Ода за ватенката

Ватенката е вълшебна дреха.
Уж я няма, а е "втора кожа".
Сякаш си с невидими доспехи -
щом си с нея, няма казус сложен.

Всяка мисъл бива в миг отбита
от невидимата броня здрава.
"Истината" с чук и сърп набита,
непокътната в главата ти остава.

Но макар и външно да си шарен,
с вид модерен и със изказ цветен,
няма как да скриеш, дорогой мой парень,
на ватенката силуета неприветен!

Тая сутрин

Аз па вервам на Хекимян от тая сутрин. В смисъл, че той е водещ на тая сутрин, де, а не че аз му вервам от тая сутрин. Аз си му вервам откак е в тая сутрин. Можех и кавички да сложа, та да избегна обясненията, ама така немаше как да кажа още четири пъти "тая сутрин". Много уважавам тая сутрин! Сека сутрин гледам тая сутрин, щото нема сутрин, в която да не са ни казали поне една истина - че тая сутрин е тая сутрин. Понекога и времето уцелват даже.

За хорото и хореята

Хореята на Хънтингтън е генетично обусловено невродегенеративно забляване. Голяма част от симптоматиката се изразява в наличието на хорея – комплекс от сложни, безцелни и неволеви движения. Болестта на Хънтингтън протича и с психиатрични промени, както и с постепенно отслабване на умствените възможности.
Хореята е проблем.
Хорото -  и то донякъде е генетично обусловено. И е комплекс от сложни движения. Само че, волеви.
Хорото не е проблем.
Проблем е, когато хореята се представя за хоро.

Тоска (Туй сме ний 4)

Март. Първите пролетни слънчеви лъчи галеха зажаднялата за топлина земя. Полуседнал, полулегнал на една пейка пред дома си, увил се с вечното си протъркано кожено яке, Тоска се опитваше да прогони от крайниците си пронизващия студ, насъбран през нощта. Не палеше печка вкъщи. Страх го беше, че някоя нощ, както е пиян, може да я бутне и да изгори жив. Цялата зима изкарваше на вътрешно подгряване. Пиеше пърцуца в кръчмата, седнал в ъгъла до кюмбето и се грееше до последния момент на работното време.
И сега, с изражение едновременно на мъченичество и блаженство, примижаваше срещу топлите лъчи.
- Тоска, пролет иде, а! - подвикнах, минавайки покрай него.
Той поотвори едното око, потрепера сгърчен и изръмжа загрижено:
- Аха! А после зимата?!...
Тоска. Никой не помнеше защо го наричат така. Дори и той, макар да бе приел напълно този прякор. Във всеки случай, нямаше нищо женствено в него. Нисък ръст, здраво, набито тяло, четинеста брада, обрамчваща топчестото му лице и рунтави, свъсени вежди. Но въпреки суровия вид, от очите му се излъчваше някаква бебешка наивност и доброта. Не беше грозен. Дори напротив - на младини е бил доста харесван от жените. Истински мачо. Бил е спасител по варненските плажове. Понякога си спомняше с нега за славните си ергенски години:
- Варна! Нощния бар! Том Джоунс! Еееееей...
- Е какво си правил във Варна? - все се намираше да го подкачи някой.
- Как! Спасител бех! И в корабостроителницата работих! Бех ударник!
- Ударил си се у некой кораб? - Продължаваха да го дразнят чивиджиите.
- Памммпаец! - Изръмжаваше обидено той, а очите му потъваха зад настръхналите вежди, които заедно със щръкналата няколкодневна брада придаваха на лицето му вид на защитаващ се таралеж.
Пампаец беше всеки, който го ядоса с нещо. Но ядът му не траеше дълго. Скоро по детски влажните му очи отново пробиваха обрамчилия ги храсталак и той продължаваше със спомените.
Понякога разказваше за затвора. Лежал е два пъти. Единия път - за неуспешен опит за бягство от социалистическия рай. Тръгнали с още двама авери да минават границата, но се заблудили и направили голям кръг. Граничарите попаднали на следите им и ги изловили като пилци.
- А втория път защо си лежал? - попитах го веднъж.
- Е за убийството! - Отговори ми той, сякаш учуден, че е възможно някой да не знае.
- Убийство ли? Какво убийство? - Възкликнах изумен.
- Е на детето. Нале утепах едно дете! - очите му заплуваха в набъбващи сълзи.
- Как така бе, Тоска! - Бях потресен.
- Ами как... Пил бех. Бутнах го с колата. Излетех от улицата и им паднах у дворо...
Не търсеше оправдания и извинения. За разлика от много сегашни "герои". Живееше с мисълта, че е убиец. Понякога съм се замислял дали точно това не е причината да се пропие. Трудно се живее с такава мисъл. Но той рядко отваряше дума за това. Седеше си кротко в ъгъла и пиеше. Понякога пееше, понякога се смееше. Но най-често просто мълчеше и пиеше. Така си минаваше животът му - от чашка до чашка.
Баща ми го взимаше понякога да помага на лозето. Да си изработи част от вересиите. Веднъж, в един горещ юнски ден, не помня прекопавахме ли, плевехме ли, го подкачих:
- Тоскааа... Хората се бръличкат* сега в морето, а ние с теб се потим тука...
Той се поизправи, избърса си с ръкав потта от челото, па се ухили дяволито:
- Ама кат стане виното, има да се бръличкаме...

* бръличкам се - топя се, плискам се.

История с обратен

Булевард България. Светофарът на "Каблешков". Получавам адрес - МОЛ "България", "на нашата пиаца", за зала "Армеец".
МОЛ-ът е до мен. Буквално на 200 метра от пиацата съм. Но е от обратната страна на булеварда - дясната, а аз съм в лентата за ляв завой.
Правя обратен и давам газ нагоре по "България".
Малко по-нагоре има обръщало. Правя обратен и давам газ надолу по "България". И тогава се сещам: пиацата на нашата фирма по принцип е откъм Каблешков, но след като започна ремонта на МОЛ-а, я преместиха на обратната страна на МОЛ-а - отзад, до товарните рампи. Къде ли трябва да ида?
Трафикът ми дава отговора. Опашката на светофара свършва точно до пряката за рампата. Подавам сигнал че съм на адреса и се шмугвам в уличката.
Клиенти няма. Колеги - също. Позачудвам се малко и решавам, че ще ида отпред. Правя обратен и излизам отново на "България", а от там - надясно по
"Каблешков".
На старата пиаца хора няма, но малко по-напред има един колега. Изравнявам се с него. И той е на адрес. За аерогарата.
- Ааа, от обратната страна е - отговаря той на въпроса ми къде се намира понастоящем пиацата. - Направѝ обратен тука, през входа за подземния паркинг и ходѝ там.
Правя обратен през входа на подземния паркинг и отново се озовавам отзад. Но решавам да звънна на диспечерката за справка.
- От обратната страна си, колега! Момичето те чака откъм "Каблешков". - ощастливява ме тя.
Връщам се обратно на "Каблешков" и най-после се намираме с девойката. Уточняваме маршрута, тя захапва телефона и тръгваме.
- Извинявайте - чувам по едно време - може ли да се върнем обратно?
А сега, де! Намираме се в средната лента, на светофара на МОЛ "Парадайс". Давам ляв мигач, изчаквам колите от лявата лента и правя обратен. Тъкмо се засилвам, девойката отново се обажда:
- Може ли да спрете тук, че не съм сигурна дали трябва да се връщаме обратно...
Набивам спирачка и спирам на автобусната спирка. Тя започва да върти телефони. Не ѝ вдигат. След няколко опита размисля:
- Всъщност... Извинявайте, но дали все пак може да завъртите наобратно към зала "Армеец"?
Тук вече обратният е доста труден. Но аз подавам мигач и започвам да следя потоците от коли. Тъкмо когато свърши колоната от едната страна, започва от обратната. Телефонът ѝ звъни, а аз си дебна за дупка в трафика. И тъкмо я дочаквам и подавам газ, чувам откъм клиентката "Да не ходя, така ли? Добре, връщам се обратно". Отнемам газта и я виждам в огледалото, как ми сочи напред, към МОЛ "България". Навивам волана обратно и потеглям.
Звъни ми телефона. Редовен клиент. "До колко можеш да си при мен?"
- Чакай! - отговарям и се обръщам към клиентката - Извинете, ще се връщаме ли след това обратно, или сме до МОЛ "България"?
- Връщаме се обратно до МОЛ-а и там слизам. - Успокоява ме тя.
- До 15 минути! - Казвам аз в слушалката и затварям. После пак поглеждам в огледалото за обратно виждане - Там трябва ли да обръщаме пред самия МОЛ, или може отсреща, на Билата?
- Не, не. Няма да обръщаме. Аз ще си пресека.
"Супер. Поне един обратен ще ми спести." - Мисля си. След това трябва да завия наляво по "България".
- Всъщност... Може ли да направим обратен, че взе да пръска? - Размисля в последния момент тя.
Изчаквам светофара и правя обратен. Девойката слиза, а аз потеглям със свирене на гуми. След мола обратният завой е забранен. Но всички го правят. Правя го и аз. И чак тогава виждам патрулката. И палката. Като ти тръгне наобратно...
Давам си документите. Син талон нямам. Имам акт. Удари ме преди месец един, викнах аз КАТ, и обратно на всякаква логика, написаха акт на мен.
Полицаят се опитва да разчете акта.
- Тоя акт ми го написаха без да съм виновен, сега ще ми напишете и един, за който съм виновен. - Казвам аз.
- И защо мислиш, че ще ти пишем акт? - повдига вежди полицаят.
- За обратния завой. - Отговарям и набирам телефона на клиента си, за да откажа курса.
Обратно на очакванията ми обаче, полицаят няма никакво намерение да ми пише акт. Вади една табличка и започва да попълва данните ми, колегата му прави справка по радиостанцията и безмълвно ми връща документите.
- Благодаря! - Казвам.
- Недей да ми благодариш! - отговаря ми той - От мен ако зависи, не акт, ами нема да видиш книжка до края на живота си! Ти знаеш ли на колко катастрофи съм бил викан тука, а? Аз имам деца и само като си помисля, че некой като тебе...
Знам, че в такива случаи излишните обяснения имат обратен ефект, но не се стърпявам:
- Наясно съм как изглеждам в очите ви в момента и разбирам защо е така. Сигурен съм обаче, че правя много по-малко нарушения от средностатистическия българин. Но в природата трябва да има баланс. Имам един напълно незаслужен акт, сега заслужавам такъв и съм благодарен, че ми го спестихте. А тоя обратен повече наистина няма да го направя!
После бързо се запътвам обратно към колата си.
Сетихте се, нали? За обратен завой става дума.
Поука няма. Просто край.  И той  - като историята. Опак.

Опака история

Булевард България. Светофарът на "Каблешков". Получавам адрес - МОЛ "България", "на нашата пиаца", за зала "Армеец".
МОЛ-ът е до мен. Буквално на 200 метра от пиацата съм. Но е от обратната страна на булеварда - дясната, а аз съм в лентата за ляв завой.
Правя обратен и давам газ нагоре по "България".
Малко по-нагоре има обръщало. Правя обратен и давам газ надолу по "България". И тогава се сещам: пиацата на нашата фирма по принцип е откъм Каблешков, но след като започна ремонта на МОЛ-а, я преместиха на обратната страна на МОЛ-а - отзад, до товарните рампи. Къде ли трябва да ида?
Трафикът ми дава отговора. Опашката на светофара свършва точно до пряката за рампата. Подавам сигнал че съм на адреса и се шмугвам в уличката.
Клиенти няма. Колеги - също. Позачудвам се малко и решавам, че ще ида отпред. Правя обратен и излизам отново на "България", а от там - надясно по
"Каблешков".
На старата пиаца хора няма, но малко по-напред има един колега. Изравнявам се с него. И той е на адрес. За аерогарата.
- Ааа, от обратната страна е - отговаря той на въпроса ми къде се намира понастоящем пиацата. - Направѝ обратен тука, през входа за подземния паркинг и ходѝ там.
Правя обратен през входа на подземния паркинг и отново се озовавам отзад. Но решавам да звънна на диспечерката за справка.
- От обратната страна си, колега! Момичето те чака откъм "Каблешков". - ощастливява ме тя.
Връщам се обратно на "Каблешков" и най-после се намираме с девойката. Уточняваме маршрута, тя захапва телефона и тръгваме.
- Извинявайте - чувам по едно време - може ли да се върнем обратно?
А сега, де! Намираме се в средната лента, на светофара на МОЛ "Парадайс". Давам ляв мигач, изчаквам колите от лявата лента и правя обратен. Тъкмо се засилвам, девойката отново се обажда:
- Може ли да спрете тук, че не съм сигурна дали трябва да се връщаме обратно...
Набивам спирачка и спирам на автобусната спирка. Тя започва да върти телефони. Не ѝ вдигат. След няколко опита размисля:
- Всъщност... Извинявайте, но дали все пак може да завъртите наобратно към зала "Армеец"?
Тук вече обратният е доста труден. Но аз подавам мигач и започвам да следя потоците от коли. Тъкмо когато свърши колоната от едната страна, започва от обратната. Телефонът ѝ звъни, а аз си дебна за дупка в трафика. И тъкмо я дочаквам и подавам газ, чувам откъм клиентката "Да не ходя, така ли? Добре, връщам се обратно". Отнемам газта и я виждам в огледалото, как ми сочи напред, към МОЛ "България". Навивам волана обратно и потеглям.
Звъни ми телефона. Редовен клиент. "До колко можеш да си при мен?"
- Чакай! - отговарям и се обръщам към клиентката - Извинете, ще се връщаме ли след това обратно, или сме до МОЛ "България"?
- Връщаме се обратно до МОЛ-а и там слизам. - Успокоява ме тя.
- До 15 минути! - Казвам аз в слушалката и затварям. После пак поглеждам в огледалото за обратно виждане - Там трябва ли да обръщаме пред самия МОЛ, или може отсреща, на Билата?
- Не, не. Няма да обръщаме. Аз ще си пресека.
"Супер. Поне един обратен ще ми спести." - Мисля си. След това трябва да завия наляво по "България".
- Всъщност... Може ли да направим обратен, че взе да пръска? - Размисля в последния момент тя.
Изчаквам светофара и правя обратен. Девойката слиза, а аз потеглям със свирене на гуми. След мола обратният завой е забранен. Но всички го правят. Правя го и аз. И чак тогава виждам патрулката. И палката. Като ти тръгне наобратно...
Давам си документите. Син талон нямам. Имам акт. Удари ме преди месец един, викнах аз КАТ, и обратно на всякаква логика, написаха акт на мен.
Полицаят се опитва да разчете акта.
- Тоя акт ми го написаха без да съм виновен, сега ще ми напишете и един, за който съм виновен. - Казвам аз.
- И защо мислиш, че ще ти пишем акт? - повдига вежди полицаят.
- За обратния завой. - Отговарям и набирам телефона на клиента си, за да откажа курса.
Обратно на очакванията ми обаче, полицаят няма никакво намерение да ми пише акт. Вади една табличка и започва да попълва данните ми, колегата му прави справка по радиостанцията и безмълвно ми връща документите.
- Благодаря! - Казвам.
- Недей да ми благодариш! - отговаря ми той - От мен ако зависи, не акт, ами нема да видиш книжка до края на живота си! Ти знаеш ли на колко катастрофи съм бил викан тука, а? Аз имам деца и само като си помисля, че некой като тебе...
Знам, че в такива случаи излишните обяснения имат обратен ефект, но не се стърпявам:
- Наясно съм как изглеждам в очите ви в момента и разбирам защо е така. Сигурен съм обаче, че правя много по-малко нарушения от средностатистическия българин. Но в природата трябва да има баланс. Имам един напълно незаслужен акт, сега заслужавам такъв и съм благодарен, че ми го спестихте. А тоя обратен повече наистина няма да го направя!
После бързо се запътвам обратно към колата си.
Сетихте се, нали? За обратен завой става дума.
Поука няма. Просто край.  И той  - като историята. Опак.

Има надежда

Ееех... Има все пак надежда за българската църква! 
На адрес съм от семинарията до пл. Св. Неделя. Качва се едно младо попче и от дума на дума, реших да го питам, е ли официален катедрален храм на Патриаршията "Александър Невски", или не. Случвало ми се е да поспорвам по въпроса с хора, чието мнение иначе уважавам. Та, както и очаквах, той потвърди това, което си знаех - че е. И продължи благо:
- Когато се спомене името на Патриаршеския храм, аз винаги изпитвам вълнение, понеже, може да Ви прозвучи странно, но аз съм националист и български патриот...
"Ся ше почне да ми обяснява колко велики са братушките" - помислих си кисело.
- Св. Александър Невски е велик светец - продължи той- но според мен ние имаме немалко наши, български светци, на които да кръстим...
Камък ми падна от сърцето! Значи могло да си националист и да не ближеш подметките на православните "братя"... Та се поразговорихме надълго и нашироко. 
Най-интересно за мен беше, че на оригиналните строителни планове, които той твърди, че лично е виждал, въпросният храм е с името "Успение богородично". После дошло предложението за "Св.св. Кирил и Методий" (както се е и казвал храмът по-късно, през първата световна война), но накрая надделели русофилите. 
- За да ни напомня името чии сме - чух от устата му изричаната стотици пъти от мен теза...
Поговорихме си и за думите на Екзарх Антим I-ви ("Вие ни освободихте от турците. А от вас кой ще ни освободи?!"); Разказа ми и за споровете си с негови руски "колеги" и за твърденията им, че Кирил и Методий били родом от Подмосковието... Накрая се съгласихме, че от сегашното ръководство на църквата ни, чеп за зеле не става и се разделихме.
Та, има надежда. И за църквата, и за национализма ни. 

Първоаприлско

За теб лъжа, батюшка, за мен истина! Такава първоаприлска история ми се случи вчера - нема да ми поверваш!
Чудех се да излизам ли въобще на работа - знаеш в последно време какви са криви неделите - ама със жената такъв скандал си спретнахме, пак заради пустите пари, че ми се отщя да си стоя вкъщи. Треснах вратата и изхвърчах навън. От там - в колата и право в Студентски град.
Пиацата на "Баба Яга - километрична. Станцията - мълчи като комунист на разпит. След половинчасово висене не бях мръднал и с една кола напред. Само опашката след мен се беше увеличила.
" Мамка му и прасе! - Мислех си. - Къде по принцип е кофти ден, па и със жена ми да се скарам! Като се скараме, никога не ми върви! Ако до 15 минути не взема нещо, прибирам се."
И точно в тоя момент станцията се обади:
- Царско село. Царско село.
Пляяяс! На второ го взех. Изобщо не ми дремеше каква е посоката. До "Царско село" за пет минути няма как да се стигне - нямаше да вляза в норматива, ама кой ли па ще вземе да ме проверява баш там! Запалих и потеглих със свирене на гуми.
"-Царско село, още една кола. - Чу се пак откъм станцията. - Царско село. Царско село за хотел Хемус. - "Щрак" - Пет-девет-едно?
- Ше го забавя малко, колежке.
- Отивай!"
Олекна ми - 591 беше на същата пиаца, с три коли пред мен.
Следях внимателно часовника и когато започна да тече четвъртата минута, взех комутатора:
- Чува ли ме 591?
- Кажи, колега!
- До колко ше си тука?
- Две - три минути.
Бакшишката минута е малко по-дълга от астрономическата, нали знаеш? Към два-три пъти по-дълга...
- Ами, колежке - викам - ако искат, да излизат. Аз съм тука. Ше изчакам колегата.
Може да се каже, че технически погледнато не съм я излъгал - точно прелитах покрай комплекса, но по отсрещното платно на околовръстното. Само трябваше да завъртя на кръговото на Драгалевци и да се върна обратно.
Когато пристигнах, клиентите вече бяха навън. Седмина русоляво-рижи типа. Холандци, както се оказа по-късно. Загорели. За "Клеопатра" били. Нали го знаеш - стриптийз клуба, който е в хотел Хемус. Направо си умрех от кеф! Сещай се - за курса 6-7 лева и по 20 лева на калпак от клуба... Те за всеки клиент дават по десетка, а за чужденец - двайс'ка. Ми, що да не си ги вземеш, като ти ги дават? Така и така, хората са си за там.
Малко ми се скофти, че колата на колегата беше по-голяма, та при него се качиха четирима, а при мен - трима, ама... Шейсет лева са си шейсет лева. Па можеше и да се разберем с колегата да делим по равно.
Да, ама не. Като пристигнахме, метнаха ми десет лева, аз им викам - "чакайте да паркирам, ще дойда да ви покажа къде е клуба". Колегата, гледам, и той паркира и взе да подтичва след мен. И той е в час, демек. Влизаме вътре обаче, и се оказва, че още е затворено. И има цял час докато отворят...
Тия взеха да се шугавят.
- Знаете ли някой друг добър клуб - попита ме един от тях.
- Дай да ги водим към "Фетиш" - вика колегата.
Нали го знаеш "Фетиш"? На Витошка, в началото на пешеходната зона. Тия дерат кожи. Ама на нас дават по 40 лева на чужденец. Демек, поне 120 лева общо! И айде - към Фетиш.
- Не ми дължите нищо за тоя курс. - Разправям им, след като потеглихме. - Преди ми оставихте и за него.
А те - "Не, та не!" И ми бутат в ръцете още десет лева.
И тъкмо бях вече почти стигнал - чаках на светофара на Алабин и Витошка, и бях подал ляв мигач, та да паркирам срещу съдебната палата - свирка ми колегата - застанал на релсите до мен - и ми вика:
- Дай надесно бе, колега! Пред клуба направо да спрем.
Какво ми требва́ да го послушам! То, верно, за 3-4 метра става дума, ама си е в пешеходната зона. Тъкмо спряхме пред "Фетиш" - те ти ги куките. Спряха патрулката точно до мен. Холандците май разбраха за какво иде реч, щото единият от тях ми остави още десет лева и с едно "Айм сори, мен! Ит'с фор ю", взе да ме потупва съчувствено по рамото. Докато те се изнизваха от колата, единият полицай ми цъфна до прозореца.
- Добър вечер! Що така влизаме в забранена улица?
- Ми, що! Щото съм тъпо парче! - Отговорих нервиран на себе си, докато гледах как 120-те лева се изплъзват от ръцете ми. Чужденците вече се намъкваха в клуба. Ако не се появях вътре до минута-две, щях да хапна дръвцето!
- Ама как така ше се подведа по чужд акъл, бе! - Продължих да се тюхкам съвсем искрено.
- Айде, айде! Не се прай на жален! Ти беше на релсите и накара и колегата си да завие надесно.
- Виж какво - Бях вече съвсем бесен - той ме накара, ама това е без никакво значение. Ето ти всичките ми документи, пиши там каквото ще пишеш! Аз си имам спешна работа вътре.
Връчих му документите и влязох в клуба. Казах на охраната, че съм докарал групата чужденци и зачаках да си получа комисионната - нали трябва първо клиентите да седнат, да си поръчат нещо - да е сигурно, че са захапали! Докато чаках, гледах как колегата, превил се до прозореца на патрулката, се обясняваше нещо с полицаите. А салонната управителка така и не идваше с парите.
В един момент колегата влезе и ми каза, че милиционерите ме викат при тях. Излязох от клуба и застанах до патрулката.
- Така! - Каза ми единият от тях, подавайки ми документите - Премести си колата срещу съдебната палата и като си вземеш чакалъка, чакаме те тука да се отчетеш!
Ахаааа, такава ли била работата! Влязох си в колата и си запреглеждах документите. Всичко си беше налице. И талон, и книжка, и лична карта, и разрешително... Докато ги прибирах в портфейла, колегата излезе от клуба и се мушна на седалката до мен.
- Ето парите, колега! - Наброи ми шест двайсетачки. - Трима човека, по 40 лева. Ся и за тия кръвопийци требва да заделим... Айде, чао!
И слезе от колата. Изобщо не му и мина през ума да делим по равно. Не ми се разправяше изобщо. Прибрах парите, запалих, завъртях и потеглих бавно.
Така. Парите са у мен. Документите - също. Бе тия куки що не си... Подадох газ - и право у нас!
Влязох вкъщи намръщен. С демонстративно нервни движения. Събух се, хвърлих чантата до обувките.  Жена ми надникна откъм дневната.
- Какво става? - Попита ме притеснено - Защо се прибираш толкова рано?
Ядът ми от скандала отдавна го нямаше. Вътрешно направо подскачах от щастие. Ама все пак е първи април! А и, нека малко да се потормози! Да не ме ядосва друг път така!
- Взеха ми книжката, това става! - Троснато ѝ отговорих.
- Как така? Защо? - Жално ме заразпитва тя.
- Ей така! Половин година ше си почина, да видиш какво е съвсем без пари!
Очите на жена ми се насълзиха, но аз продължих да държа инкяр. Като ще е първоаприлска шега, да е качествена! И тогава видях малкия. Не разбираше точно какво става, но виждайки, че майка му е готова да заплаче, неговите сълзи потекоха от широко отворените му, уплашено гледащи очи.
"Ама че съм чвор!" - Помислих си.
- Честит първи априииил! Изкарах 150 лева! - Викнах усмихнат, вдигнах разплакания малчуган и го разцелувах.
Жена ми ме загледа озадачено и невярващо. Голем зор беше, докато я убедя, че за час и половина съм изкарал сто и петдесет лева. И ти не ми верваш, нали, батюшка?

Чудо

  Първата ми паническа реакция беше да посегна към ключа, но вече беше късно. Крещящата тълпа беше наобиколила колата ми. Унесен в книгата, бях пропуснал да забележа как нощната тишина беше побягнала. Беше отстъпила пред врявата, идваща откъм катуна зад съседния блок. Тя, врявата, винаги си съществуваше, но някак приглушена, захлупена от лепкавата лятна жега. А сега беше разкъсала горещото покривало и беше превзела цялата околност. Усетих промяната чак когато видях тичащата към мен тумба. Сега ми оставаше само да се надявам, че тя ще ме подмине. Но не би! Вратата до мен се отвори и иззад нея надникна рошава, брадясала глава с обезумял погед.
- Ееее, адаш! Добре че си ти! - Извика главата. - Моля ти се, бате, много е спешно!
Стефчо.
Преди години, когато едни приятели правеха ремонт на бара си, го бяха взели да помага. Тогава беше шестнадесетгодишен. Въпреки че живееше в катуна, беше спретнат и чист. Роди му се и първото чаве. След края на ремонта го взеха на работа като чистач. На половин надница. Идваше всяка сутрин за около час, замиташе  пода, разказваше това-онова за чавето и си тръгваше. Приемахме го като част от екипа. Направихме му парти-изненада за рождения ден. Но в един прекрасен ден той реши, че надницата му е малка.
- Ок! - Каза му собственикът. - Ще ти давам цяла надница, но искам да си ми на разположение осем часа.
- Аааа, нема кой да ти седи тука цел ден! - Отсече гордо Стефчо и скочи на каруцата.
Образно казано, де. На каруца го видях чак след десетина години. Първоначално влачеше намерените сред боклуците съкровища - картонени кашони и метални отпадъци - на гръб. След това беше приспособил стара бебешка количка, като беше използвал ходовата ѝ част, а отгоре беше закрепил някаква странна дървена конструкция, наподобяваща обсадна кула. С въпросното съоръжение го засякох пред един строеж, няколко години по-късно, когато се подвизавах като продавач на хидроизолации.
- Еееех, ще попреживеем и ние покрай тия строежи! А, адаш? - Подкачих го аз.
- Не се оплаквам. - Резервирано ми отговори той...
Следващата ни среща беше по време на шеметното ми сгромолясване след един трагикомичен опит за започване на частен бизнес. Бях изпаднал в нещо като свободно падане. Безконтролно хлътване надолу и надолу. Та, както се бях залетял един ден с таксето из Студентски град, фиксирах вдигната ръка и инстинктивно скочих на спирачката. В следващия момент обаче осъзнах, че ръката принадлежи на някаква не особено чистоплътна персона и отгоре на всичко държи цигара.
- С цигарата не става! - Изръмжах с намерението да го сиктердосам.
- Нема проблеми, бате! За БИАД съм. - Каза брадясалият мърльо и хвърли цигарата.
Посочих му да се качва. Такъв курс не е за изпускане. Парите не миришат. Само дано да си плати, че... Хм. Тоя смрадльо едва ли има пари...
- Как си, адаш? - Попита съмнителният тип и чак тогава го познах.
- А! Стефчо! Не може да те познае човек с тая брада, бе! Какво ще правиш в БИАД?
- На оглед отивам. Правят ремонт, та управителят ме пазарѝ да ида и да преценя колко пари ще му дам, за да демонтирам старата вентилационна система.
- Колко ще му дадеш ли?! Искаш да кажеш "колко ще ти даде"?
- Не, не. Аз требва да му дам. Требва да видя колко материал ще има, да сметна надници за двама-трима души, за камион... И да преценя колко мога да му дам.
- Е излиза ли ти сметката?
- Ами, требва да излезе...
Страшен циганин, ей! Не Стефчо. Оня тарикат от БИАД. Не стига, че няма да плаща на фирма да му свърши работата, ами и пари иска да изкрънка. От клошарите...
Та, същият този Стефчо сега беше начело на превъзбудената сюрия, окупирала колата ми. Докато се опитвах да осмисля какво става, един индивид си проправи път с лакти през навалицата, викайки с все сила "Убиха мееее! Умираааам!". Избута и моя познат, оцъкли се страшно срещу мен и продължи да вика: " Аааааа!!!! Убиха мееееее!!!!"
Като цяло, външният вид на новопоявилия се участник в драмата не се различаваше кой знае колко от този на Стефчо, както и на всички останали от групата - рошав, брадясал, с окъсани дрехи. Но имаше една много видима; направо фрапираща разлика - от лявата му скула, точно под слепоочието, стърчеше дръжка.
Дръжка, бе! Дръжка! Дървена. От кухненски нож. Нож, забит в лицето му като в буца масло.
Изпаднах в ступор. Такова чудо бях гледал само в рисувани филмчета. До съзнанието ми достигаха разпокъвани звуци, бълбукащи като под вода. "Моля ти се, бате"- Стефчо; " Умираааам!" - оня с ножа; "Айде, качвай се бързо" - мъжки глас, някъде отзад; "Ох, майкоооо" - женски писъци... Излязох от вцепенението, когато видях, че анимационният герой, пръскащ кървища около себе си, се опитва да се намъкне в колата. Колкото и нехуманно да прозвучи, първата ми мисъл беше, че ще оцапа цялата кола с кръв.
- Чакай, бе! Не влизай! Стой тука, ще викна линейка! - развиках се и грабнах комутатора - Колежке!
- Шест-осем, я малко по-споокойно! Какво си се развикал!
- Абе, по-спокойно! Тука некакъв с нож в главата... - Занадвиквах аз околната какафония - Абе, остави! Аз ше се оправя!
Оставих комутатора и грабнах телефона.
- Сложете го да седне на бордюра - Разпоредих се и набрах 112.
Няколко човека се засуетиха около отпадащия, но продължаващ да реве като саранска мечка "ножоносец". Сложиха го да седне и започнаха сред вайкания и крясъци да притичват до близкия нонстоп, където купуваха един през друг минерална вода и го обливаха целия с нея. "Аааааааа!" - Викаше от упор, застанала на сантиметри пред лицето ми, една трътлеста лелка, докато описвах в телефонната слушалка ситуацията; "Убиха меееее!" - Продължаваше прегракнало да реве раненият; "Шест-осем! Шест-осем! Чува ли ме шест-осем?" - Чуваше се паникьосаният глас на диспечерката откъм радиостанцията ми...
Дойде полиция. Взе ми показания. Дойде и линейка. Откара пострадалия.Дойде и един колега. Цялата фирма била вдигната на крак, за да ме търси. Чули по станцията "нож в главата" и после - ни вест, ни кост от мен. Поне през следващите един-два дена имахме тема за разговор.
...
Една година по-късно, в една подобна лепкава августовска вечер, докато киснех на същото място, към мен се приближиха двама видимо изпаднали типове.
- Добър вечер! - Поздрави единият. - Да те питам нещо?
- Казвай! - Отговорих недружелюбно.
- От тука до гарата колко струва?
- Десет лева.
- Абе, требва да посрещаме един братовчед от Гърция. Към три дали ще си тука, да ни метнеш до там?
- Ми, добре. - Отговорих, без да съм много убеден дали ще изпълня обещанието си. В три през нощта, с тия двамата? Как ли пък не! От друга страна, отчаяно се нуждаех от десетте лева... "Абе, нека стане три, пък тогава ще решавам!"
Те обаче ме изненадаха. Дойдоха още в един часа. Решили да идат по-рано. Искам, не искам - качих ги. Потеглихме в мълчание. Тягостно мълчание. Винаги ми е напрегнато, когато двама мъже ми мълчат посред нощ. Не мога да знам какви мисли им минават през главите. В случая външният им вид ме сдухваше още повече. Трябваше да намеря някаква тема за разговор.
- Брееее, това па кога го дигнаха? Преди месец-два немаше нищо тука! - Посочих някакъв строеж, покрай който минавахме.
- Не знам, бате. Аз съм много зле с паметта. Забивали са ми нож в главата и от тогава....
- А! - възкликнах - Ти ли си бил?! Па тогава аз викнах линейката! Искахте аз да ви карам за болницата.
- Еее, мерси, бате! Спасил си ми живота!
- Ами, малко ми беше гузно, че аз не те откарах, ама... Ти направо ме ошашави! За първи път виждах такова чудо...
- Верно, чудо беше! Докторите ми казаха, че ако малко се е бил размърдал ножа, съм щел да умра на место! Престави си да ти бех умрел в колата...
Не исках да си го представям. И още не искам.
Но си го представям често.

Хейтър

Улица "Бричебор", номер 3. Малка еднопосочна уличка, претъпкана с паркирани коли. На номера няма място. Спирам пред съседната къща, давам сигнал че съм на адреса, грабвам таблета и се заемам с любимото си хейтърство.
Винаги когато чакам на адрес, се ровя в нета. Така чакането, докато клиентите благоволят да слязат, минава по-незабележимо. Точно сега съм подхванал някакъв Стойко, опитващ се да ми вдига стойки. Умилително тъп, но се старае. Много ме забавлява. Опитва се да ме засегне. Раздава квалификации. Напъва се здраво. Дано има памперс. Заемам се да го храня, ама така, с пиниз - без недодялани обиди. По-готино е да им даваш възможност сами да се омотават. Унесен в храненето на стойкаджията, в един момент вдигам поглед и виждам на два метра от мен достолепно изпъчена дама на, хм, средна възраст, махаща ми доста разпалено. Оставям таблета и запалвам двигателя. А тя, вместо да дойде и да се качи, достолепно завърта масивната си задница, прави три-четири крачки назад и застава точно пред входа на номер 3. Демонстративно.
Потискам първоначалното си раздразнение и последвалия пристъп на смях и премествам колата на правилното място. Точно пред нея. После я изчаквам да отвори вратата и поздравявам с широка усмивка и леко провлачване накрая:
- Добро утроооооо!
Тя нагласява чантите си мълчаливо, намества и огромната си задница, и накрая ме удостоява с внимание:
- Аз махам, махам...
- Е, не бях спрял чак толкова далече, де... - с примирителен тон контрирам аз, а някъде вътре в мен нещо започва да клокочи.
- ... а вие не ме виждате... - Продължава тя, монолога си.
- ...Нямаше как да спра точно на входа, щото минават коли...- Продължавам на свой ред своя монолог, с надеждата да превърнем монолозите в диалог и посочвам свиркащия зад нас Голф.
- Ама Вие не ме виждахте просто, та почти до Вас стигнах... - Затваря тя изчерпаната според нея тема и подема нова, обещаваща още вълнения. - Не знам откъде да минем, обаче...
Мълча си. Вътре в мен разни думи, от жлъчна по-жлъчна, напират към езика ми. Бутат се с лакти, препъват се една друга, мачкат се. И никоя от тях не успява да изскочи. Аз си карам колата накъдето си знам и мълча.
- Откъде да минем не знам! - Настоятелно повтаря тя.
Знае. Ама иска да я питам. Обикновено питам, но засега няма друг вариант освен да карам направо по еднопосочната улица и предпочитам да замълча.
- Закъде в Лозенец сме? - Питам накрая.
- Тук наляво, после пак наляво, веднага надясно, наляво по Голаш, Ситняково, Вапцаров, надясно по Богатица, надясно по Баучер. Само не знам дали няма някой боклукчийски камион тук...
Задържам си дъха и преброявам до три. Тая госпожа изглежда не е чувала за други типове общуване, освен ролевото.
- И аз не знам. - Констатирам леко троснато. После продължавам подчертано любезно - А закъде сме в Лозенец?
- Нали Ви казах! За Баучер!
Усещам как една от борещите се в мен псувни обвива с пипала гласните ми струни, за да успее да се задържи по-напред. Две други я дърпат за краката и изплъзващите ѝ се израстъци произвеждат стържещ звук. Омекотявам го, като се закашлям леко и същевременно натъртвам категорично:
- Козяк!
- Мооооляяяя?!
Възмутеният ѝ тон ме удоволетворява. ("Хаха! Пропука ли ти се дебелокожата надменност, а!" - Киска се вътрешният ми глас.)
- Улица Козяк. Предполагам, че искахте да кажете "Вапцаров, надясно по Козяк, надясно по Баучер". ("Юхуууууууууу!!!!")
В гласа ѝ се появява лека неувереност:
- Козяк?
- Това е продължението на Богатица. В тази част се нарича Козяк. Направи ми впечатление че сте човек, който държи на точността, та затова, де...
Вътрешният ми глас вече е останал без глас от възторг. Дамата обаче е от стара коза яре. Не губи нито миг за да ближе раните от загубената битка, а моментално се хвърля в нова:
- Не знам! От години минавам по един и същи маршрут и сметката винаги е различна! Много некоректни колеги имате! Ето, оня ден един ми изкара сметката двойна.
- А Вие обадих....
- И НЯ-МА СМИСЪЛ да се обаждам! Аз си знам, че нищо няма да се случи!
- Ами, не може така! Трябва да се обаждате! Щото така ги оставяте да...
- НИ-КА-КЪВ смисъл няма! То всичките сте.... Са....
"Ами ти с боринка си го търсиш, бе!" - Крещи вътрешният ми глас прегракнало и въпреки моите усилия успява да изскочи навън, макар и със заглушени децибели:
- То, човек си ги предизвиква сам тия неща! - След това омекотявам. Решил съм, че няма да ѝ позволя да ме вкара в скандал. - В смисъл:  Когато човек очаква да бъде измамен... - тук решавам да дам съвсем на задна - ...остава с впечатлението, че е измамен.
- Няма такова нещо! Аз събирам всяка касова бележка в продължение на години! Знам много добре кога съм измамена!
- Мисълта ми беше, че човек предизвиква събитията. Мислите се материализират. Когато сте настроена, че ще Ви измамят...
- Ха! Изобщо не е така! Та аз съм толкова позитивен човек!
- Е то се вижда! - Изплъзва се отново вътрешният ми глас, но аз отново го натиквам обратно и продължавам - Аз това много добре го виждам. Иначе ще Ви ги говоря ли тия неща!
Нокдаун. Дамата млъква замаяна и несигурна дали трябва да се чувства поласкана, или обидена. Дали я взимам на подбив, или съм сериозен. До края на курса мълчи, а моят вътрешен глас пее победни песни. Когато пристигаме, тя е изключително любезна. Плаща си сметката, взема си бележката, даже оставя и бакшиш и ми казва "Довиждане".
- Лек ден! - отговарям аз, а вътрешният ми глас репликира: "Да бе, довиждане! Как па нема да дойда пак на твоя адрес!"
Поглеждам фейса. Стойко - и той е млъкнал. По радиото пускат "ФБ хейтър" на "Обратен ефект". Увеличавам до дупка и подавам газ. Да бе, да! Аз съм хейтърът, да! Вие сте душички!
Всъщност, когато наричаш някого "хейтър", това не е ли хейтърство?

Парадокс

.
.
.
.
.

За̀падът си запа̀да откакто свят светува, а все изтокът се оказва изто̀чен...

За тясното и широкото

На западняците им е широко около врата, защото избраха пътя на тесните специалисти. А ние тръгнахме след тесните социалисти....
Но пък си имаме широки души, де. Славянски.