- Студентски град. - чу се откъм радиостанцията - Студентски на "Джим Бим".
Целият настръхнах. Стомахът ми се сви на топка. Бях буквално на пет метра от дискотеката. "Трябва да взема тоя адрес!" Грабнах комутатора и се развиках:
- Колежке, аз съм пред входа, аз ше го взема!
Беше ми първа вечер като таксиметров шофьор и си мислех първоначално да не взимам адреси, но това си беше направо в колата ми - как да го изпусна! Каква ти първа вечер - първи час ми беше!
Всъщност, бях в колата вече 4-5 часа, но досега бях направил само един курс. До "Джим Бим". Преди това с часове четох инструкцията за таксиметровия апарат. Нямаше кой да ми покаже как се работи нито с него, нито със станцията. Собствениците на колата бяха същите аджамии като мен. Никога не бяха виждали такси откъм шофьорската седалка. Взели три коли, оборудвали ги и пуснали обява, че търсят шофьори. Връчиха ми ключовете и ме оставиха да се оправям. И въпреки цялото четене, когато някакъв чичко ме спря малко след като потеглих, се разтреперих от притеснние дали ще уцеля правилното копче. Справих се някак си. За радост и дестинацията ми беше позната.
И ето, сега беше ред и на първия адрес. Диспечерката обаче, явно нещо не ме разбра. Вероятно заради невъобразимия шум, който се вдигаше на канала. Прещраквания, кикотене, подвиквания - едно през друго, застъпващи се едно-друго... Какафония!
- Студентски град на първо - пак повтори диспечерката и аз отново се развиках в комутатора:
-Аз мога да го взема, колежке! Аз съм пред "Джим Бим"!
Отново хилене и викове. Страшни простаци! Бакшишка им работа. Не знам как ли ще ги търпя тия!
- Айде мирясайте малко! Седем-три, отивай! - Викна диспечерката.
Не беше моят номер. Ядосан потеглих към близката пиаца. На канала настъпи затишие.
- Колежке - Обади се по едно време с лисича лукавост някакъв колега. По-късно го опознах. Гарата му е прякорът. Един от най-големите кодошлии на канала. - Ся що така правиш? Колегата седи празен на адреса, а ти 73 чак от Младост го пращаш!
- Абе, мани го тоя! Развикал се като изтърван!
Направо бях бесен. Не стига че не ми даде адреса, ами чак от Младост изпратила кола! Па и аз съм се бил развикал! На канала - лудница, аз съм бил като изтърван! Грабнах комутатора:
- Колежке, точно на входа бях! И не знам кой вика като изтърван! Тука все едно е зоопарк, ти за мен говориш!
Отново настана вакханалия. Прещраквания, застъпвания, викове, кикот...
- Айде стига, де! - пак заглуши всички диспечерката - чува ли ме 313?
- Чувам. - отговорих.
- Така. Първо, дръпни го малко! После, почини си един час и ако се обадиш още един път по тоя начин, и глоба ше отнесеш! Разбра ли ме?
Изобщо си нямах представа какво трябва да дърпам, нито пък имах намерение да си почивам. Реших обаче, да не си навличам неприятности.
- Разбрах.
- Чува ли ме 313? - Повика ме мъжки глас.
- Чувам.
- Мини оттатък, колега!
Тия съвсем ме взеха за мезе! Къде оттатък да мина? Я да си гледа работата!
След малко се чу същият глас, леко раздразнен:
- 313 чува ли ме?
- Кажи, колега! - сопнато отговорих.
- Нали ти казах да минеш оттатък. Що не...
- Къде оттатък бе, колега?! Какво означава това "мини оттатък"?
Отново настана анархия. Смехове, възклицания "Боже, боже!", подвиквания...
Когато врявата утихна, същият глас заговори:
- Колега, аз съм бригадир на канала. Слушай ме внимателно: Първо - когато искаш да кажеш нещо, изчаквай другия да свърши. Иначе се застъпвате и не се чува нищо. Второ - дръпни комутатора по-далече от устата, че останахме без уши. Трето, като искаш да кажеш нещо, искаш разрешение от диспечерката. Къде си ти?
- На "Баба Яга" съм.
- Чакай ме там, ше дойда да ти обясня как стоят нещата.
Дойде човекът и ми обясни. Адресът се взимал с кратко "кликване" на бутона на комутатора. Възможно най-кратко и възможно най-бързо. Номерът на най-бързия се изписвал на дисплея на диспечерката и тя му давала адреса. Адресът се диктувал три пъти. На първо "викане" се обявявал само районът, в който е, на второ - районът и точният адрес, а на трето - дестинацията. Ако вземеш адреса на първо, имаш три минути да стигнеш до него. При второ - пет, при трето - седем. Колегите имали право да те проверят и ако закъснееш, да ти вземат клиентите. Да си "починеш" означавало, че си наказан за определен период да не можеш да взимаш адреси. А да минеш оттатък, означавало да превключиш на разговорния канал.
Ето значи каква била работата! Ето защо били подвикванията и хихиканията.Аз, високоинтелигентният висшист, станах за смях на тъпите бакшиши. Заради високомерната си самонадеяност. Щото, нали - "бакшишите се оправят, та аз ли няма да мога!"...
После се понаучих. Научих доста неща, всъщност. Човек се учи докато е жив. По-ученолюбивите учат от книгите, по-умните - от грешките на другите, а по-глупавите, като мен, се учат от собствените си грешки. Ако т.нар. "Университет на живота" беше част от фамозната фикция, наречена "българска образователна система", щях да съм хабилитиран преподавател в него. Но тъй като си е нещо съвсем реално, аз съм си точно на мястото - повтарячът, постоянно явяващ се на поправителни сесии. Казано по-ясно - правил съм безброй грешки, които самоуспокоително съм титулувал като "уроци", а много от тях съм повтарял и потретвал. Но като че ли, повечето си остават ненаучени. Например урокът, че временните неща са най-постоянни. Него започнах да го заучавам преди повече от десет години, когато се качих временно в една жълта кола с табелка. И продължавам да го зубря и до днес.
Показват се публикациите с етикет адрес. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет адрес. Показване на всички публикации
вторник, 28 май 2019 г.
Урок
Етикети:
адрес,
повтаряч,
сесии,
такси,
университет на живота,
Урок,
хабилитиран
петък, 26 януари 2018 г.
Хейтър
Улица "Бричебор", номер 3. Малка еднопосочна уличка, претъпкана с паркирани коли. На номера няма място. Спирам пред съседната къща, давам сигнал че съм на адреса, грабвам таблета и се заемам с любимото си хейтърство.
Винаги когато чакам на адрес, се ровя в нета. Така чакането, докато клиентите благоволят да слязат, минава по-незабележимо. Точно сега съм подхванал някакъв Стойко, опитващ се да ми вдига стойки. Умилително тъп, но се старае. Много ме забавлява. Опитва се да ме засегне. Раздава квалификации. Напъва се здраво. Дано има памперс. Заемам се да го храня, ама така, с пиниз - без недодялани обиди. По-готино е да им даваш възможност сами да се омотават. Унесен в храненето на стойкаджията, в един момент вдигам поглед и виждам на два метра от мен достолепно изпъчена дама на, хм, средна възраст, махаща ми доста разпалено. Оставям таблета и запалвам двигателя. А тя, вместо да дойде и да се качи, достолепно завърта масивната си задница, прави три-четири крачки назад и застава точно пред входа на номер 3. Демонстративно.
Потискам първоначалното си раздразнение и последвалия пристъп на смях и премествам колата на правилното място. Точно пред нея. После я изчаквам да отвори вратата и поздравявам с широка усмивка и леко провлачване накрая:
- Добро утроооооо!
Тя нагласява чантите си мълчаливо, намества и огромната си задница, и накрая ме удостоява с внимание:
- Аз махам, махам...
- Е, не бях спрял чак толкова далече, де... - с примирителен тон контрирам аз, а някъде вътре в мен нещо започва да клокочи.
- ... а вие не ме виждате... - Продължава тя, монолога си.
- ...Нямаше как да спра точно на входа, щото минават коли...- Продължавам на свой ред своя монолог, с надеждата да превърнем монолозите в диалог и посочвам свиркащия зад нас Голф.
- Ама Вие не ме виждахте просто, та почти до Вас стигнах... - Затваря тя изчерпаната според нея тема и подема нова, обещаваща още вълнения. - Не знам откъде да минем, обаче...
Мълча си. Вътре в мен разни думи, от жлъчна по-жлъчна, напират към езика ми. Бутат се с лакти, препъват се една друга, мачкат се. И никоя от тях не успява да изскочи. Аз си карам колата накъдето си знам и мълча.
- Откъде да минем не знам! - Настоятелно повтаря тя.
Знае. Ама иска да я питам. Обикновено питам, но засега няма друг вариант освен да карам направо по еднопосочната улица и предпочитам да замълча.
- Закъде в Лозенец сме? - Питам накрая.
- Тук наляво, после пак наляво, веднага надясно, наляво по Голаш, Ситняково, Вапцаров, надясно по Богатица, надясно по Баучер. Само не знам дали няма някой боклукчийски камион тук...
Задържам си дъха и преброявам до три. Тая госпожа изглежда не е чувала за други типове общуване, освен ролевото.
- И аз не знам. - Констатирам леко троснато. После продължавам подчертано любезно - А закъде сме в Лозенец?
- Нали Ви казах! За Баучер!
Усещам как една от борещите се в мен псувни обвива с пипала гласните ми струни, за да успее да се задържи по-напред. Две други я дърпат за краката и изплъзващите ѝ се израстъци произвеждат стържещ звук. Омекотявам го, като се закашлям леко и същевременно натъртвам категорично:
- Козяк!
- Мооооляяяя?!
Възмутеният ѝ тон ме удоволетворява. ("Хаха! Пропука ли ти се дебелокожата надменност, а!" - Киска се вътрешният ми глас.)
- Улица Козяк. Предполагам, че искахте да кажете "Вапцаров, надясно по Козяк, надясно по Баучер". ("Юхуууууууууу!!!!")
В гласа ѝ се появява лека неувереност:
- Козяк?
- Това е продължението на Богатица. В тази част се нарича Козяк. Направи ми впечатление че сте човек, който държи на точността, та затова, де...
Вътрешният ми глас вече е останал без глас от възторг. Дамата обаче е от стара коза яре. Не губи нито миг за да ближе раните от загубената битка, а моментално се хвърля в нова:
- Не знам! От години минавам по един и същи маршрут и сметката винаги е различна! Много некоректни колеги имате! Ето, оня ден един ми изкара сметката двойна.
- А Вие обадих....
- И НЯ-МА СМИСЪЛ да се обаждам! Аз си знам, че нищо няма да се случи!
- Ами, не може така! Трябва да се обаждате! Щото така ги оставяте да...
- НИ-КА-КЪВ смисъл няма! То всичките сте.... Са....
"Ами ти с боринка си го търсиш, бе!" - Крещи вътрешният ми глас прегракнало и въпреки моите усилия успява да изскочи навън, макар и със заглушени децибели:
- То, човек си ги предизвиква сам тия неща! - След това омекотявам. Решил съм, че няма да ѝ позволя да ме вкара в скандал. - В смисъл: Когато човек очаква да бъде измамен... - тук решавам да дам съвсем на задна - ...остава с впечатлението, че е измамен.
- Няма такова нещо! Аз събирам всяка касова бележка в продължение на години! Знам много добре кога съм измамена!
- Мисълта ми беше, че човек предизвиква събитията. Мислите се материализират. Когато сте настроена, че ще Ви измамят...
- Ха! Изобщо не е така! Та аз съм толкова позитивен човек!
- Е то се вижда! - Изплъзва се отново вътрешният ми глас, но аз отново го натиквам обратно и продължавам - Аз това много добре го виждам. Иначе ще Ви ги говоря ли тия неща!
Нокдаун. Дамата млъква замаяна и несигурна дали трябва да се чувства поласкана, или обидена. Дали я взимам на подбив, или съм сериозен. До края на курса мълчи, а моят вътрешен глас пее победни песни. Когато пристигаме, тя е изключително любезна. Плаща си сметката, взема си бележката, даже оставя и бакшиш и ми казва "Довиждане".
- Лек ден! - отговарям аз, а вътрешният ми глас репликира: "Да бе, довиждане! Как па нема да дойда пак на твоя адрес!"
Поглеждам фейса. Стойко - и той е млъкнал. По радиото пускат "ФБ хейтър" на "Обратен ефект". Увеличавам до дупка и подавам газ. Да бе, да! Аз съм хейтърът, да! Вие сте душички!
Всъщност, когато наричаш някого "хейтър", това не е ли хейтърство?
Винаги когато чакам на адрес, се ровя в нета. Така чакането, докато клиентите благоволят да слязат, минава по-незабележимо. Точно сега съм подхванал някакъв Стойко, опитващ се да ми вдига стойки. Умилително тъп, но се старае. Много ме забавлява. Опитва се да ме засегне. Раздава квалификации. Напъва се здраво. Дано има памперс. Заемам се да го храня, ама така, с пиниз - без недодялани обиди. По-готино е да им даваш възможност сами да се омотават. Унесен в храненето на стойкаджията, в един момент вдигам поглед и виждам на два метра от мен достолепно изпъчена дама на, хм, средна възраст, махаща ми доста разпалено. Оставям таблета и запалвам двигателя. А тя, вместо да дойде и да се качи, достолепно завърта масивната си задница, прави три-четири крачки назад и застава точно пред входа на номер 3. Демонстративно.
Потискам първоначалното си раздразнение и последвалия пристъп на смях и премествам колата на правилното място. Точно пред нея. После я изчаквам да отвори вратата и поздравявам с широка усмивка и леко провлачване накрая:
- Добро утроооооо!
Тя нагласява чантите си мълчаливо, намества и огромната си задница, и накрая ме удостоява с внимание:
- Аз махам, махам...
- Е, не бях спрял чак толкова далече, де... - с примирителен тон контрирам аз, а някъде вътре в мен нещо започва да клокочи.
- ... а вие не ме виждате... - Продължава тя, монолога си.
- ...Нямаше как да спра точно на входа, щото минават коли...- Продължавам на свой ред своя монолог, с надеждата да превърнем монолозите в диалог и посочвам свиркащия зад нас Голф.
- Ама Вие не ме виждахте просто, та почти до Вас стигнах... - Затваря тя изчерпаната според нея тема и подема нова, обещаваща още вълнения. - Не знам откъде да минем, обаче...
Мълча си. Вътре в мен разни думи, от жлъчна по-жлъчна, напират към езика ми. Бутат се с лакти, препъват се една друга, мачкат се. И никоя от тях не успява да изскочи. Аз си карам колата накъдето си знам и мълча.
- Откъде да минем не знам! - Настоятелно повтаря тя.
Знае. Ама иска да я питам. Обикновено питам, но засега няма друг вариант освен да карам направо по еднопосочната улица и предпочитам да замълча.
- Закъде в Лозенец сме? - Питам накрая.
- Тук наляво, после пак наляво, веднага надясно, наляво по Голаш, Ситняково, Вапцаров, надясно по Богатица, надясно по Баучер. Само не знам дали няма някой боклукчийски камион тук...
Задържам си дъха и преброявам до три. Тая госпожа изглежда не е чувала за други типове общуване, освен ролевото.
- И аз не знам. - Констатирам леко троснато. После продължавам подчертано любезно - А закъде сме в Лозенец?
- Нали Ви казах! За Баучер!
Усещам как една от борещите се в мен псувни обвива с пипала гласните ми струни, за да успее да се задържи по-напред. Две други я дърпат за краката и изплъзващите ѝ се израстъци произвеждат стържещ звук. Омекотявам го, като се закашлям леко и същевременно натъртвам категорично:
- Козяк!
- Мооооляяяя?!
Възмутеният ѝ тон ме удоволетворява. ("Хаха! Пропука ли ти се дебелокожата надменност, а!" - Киска се вътрешният ми глас.)
- Улица Козяк. Предполагам, че искахте да кажете "Вапцаров, надясно по Козяк, надясно по Баучер". ("Юхуууууууууу!!!!")
В гласа ѝ се появява лека неувереност:
- Козяк?
- Това е продължението на Богатица. В тази част се нарича Козяк. Направи ми впечатление че сте човек, който държи на точността, та затова, де...
Вътрешният ми глас вече е останал без глас от възторг. Дамата обаче е от стара коза яре. Не губи нито миг за да ближе раните от загубената битка, а моментално се хвърля в нова:
- Не знам! От години минавам по един и същи маршрут и сметката винаги е различна! Много некоректни колеги имате! Ето, оня ден един ми изкара сметката двойна.
- А Вие обадих....
- И НЯ-МА СМИСЪЛ да се обаждам! Аз си знам, че нищо няма да се случи!
- Ами, не може така! Трябва да се обаждате! Щото така ги оставяте да...
- НИ-КА-КЪВ смисъл няма! То всичките сте.... Са....
"Ами ти с боринка си го търсиш, бе!" - Крещи вътрешният ми глас прегракнало и въпреки моите усилия успява да изскочи навън, макар и със заглушени децибели:
- То, човек си ги предизвиква сам тия неща! - След това омекотявам. Решил съм, че няма да ѝ позволя да ме вкара в скандал. - В смисъл: Когато човек очаква да бъде измамен... - тук решавам да дам съвсем на задна - ...остава с впечатлението, че е измамен.
- Няма такова нещо! Аз събирам всяка касова бележка в продължение на години! Знам много добре кога съм измамена!
- Мисълта ми беше, че човек предизвиква събитията. Мислите се материализират. Когато сте настроена, че ще Ви измамят...
- Ха! Изобщо не е така! Та аз съм толкова позитивен човек!
- Е то се вижда! - Изплъзва се отново вътрешният ми глас, но аз отново го натиквам обратно и продължавам - Аз това много добре го виждам. Иначе ще Ви ги говоря ли тия неща!
Нокдаун. Дамата млъква замаяна и несигурна дали трябва да се чувства поласкана, или обидена. Дали я взимам на подбив, или съм сериозен. До края на курса мълчи, а моят вътрешен глас пее победни песни. Когато пристигаме, тя е изключително любезна. Плаща си сметката, взема си бележката, даже оставя и бакшиш и ми казва "Довиждане".
- Лек ден! - отговарям аз, а вътрешният ми глас репликира: "Да бе, довиждане! Как па нема да дойда пак на твоя адрес!"
Поглеждам фейса. Стойко - и той е млъкнал. По радиото пускат "ФБ хейтър" на "Обратен ефект". Увеличавам до дупка и подавам газ. Да бе, да! Аз съм хейтърът, да! Вие сте душички!
Всъщност, когато наричаш някого "хейтър", това не е ли хейтърство?
Абонамент за:
Публикации (Atom)