих.
- Как така? Защо? - Жално ме заразпитва тя.
- Ей така! Половин година ше си почина, да видиш какво е съвсем без пари!
Очите на жена ми се насълзиха, но аз продължих да държа инкяр. Като ще е първоаприлска шега, да е качествена! И тогава видях малкия. Не разбираше точно какво става, но виждайки, че майка му е готова да заплаче, неговите сълзи потекоха от широко отворените му, уплашено гледащи очи.
"Ама че съм чвор!" - Помислих си.
- Честит първи априииил! Изкарах 150 лева! - Викнах усмихнат, вдигнах разплакания малчуган и го разцелувах.
Жена ми ме загледа озадачено и невярващо. Голем зор беше, докато я убедя, че за час и половина съм изкарал сто и петдесет лева. И ти не ми верваш, нали, батюшка?
Чудех се да излизам ли въобще на работа - знаеш в последно време какви са криви неделите - ама със жената такъв скандал си спретнахме, пак заради пустите пари, че ми се отщя да си стоя вкъщи. Треснах вратата и изхвърчах навън. От там - в колата и право в Студентски град.
Пиацата на "Баба Яга - километрична. Станцията - мълчи като комунист на разпит. След половинчасово висене не бях мръднал и с една кола напред. Само опашката след мен се беше увеличила.
" Мамка му и прасе! - Мислех си. - Къде по принцип е кофти ден, па и със жена ми да се скарам! Като се скараме, никога не ми върви! Ако до 15 минути не взема нещо, прибирам се."
И точно в тоя момент станцията се обади:
- Царско село. Царско село.
Пляяяс! На второ го взех. Изобщо не ми дремеше каква е посоката. До "Царско село" за пет минути няма как да се стигне - нямаше да вляза в норматива, ама кой ли па ще вземе да ме проверява баш там! Запалих и потеглих със свирене на гуми.
"-Царско село, още една кола. - Чу се пак откъм станцията. - Царско село. Царско село за хотел Хемус. - "Щрак" - Пет-девет-едно?
- Ше го забавя малко, колежке.
- Отивай!"
Олекна ми - 591 беше на същата пиаца, с три коли пред мен.
Следях внимателно часовника и когато започна да тече четвъртата минута, взех комутатора:
- Чува ли ме 591?
- Кажи, колега!
- До колко ше си тука?
- Две - три минути.
Бакшишката минута е малко по-дълга от астрономическата, нали знаеш? Към два-три пъти по-дълга...
- Ами, колежке - викам - ако искат, да излизат. Аз съм тука. Ше изчакам колегата.
Може да се каже, че технически погледнато не съм я излъгал - точно прелитах покрай комплекса, но по отсрещното платно на околовръстното. Само трябваше да завъртя на кръговото на Драгалевци и да се върна обратно.
Когато пристигнах, клиентите вече бяха навън. Седмина русоляво-рижи типа. Холандци, както се оказа по-късно. Загорели. За "Клеопатра" били. Нали го знаеш - стриптийз клуба, който е в хотел Хемус. Направо си умрех от кеф! Сещай се - за курса 6-7 лева и по 20 лева на калпак от клуба... Те за всеки клиент дават по десетка, а за чужденец - двайс'ка. Ми, що да не си ги вземеш, като ти ги дават? Така и така, хората са си за там.
Малко ми се скофти, че колата на колегата беше по-голяма, та при него се качиха четирима, а при мен - трима, ама... Шейсет лева са си шейсет лева. Па можеше и да се разберем с колегата да делим по равно.
Да, ама не. Като пристигнахме, метнаха ми десет лева, аз им викам - "чакайте да паркирам, ще дойда да ви покажа къде е клуба". Колегата, гледам, и той паркира и взе да подтичва след мен. И той е в час, демек. Влизаме вътре обаче, и се оказва, че още е затворено. И има цял час докато отворят...
Тия взеха да се шугавят.
- Знаете ли някой друг добър клуб - попита ме един от тях.
- Дай да ги водим към "Фетиш" - вика колегата.
Нали го знаеш "Фетиш"? На Витошка, в началото на пешеходната зона. Тия дерат кожи. Ама на нас дават по 40 лева на чужденец. Демек, поне 120 лева общо! И айде - към Фетиш.
- Не ми дължите нищо за тоя курс. - Разправям им, след като потеглихме. - Преди ми оставихте и за него.
А те - "Не, та не!" И ми бутат в ръцете още десет лева.
И тъкмо бях вече почти стигнал - чаках на светофара на Алабин и Витошка, и бях подал ляв мигач, та да паркирам срещу съдебната палата - свирка ми колегата - застанал на релсите до мен - и ми вика:
- Дай надесно бе, колега! Пред клуба направо да спрем.
Какво ми требва́ да го послушам! То, верно, за 3-4 метра става дума, ама си е в пешеходната зона. Тъкмо спряхме пред "Фетиш" - те ти ги куките. Спряха патрулката точно до мен. Холандците май разбраха за какво иде реч, щото единият от тях ми остави още десет лева и с едно "Айм сори, мен! Ит'с фор ю", взе да ме потупва съчувствено по рамото. Докато те се изнизваха от колата, единият полицай ми цъфна до прозореца.
- Добър вечер! Що така влизаме в забранена улица?
- Ми, що! Щото съм тъпо парче! - Отговорих нервиран на себе си, докато гледах как 120-те лева се изплъзват от ръцете ми. Чужденците вече се намъкваха в клуба. Ако не се появях вътре до минута-две, щях да хапна дръвцето!
- Ама как така ше се подведа по чужд акъл, бе! - Продължих да се тюхкам съвсем искрено.
- Айде, айде! Не се прай на жален! Ти беше на релсите и накара и колегата си да завие надесно.
- Виж какво - Бях вече съвсем бесен - той ме накара, ама това е без никакво значение. Ето ти всичките ми документи, пиши там каквото ще пишеш! Аз си имам спешна работа вътре.
Връчих му документите и влязох в клуба. Казах на охраната, че съм докарал групата чужденци и зачаках да си получа комисионната - нали трябва първо клиентите да седнат, да си поръчат нещо - да е сигурно, че са захапали! Докато чаках, гледах как колегата, превил се до прозореца на патрулката, се обясняваше нещо с полицаите. А салонната управителка така и не идваше с парите.
В един момент колегата влезе и ми каза, че милиционерите ме викат при тях. Излязох от клуба и застанах до патрулката.
- Така! - Каза ми единият от тях, подавайки ми документите - Премести си колата срещу съдебната палата и като си вземеш чакалъка, чакаме те тука да се отчетеш!
Ахаааа, такава ли била работата! Влязох си в колата и си запреглеждах документите. Всичко си беше налице. И талон, и книжка, и лична карта, и разрешително... Докато ги прибирах в портфейла, колегата излезе от клуба и се мушна на седалката до мен.
- Ето парите, колега! - Наброи ми шест двайсетачки. - Трима човека, по 40 лева. Ся и за тия кръвопийци требва да заделим... Айде, чао!
И слезе от колата. Изобщо не му и мина през ума да делим по равно. Не ми се разправяше изобщо. Прибрах парите, запалих, завъртях и потеглих бавно.
Така. Парите са у мен. Документите - също. Бе тия куки що не си... Подадох газ - и право у нас!
Влязох вкъщи намръщен. С демонстративно нервни движения. Събух се, хвърлих чантата до обувките. Жена ми надникна откъм дневната.
- Какво става? - Попита ме притеснено - Защо се прибираш толкова рано?
Ядът ми от скандала отдавна го нямаше. Вътрешно направо подскачах от щастие. Ама все пак е първи април! А и, нека малко да се потормози! Да не ме ядосва друг път така!
- Взеха ми книжката, това става! - Троснато ѝ отговорих.
- Как така? Защо? - Жално ме заразпитва тя.
- Ей така! Половин година ше си почина, да видиш какво е съвсем без пари!
Очите на жена ми се насълзиха, но аз продължих да държа инкяр. Като ще е първоаприлска шега, да е качествена! И тогава видях малкия. Не разбираше точно какво става, но виждайки, че майка му е готова да заплаче, неговите сълзи потекоха от широко отворените му, уплашено гледащи очи.
"Ама че съм чвор!" - Помислих си.
- Честит първи априииил! Изкарах 150 лева! - Викнах усмихнат, вдигнах разплакания малчуган и го разцелувах.
Жена ми ме загледа озадачено и невярващо. Голем зор беше, докато я убедя, че за час и половина съм изкарал сто и петдесет лева. И ти не ми верваш, нали, батюшка?
Етикети:
документи,
Клеопатра,
книжка,
комисионна,
куки,
пари,
пиаца,
Първоаприлска шега,
скандал,
стриптийз,
шега
понеделник, 5 март 2018 г.
Чудо
Първата ми паническа реакция беше да посегна към ключа, но вече беше късно. Крещящата тълпа беше наобиколила колата ми. Унесен в книгата, бях пропуснал да забележа как нощната тишина беше побягнала. Беше отстъпила пред врявата, идваща откъм катуна зад съседния блок. Тя, врявата, винаги си съществуваше, но някак приглушена, захлупена от лепкавата лятна жега. А сега беше разкъсала горещото покривало и беше превзела цялата околност. Усетих промяната чак когато видях тичащата към мен тумба. Сега ми оставаше само да се надявам, че тя ще ме подмине. Но не би! Вратата до мен се отвори и иззад нея надникна рошава, брадясала глава с обезумял погед.
- Ееее, адаш! Добре че си ти! - Извика главата. - Моля ти се, бате, много е спешно!
Стефчо.
Преди години, когато едни приятели правеха ремонт на бара си, го бяха взели да помага. Тогава беше шестнадесетгодишен. Въпреки че живееше в катуна, беше спретнат и чист. Роди му се и първото чаве. След края на ремонта го взеха на работа като чистач. На половин надница. Идваше всяка сутрин за около час, замиташе пода, разказваше това-онова за чавето и си тръгваше. Приемахме го като част от екипа. Направихме му парти-изненада за рождения ден. Но в един прекрасен ден той реши, че надницата му е малка.
- Ок! - Каза му собственикът. - Ще ти давам цяла надница, но искам да си ми на разположение осем часа.
- Аааа, нема кой да ти седи тука цел ден! - Отсече гордо Стефчо и скочи на каруцата.
Образно казано, де. На каруца го видях чак след десетина години. Първоначално влачеше намерените сред боклуците съкровища - картонени кашони и метални отпадъци - на гръб. След това беше приспособил стара бебешка количка, като беше използвал ходовата ѝ част, а отгоре беше закрепил някаква странна дървена конструкция, наподобяваща обсадна кула. С въпросното съоръжение го засякох пред един строеж, няколко години по-късно, когато се подвизавах като продавач на хидроизолации.
- Еееех, ще попреживеем и ние покрай тия строежи! А, адаш? - Подкачих го аз.
- Не се оплаквам. - Резервирано ми отговори той...
Следващата ни среща беше по време на шеметното ми сгромолясване след един трагикомичен опит за започване на частен бизнес. Бях изпаднал в нещо като свободно падане. Безконтролно хлътване надолу и надолу. Та, както се бях залетял един ден с таксето из Студентски град, фиксирах вдигната ръка и инстинктивно скочих на спирачката. В следващия момент обаче осъзнах, че ръката принадлежи на някаква не особено чистоплътна персона и отгоре на всичко държи цигара.
- С цигарата не става! - Изръмжах с намерението да го сиктердосам.
- Нема проблеми, бате! За БИАД съм. - Каза брадясалият мърльо и хвърли цигарата.
Посочих му да се качва. Такъв курс не е за изпускане. Парите не миришат. Само дано да си плати, че... Хм. Тоя смрадльо едва ли има пари...
- Как си, адаш? - Попита съмнителният тип и чак тогава го познах.
- А! Стефчо! Не може да те познае човек с тая брада, бе! Какво ще правиш в БИАД?
- На оглед отивам. Правят ремонт, та управителят ме пазарѝ да ида и да преценя колко пари ще му дам, за да демонтирам старата вентилационна система.
- Колко ще му дадеш ли?! Искаш да кажеш "колко ще ти даде"?
- Не, не. Аз требва да му дам. Требва да видя колко материал ще има, да сметна надници за двама-трима души, за камион... И да преценя колко мога да му дам.
- Е излиза ли ти сметката?
- Ами, требва да излезе...
Страшен циганин, ей! Не Стефчо. Оня тарикат от БИАД. Не стига, че няма да плаща на фирма да му свърши работата, ами и пари иска да изкрънка. От клошарите...
Та, същият този Стефчо сега беше начело на превъзбудената сюрия, окупирала колата ми. Докато се опитвах да осмисля какво става, един индивид си проправи път с лакти през навалицата, викайки с все сила "Убиха мееее! Умираааам!". Избута и моя познат, оцъкли се страшно срещу мен и продължи да вика: " Аааааа!!!! Убиха мееееее!!!!"
Като цяло, външният вид на новопоявилия се участник в драмата не се различаваше кой знае колко от този на Стефчо, както и на всички останали от групата - рошав, брадясал, с окъсани дрехи. Но имаше една много видима; направо фрапираща разлика - от лявата му скула, точно под слепоочието, стърчеше дръжка.
Дръжка, бе! Дръжка! Дървена. От кухненски нож. Нож, забит в лицето му като в буца масло.
Изпаднах в ступор. Такова чудо бях гледал само в рисувани филмчета. До съзнанието ми достигаха разпокъвани звуци, бълбукащи като под вода. "Моля ти се, бате"- Стефчо; " Умираааам!" - оня с ножа; "Айде, качвай се бързо" - мъжки глас, някъде отзад; "Ох, майкоооо" - женски писъци... Излязох от вцепенението, когато видях, че анимационният герой, пръскащ кървища около себе си, се опитва да се намъкне в колата. Колкото и нехуманно да прозвучи, първата ми мисъл беше, че ще оцапа цялата кола с кръв.
- Чакай, бе! Не влизай! Стой тука, ще викна линейка! - развиках се и грабнах комутатора - Колежке!
- Шест-осем, я малко по-споокойно! Какво си се развикал!
- Абе, по-спокойно! Тука некакъв с нож в главата... - Занадвиквах аз околната какафония - Абе, остави! Аз ше се оправя!
Оставих комутатора и грабнах телефона.
- Сложете го да седне на бордюра - Разпоредих се и набрах 112.
Няколко човека се засуетиха около отпадащия, но продължаващ да реве като саранска мечка "ножоносец". Сложиха го да седне и започнаха сред вайкания и крясъци да притичват до близкия нонстоп, където купуваха един през друг минерална вода и го обливаха целия с нея. "Аааааааа!" - Викаше от упор, застанала на сантиметри пред лицето ми, една трътлеста лелка, докато описвах в телефонната слушалка ситуацията; "Убиха меееее!" - Продължаваше прегракнало да реве раненият; "Шест-осем! Шест-осем! Чува ли ме шест-осем?" - Чуваше се паникьосаният глас на диспечерката откъм радиостанцията ми...
Дойде полиция. Взе ми показания. Дойде и линейка. Откара пострадалия.Дойде и един колега. Цялата фирма била вдигната на крак, за да ме търси. Чули по станцията "нож в главата" и после - ни вест, ни кост от мен. Поне през следващите един-два дена имахме тема за разговор.
...
Една година по-късно, в една подобна лепкава августовска вечер, докато киснех на същото място, към мен се приближиха двама видимо изпаднали типове.
- Добър вечер! - Поздрави единият. - Да те питам нещо?
- Казвай! - Отговорих недружелюбно.
- От тука до гарата колко струва?
- Десет лева.
- Абе, требва да посрещаме един братовчед от Гърция. Към три дали ще си тука, да ни метнеш до там?
- Ми, добре. - Отговорих, без да съм много убеден дали ще изпълня обещанието си. В три през нощта, с тия двамата? Как ли пък не! От друга страна, отчаяно се нуждаех от десетте лева... "Абе, нека стане три, пък тогава ще решавам!"
Те обаче ме изненадаха. Дойдоха още в един часа. Решили да идат по-рано. Искам, не искам - качих ги. Потеглихме в мълчание. Тягостно мълчание. Винаги ми е напрегнато, когато двама мъже ми мълчат посред нощ. Не мога да знам какви мисли им минават през главите. В случая външният им вид ме сдухваше още повече. Трябваше да намеря някаква тема за разговор.
- Брееее, това па кога го дигнаха? Преди месец-два немаше нищо тука! - Посочих някакъв строеж, покрай който минавахме.
- Не знам, бате. Аз съм много зле с паметта. Забивали са ми нож в главата и от тогава....
- А! - възкликнах - Ти ли си бил?! Па тогава аз викнах линейката! Искахте аз да ви карам за болницата.
- Еее, мерси, бате! Спасил си ми живота!
- Ами, малко ми беше гузно, че аз не те откарах, ама... Ти направо ме ошашави! За първи път виждах такова чудо...
- Верно, чудо беше! Докторите ми казаха, че ако малко се е бил размърдал ножа, съм щел да умра на место! Престави си да ти бех умрел в колата...
Не исках да си го представям. И още не искам.
Но си го представям често.
- Ееее, адаш! Добре че си ти! - Извика главата. - Моля ти се, бате, много е спешно!
Стефчо.
Преди години, когато едни приятели правеха ремонт на бара си, го бяха взели да помага. Тогава беше шестнадесетгодишен. Въпреки че живееше в катуна, беше спретнат и чист. Роди му се и първото чаве. След края на ремонта го взеха на работа като чистач. На половин надница. Идваше всяка сутрин за около час, замиташе пода, разказваше това-онова за чавето и си тръгваше. Приемахме го като част от екипа. Направихме му парти-изненада за рождения ден. Но в един прекрасен ден той реши, че надницата му е малка.
- Ок! - Каза му собственикът. - Ще ти давам цяла надница, но искам да си ми на разположение осем часа.
- Аааа, нема кой да ти седи тука цел ден! - Отсече гордо Стефчо и скочи на каруцата.
Образно казано, де. На каруца го видях чак след десетина години. Първоначално влачеше намерените сред боклуците съкровища - картонени кашони и метални отпадъци - на гръб. След това беше приспособил стара бебешка количка, като беше използвал ходовата ѝ част, а отгоре беше закрепил някаква странна дървена конструкция, наподобяваща обсадна кула. С въпросното съоръжение го засякох пред един строеж, няколко години по-късно, когато се подвизавах като продавач на хидроизолации.
- Еееех, ще попреживеем и ние покрай тия строежи! А, адаш? - Подкачих го аз.
- Не се оплаквам. - Резервирано ми отговори той...
Следващата ни среща беше по време на шеметното ми сгромолясване след един трагикомичен опит за започване на частен бизнес. Бях изпаднал в нещо като свободно падане. Безконтролно хлътване надолу и надолу. Та, както се бях залетял един ден с таксето из Студентски град, фиксирах вдигната ръка и инстинктивно скочих на спирачката. В следващия момент обаче осъзнах, че ръката принадлежи на някаква не особено чистоплътна персона и отгоре на всичко държи цигара.
- С цигарата не става! - Изръмжах с намерението да го сиктердосам.
- Нема проблеми, бате! За БИАД съм. - Каза брадясалият мърльо и хвърли цигарата.
Посочих му да се качва. Такъв курс не е за изпускане. Парите не миришат. Само дано да си плати, че... Хм. Тоя смрадльо едва ли има пари...
- Как си, адаш? - Попита съмнителният тип и чак тогава го познах.
- А! Стефчо! Не може да те познае човек с тая брада, бе! Какво ще правиш в БИАД?
- На оглед отивам. Правят ремонт, та управителят ме пазарѝ да ида и да преценя колко пари ще му дам, за да демонтирам старата вентилационна система.
- Колко ще му дадеш ли?! Искаш да кажеш "колко ще ти даде"?
- Не, не. Аз требва да му дам. Требва да видя колко материал ще има, да сметна надници за двама-трима души, за камион... И да преценя колко мога да му дам.
- Е излиза ли ти сметката?
- Ами, требва да излезе...
Страшен циганин, ей! Не Стефчо. Оня тарикат от БИАД. Не стига, че няма да плаща на фирма да му свърши работата, ами и пари иска да изкрънка. От клошарите...
Та, същият този Стефчо сега беше начело на превъзбудената сюрия, окупирала колата ми. Докато се опитвах да осмисля какво става, един индивид си проправи път с лакти през навалицата, викайки с все сила "Убиха мееее! Умираааам!". Избута и моя познат, оцъкли се страшно срещу мен и продължи да вика: " Аааааа!!!! Убиха мееееее!!!!"
Като цяло, външният вид на новопоявилия се участник в драмата не се различаваше кой знае колко от този на Стефчо, както и на всички останали от групата - рошав, брадясал, с окъсани дрехи. Но имаше една много видима; направо фрапираща разлика - от лявата му скула, точно под слепоочието, стърчеше дръжка.
Дръжка, бе! Дръжка! Дървена. От кухненски нож. Нож, забит в лицето му като в буца масло.
Изпаднах в ступор. Такова чудо бях гледал само в рисувани филмчета. До съзнанието ми достигаха разпокъвани звуци, бълбукащи като под вода. "Моля ти се, бате"- Стефчо; " Умираааам!" - оня с ножа; "Айде, качвай се бързо" - мъжки глас, някъде отзад; "Ох, майкоооо" - женски писъци... Излязох от вцепенението, когато видях, че анимационният герой, пръскащ кървища около себе си, се опитва да се намъкне в колата. Колкото и нехуманно да прозвучи, първата ми мисъл беше, че ще оцапа цялата кола с кръв.
- Чакай, бе! Не влизай! Стой тука, ще викна линейка! - развиках се и грабнах комутатора - Колежке!
- Шест-осем, я малко по-споокойно! Какво си се развикал!
- Абе, по-спокойно! Тука некакъв с нож в главата... - Занадвиквах аз околната какафония - Абе, остави! Аз ше се оправя!
Оставих комутатора и грабнах телефона.
- Сложете го да седне на бордюра - Разпоредих се и набрах 112.
Няколко човека се засуетиха около отпадащия, но продължаващ да реве като саранска мечка "ножоносец". Сложиха го да седне и започнаха сред вайкания и крясъци да притичват до близкия нонстоп, където купуваха един през друг минерална вода и го обливаха целия с нея. "Аааааааа!" - Викаше от упор, застанала на сантиметри пред лицето ми, една трътлеста лелка, докато описвах в телефонната слушалка ситуацията; "Убиха меееее!" - Продължаваше прегракнало да реве раненият; "Шест-осем! Шест-осем! Чува ли ме шест-осем?" - Чуваше се паникьосаният глас на диспечерката откъм радиостанцията ми...
Дойде полиция. Взе ми показания. Дойде и линейка. Откара пострадалия.Дойде и един колега. Цялата фирма била вдигната на крак, за да ме търси. Чули по станцията "нож в главата" и после - ни вест, ни кост от мен. Поне през следващите един-два дена имахме тема за разговор.
...
Една година по-късно, в една подобна лепкава августовска вечер, докато киснех на същото място, към мен се приближиха двама видимо изпаднали типове.
- Добър вечер! - Поздрави единият. - Да те питам нещо?
- Казвай! - Отговорих недружелюбно.
- От тука до гарата колко струва?
- Десет лева.
- Абе, требва да посрещаме един братовчед от Гърция. Към три дали ще си тука, да ни метнеш до там?
- Ми, добре. - Отговорих, без да съм много убеден дали ще изпълня обещанието си. В три през нощта, с тия двамата? Как ли пък не! От друга страна, отчаяно се нуждаех от десетте лева... "Абе, нека стане три, пък тогава ще решавам!"
Те обаче ме изненадаха. Дойдоха още в един часа. Решили да идат по-рано. Искам, не искам - качих ги. Потеглихме в мълчание. Тягостно мълчание. Винаги ми е напрегнато, когато двама мъже ми мълчат посред нощ. Не мога да знам какви мисли им минават през главите. В случая външният им вид ме сдухваше още повече. Трябваше да намеря някаква тема за разговор.
- Брееее, това па кога го дигнаха? Преди месец-два немаше нищо тука! - Посочих някакъв строеж, покрай който минавахме.
- Не знам, бате. Аз съм много зле с паметта. Забивали са ми нож в главата и от тогава....
- А! - възкликнах - Ти ли си бил?! Па тогава аз викнах линейката! Искахте аз да ви карам за болницата.
- Еее, мерси, бате! Спасил си ми живота!
- Ами, малко ми беше гузно, че аз не те откарах, ама... Ти направо ме ошашави! За първи път виждах такова чудо...
- Верно, чудо беше! Докторите ми казаха, че ако малко се е бил размърдал ножа, съм щел да умра на место! Престави си да ти бех умрел в колата...
Не исках да си го представям. И още не искам.
Но си го представям често.
петък, 26 януари 2018 г.
Хейтър
Улица "Бричебор", номер 3. Малка еднопосочна уличка, претъпкана с паркирани коли. На номера няма място. Спирам пред съседната къща, давам сигнал че съм на адреса, грабвам таблета и се заемам с любимото си хейтърство.
Винаги когато чакам на адрес, се ровя в нета. Така чакането, докато клиентите благоволят да слязат, минава по-незабележимо. Точно сега съм подхванал някакъв Стойко, опитващ се да ми вдига стойки. Умилително тъп, но се старае. Много ме забавлява. Опитва се да ме засегне. Раздава квалификации. Напъва се здраво. Дано има памперс. Заемам се да го храня, ама така, с пиниз - без недодялани обиди. По-готино е да им даваш възможност сами да се омотават. Унесен в храненето на стойкаджията, в един момент вдигам поглед и виждам на два метра от мен достолепно изпъчена дама на, хм, средна възраст, махаща ми доста разпалено. Оставям таблета и запалвам двигателя. А тя, вместо да дойде и да се качи, достолепно завърта масивната си задница, прави три-четири крачки назад и застава точно пред входа на номер 3. Демонстративно.
Потискам първоначалното си раздразнение и последвалия пристъп на смях и премествам колата на правилното място. Точно пред нея. После я изчаквам да отвори вратата и поздравявам с широка усмивка и леко провлачване накрая:
- Добро утроооооо!
Тя нагласява чантите си мълчаливо, намества и огромната си задница, и накрая ме удостоява с внимание:
- Аз махам, махам...
- Е, не бях спрял чак толкова далече, де... - с примирителен тон контрирам аз, а някъде вътре в мен нещо започва да клокочи.
- ... а вие не ме виждате... - Продължава тя, монолога си.
- ...Нямаше как да спра точно на входа, щото минават коли...- Продължавам на свой ред своя монолог, с надеждата да превърнем монолозите в диалог и посочвам свиркащия зад нас Голф.
- Ама Вие не ме виждахте просто, та почти до Вас стигнах... - Затваря тя изчерпаната според нея тема и подема нова, обещаваща още вълнения. - Не знам откъде да минем, обаче...
Мълча си. Вътре в мен разни думи, от жлъчна по-жлъчна, напират към езика ми. Бутат се с лакти, препъват се една друга, мачкат се. И никоя от тях не успява да изскочи. Аз си карам колата накъдето си знам и мълча.
- Откъде да минем не знам! - Настоятелно повтаря тя.
Знае. Ама иска да я питам. Обикновено питам, но засега няма друг вариант освен да карам направо по еднопосочната улица и предпочитам да замълча.
- Закъде в Лозенец сме? - Питам накрая.
- Тук наляво, после пак наляво, веднага надясно, наляво по Голаш, Ситняково, Вапцаров, надясно по Богатица, надясно по Баучер. Само не знам дали няма някой боклукчийски камион тук...
Задържам си дъха и преброявам до три. Тая госпожа изглежда не е чувала за други типове общуване, освен ролевото.
- И аз не знам. - Констатирам леко троснато. После продължавам подчертано любезно - А закъде сме в Лозенец?
- Нали Ви казах! За Баучер!
Усещам как една от борещите се в мен псувни обвива с пипала гласните ми струни, за да успее да се задържи по-напред. Две други я дърпат за краката и изплъзващите ѝ се израстъци произвеждат стържещ звук. Омекотявам го, като се закашлям леко и същевременно натъртвам категорично:
- Козяк!
- Мооооляяяя?!
Възмутеният ѝ тон ме удоволетворява. ("Хаха! Пропука ли ти се дебелокожата надменност, а!" - Киска се вътрешният ми глас.)
- Улица Козяк. Предполагам, че искахте да кажете "Вапцаров, надясно по Козяк, надясно по Баучер". ("Юхуууууууууу!!!!")
В гласа ѝ се появява лека неувереност:
- Козяк?
- Това е продължението на Богатица. В тази част се нарича Козяк. Направи ми впечатление че сте човек, който държи на точността, та затова, де...
Вътрешният ми глас вече е останал без глас от възторг. Дамата обаче е от стара коза яре. Не губи нито миг за да ближе раните от загубената битка, а моментално се хвърля в нова:
- Не знам! От години минавам по един и същи маршрут и сметката винаги е различна! Много некоректни колеги имате! Ето, оня ден един ми изкара сметката двойна.
- А Вие обадих....
- И НЯ-МА СМИСЪЛ да се обаждам! Аз си знам, че нищо няма да се случи!
- Ами, не може така! Трябва да се обаждате! Щото така ги оставяте да...
- НИ-КА-КЪВ смисъл няма! То всичките сте.... Са....
"Ами ти с боринка си го търсиш, бе!" - Крещи вътрешният ми глас прегракнало и въпреки моите усилия успява да изскочи навън, макар и със заглушени децибели:
- То, човек си ги предизвиква сам тия неща! - След това омекотявам. Решил съм, че няма да ѝ позволя да ме вкара в скандал. - В смисъл: Когато човек очаква да бъде измамен... - тук решавам да дам съвсем на задна - ...остава с впечатлението, че е измамен.
- Няма такова нещо! Аз събирам всяка касова бележка в продължение на години! Знам много добре кога съм измамена!
- Мисълта ми беше, че човек предизвиква събитията. Мислите се материализират. Когато сте настроена, че ще Ви измамят...
- Ха! Изобщо не е така! Та аз съм толкова позитивен човек!
- Е то се вижда! - Изплъзва се отново вътрешният ми глас, но аз отново го натиквам обратно и продължавам - Аз това много добре го виждам. Иначе ще Ви ги говоря ли тия неща!
Нокдаун. Дамата млъква замаяна и несигурна дали трябва да се чувства поласкана, или обидена. Дали я взимам на подбив, или съм сериозен. До края на курса мълчи, а моят вътрешен глас пее победни песни. Когато пристигаме, тя е изключително любезна. Плаща си сметката, взема си бележката, даже оставя и бакшиш и ми казва "Довиждане".
- Лек ден! - отговарям аз, а вътрешният ми глас репликира: "Да бе, довиждане! Как па нема да дойда пак на твоя адрес!"
Поглеждам фейса. Стойко - и той е млъкнал. По радиото пускат "ФБ хейтър" на "Обратен ефект". Увеличавам до дупка и подавам газ. Да бе, да! Аз съм хейтърът, да! Вие сте душички!
Всъщност, когато наричаш някого "хейтър", това не е ли хейтърство?
Винаги когато чакам на адрес, се ровя в нета. Така чакането, докато клиентите благоволят да слязат, минава по-незабележимо. Точно сега съм подхванал някакъв Стойко, опитващ се да ми вдига стойки. Умилително тъп, но се старае. Много ме забавлява. Опитва се да ме засегне. Раздава квалификации. Напъва се здраво. Дано има памперс. Заемам се да го храня, ама така, с пиниз - без недодялани обиди. По-готино е да им даваш възможност сами да се омотават. Унесен в храненето на стойкаджията, в един момент вдигам поглед и виждам на два метра от мен достолепно изпъчена дама на, хм, средна възраст, махаща ми доста разпалено. Оставям таблета и запалвам двигателя. А тя, вместо да дойде и да се качи, достолепно завърта масивната си задница, прави три-четири крачки назад и застава точно пред входа на номер 3. Демонстративно.
Потискам първоначалното си раздразнение и последвалия пристъп на смях и премествам колата на правилното място. Точно пред нея. После я изчаквам да отвори вратата и поздравявам с широка усмивка и леко провлачване накрая:
- Добро утроооооо!
Тя нагласява чантите си мълчаливо, намества и огромната си задница, и накрая ме удостоява с внимание:
- Аз махам, махам...
- Е, не бях спрял чак толкова далече, де... - с примирителен тон контрирам аз, а някъде вътре в мен нещо започва да клокочи.
- ... а вие не ме виждате... - Продължава тя, монолога си.
- ...Нямаше как да спра точно на входа, щото минават коли...- Продължавам на свой ред своя монолог, с надеждата да превърнем монолозите в диалог и посочвам свиркащия зад нас Голф.
- Ама Вие не ме виждахте просто, та почти до Вас стигнах... - Затваря тя изчерпаната според нея тема и подема нова, обещаваща още вълнения. - Не знам откъде да минем, обаче...
Мълча си. Вътре в мен разни думи, от жлъчна по-жлъчна, напират към езика ми. Бутат се с лакти, препъват се една друга, мачкат се. И никоя от тях не успява да изскочи. Аз си карам колата накъдето си знам и мълча.
- Откъде да минем не знам! - Настоятелно повтаря тя.
Знае. Ама иска да я питам. Обикновено питам, но засега няма друг вариант освен да карам направо по еднопосочната улица и предпочитам да замълча.
- Закъде в Лозенец сме? - Питам накрая.
- Тук наляво, после пак наляво, веднага надясно, наляво по Голаш, Ситняково, Вапцаров, надясно по Богатица, надясно по Баучер. Само не знам дали няма някой боклукчийски камион тук...
Задържам си дъха и преброявам до три. Тая госпожа изглежда не е чувала за други типове общуване, освен ролевото.
- И аз не знам. - Констатирам леко троснато. После продължавам подчертано любезно - А закъде сме в Лозенец?
- Нали Ви казах! За Баучер!
Усещам как една от борещите се в мен псувни обвива с пипала гласните ми струни, за да успее да се задържи по-напред. Две други я дърпат за краката и изплъзващите ѝ се израстъци произвеждат стържещ звук. Омекотявам го, като се закашлям леко и същевременно натъртвам категорично:
- Козяк!
- Мооооляяяя?!
Възмутеният ѝ тон ме удоволетворява. ("Хаха! Пропука ли ти се дебелокожата надменност, а!" - Киска се вътрешният ми глас.)
- Улица Козяк. Предполагам, че искахте да кажете "Вапцаров, надясно по Козяк, надясно по Баучер". ("Юхуууууууууу!!!!")
В гласа ѝ се появява лека неувереност:
- Козяк?
- Това е продължението на Богатица. В тази част се нарича Козяк. Направи ми впечатление че сте човек, който държи на точността, та затова, де...
Вътрешният ми глас вече е останал без глас от възторг. Дамата обаче е от стара коза яре. Не губи нито миг за да ближе раните от загубената битка, а моментално се хвърля в нова:
- Не знам! От години минавам по един и същи маршрут и сметката винаги е различна! Много некоректни колеги имате! Ето, оня ден един ми изкара сметката двойна.
- А Вие обадих....
- И НЯ-МА СМИСЪЛ да се обаждам! Аз си знам, че нищо няма да се случи!
- Ами, не може така! Трябва да се обаждате! Щото така ги оставяте да...
- НИ-КА-КЪВ смисъл няма! То всичките сте.... Са....
"Ами ти с боринка си го търсиш, бе!" - Крещи вътрешният ми глас прегракнало и въпреки моите усилия успява да изскочи навън, макар и със заглушени децибели:
- То, човек си ги предизвиква сам тия неща! - След това омекотявам. Решил съм, че няма да ѝ позволя да ме вкара в скандал. - В смисъл: Когато човек очаква да бъде измамен... - тук решавам да дам съвсем на задна - ...остава с впечатлението, че е измамен.
- Няма такова нещо! Аз събирам всяка касова бележка в продължение на години! Знам много добре кога съм измамена!
- Мисълта ми беше, че човек предизвиква събитията. Мислите се материализират. Когато сте настроена, че ще Ви измамят...
- Ха! Изобщо не е така! Та аз съм толкова позитивен човек!
- Е то се вижда! - Изплъзва се отново вътрешният ми глас, но аз отново го натиквам обратно и продължавам - Аз това много добре го виждам. Иначе ще Ви ги говоря ли тия неща!
Нокдаун. Дамата млъква замаяна и несигурна дали трябва да се чувства поласкана, или обидена. Дали я взимам на подбив, или съм сериозен. До края на курса мълчи, а моят вътрешен глас пее победни песни. Когато пристигаме, тя е изключително любезна. Плаща си сметката, взема си бележката, даже оставя и бакшиш и ми казва "Довиждане".
- Лек ден! - отговарям аз, а вътрешният ми глас репликира: "Да бе, довиждане! Как па нема да дойда пак на твоя адрес!"
Поглеждам фейса. Стойко - и той е млъкнал. По радиото пускат "ФБ хейтър" на "Обратен ефект". Увеличавам до дупка и подавам газ. Да бе, да! Аз съм хейтърът, да! Вие сте душички!
Всъщност, когато наричаш някого "хейтър", това не е ли хейтърство?
четвъртък, 4 януари 2018 г.
За тясното и широкото
На западняците им е широко около врата, защото избраха пътя на тесните специалисти. А ние тръгнахме след тесните социалисти....
Но пък си имаме широки души, де. Славянски.
Етикети:
врат,
душа,
Западняците,
славянска,
социалисти,
специалисти,
тесни,
широка,
широко
Абонамент за:
Публикации (Atom)






