Март. Първите пролетни слънчеви лъчи галеха зажаднялата за топлина земя. Полуседнал, полулегнал на една пейка пред дома си, увил се с вечното си протъркано кожено яке, Тоска се опитваше да прогони от крайниците си пронизващия студ, насъбран през нощта. Не палеше печка вкъщи. Страх го беше, че някоя нощ, както е пиян, може да я бутне и да изгори жив. Цялата зима изкарваше на вътрешно подгряване. Пиеше пърцуца в кръчмата, седнал в ъгъла до кюмбето и се грееше до последния момент на работното време.
И сега, с изражение едновременно на мъченичество и блаженство, примижаваше срещу топлите лъчи.
- Тоска, пролет иде, а! - подвикнах, минавайки покрай него.
Той поотвори едното око, потрепера сгърчен и изръмжа загрижено:
- Аха! А после зимата?!...
Тоска. Никой не помнеше защо го наричат така. Дори и той, макар да бе приел напълно този прякор. Във всеки случай, нямаше нищо женствено в него. Нисък ръст, здраво, набито тяло, четинеста брада, обрамчваща топчестото му лице и рунтави, свъсени вежди. Но въпреки суровия вид, от очите му се излъчваше някаква бебешка наивност и доброта. Не беше грозен. Дори напротив - на младини е бил доста харесван от жените. Истински мачо. Бил е спасител по варненските плажове. Понякога си спомняше с нега за славните си ергенски години:
- Варна! Нощния бар! Том Джоунс! Еееееей...
- Е какво си правил във Варна? - все се намираше да го подкачи някой.
- Как! Спасител бех! И в корабостроителницата работих! Бех ударник!
- Ударил си се у некой кораб? - Продължаваха да го дразнят чивиджиите.
- Памммпаец! - Изръмжаваше обидено той, а очите му потъваха зад настръхналите вежди, които заедно със щръкналата няколкодневна брада придаваха на лицето му вид на защитаващ се таралеж.
Пампаец беше всеки, който го ядоса с нещо. Но ядът му не траеше дълго. Скоро по детски влажните му очи отново пробиваха обрамчилия ги храсталак и той продължаваше със спомените.
Понякога разказваше за затвора. Лежал е два пъти. Единия път - за неуспешен опит за бягство от социалистическия рай. Тръгнали с още двама авери да минават границата, но се заблудили и направили голям кръг. Граничарите попаднали на следите им и ги изловили като пилци.
- А втория път защо си лежал? - попитах го веднъж.
- Е за убийството! - Отговори ми той, сякаш учуден, че е възможно някой да не знае.
- Убийство ли? Какво убийство? - Възкликнах изумен.
- Е на детето. Нале утепах едно дете! - очите му заплуваха в набъбващи сълзи.
- Как така бе, Тоска! - Бях потресен.
- Ами как... Пил бех. Бутнах го с колата. Излетех от улицата и им паднах у дворо...
Не търсеше оправдания и извинения. За разлика от много сегашни "герои". Живееше с мисълта, че е убиец. Понякога съм се замислял дали точно това не е причината да се пропие. Трудно се живее с такава мисъл. Но той рядко отваряше дума за това. Седеше си кротко в ъгъла и пиеше. Понякога пееше, понякога се смееше. Но най-често просто мълчеше и пиеше. Така си минаваше животът му - от чашка до чашка.
Баща ми го взимаше понякога да помага на лозето. Да си изработи част от вересиите. Веднъж, в един горещ юнски ден, не помня прекопавахме ли, плевехме ли, го подкачих:
- Тоскааа... Хората се бръличкат* сега в морето, а ние с теб се потим тука...
Той се поизправи, избърса си с ръкав потта от челото, па се ухили дяволито:
- Ама кат стане виното, има да се бръличкаме...
* бръличкам се - топя се, плискам се.
Няма коментари:
Публикуване на коментар