Сиромашката ни култура

                               
                                                                                                                                                                                                                                             
                                    
                                          
                                       
                                                 
                                     
                                   
Как няма да осиромашее българската култура, като едно време е имала Димитър Чорбаджийски (Чудомир), а сега - Иво Сиромахов...

Спомен от първи юни

Снощи, по някоя от телевизиите, попаднах на "Идиотокрация" - антиутопия, третираща възможността човешката раса да се изроди и затъпее в резултат на "естествения подбор" ("интелигентите" все не намират време и условия за деца, а "простолюдието" се множи на воля).
Днес попаднах в този филм. Заведох малкия в "Патиланци". Беше пълно с вилнеещи тумби циганета - викащи, биещи се, запращащи едно срещу друго храчки с професионализъм, на който би могъл да завиди всеки каруцар, описан от Чарлс Дикенс.
"Роналдооооо, Роналдо бе, къде е Исус?- вика млада ромка с издут корем. Роналдо спира да галопира за момент и се оглежда отегчено, а тя го зашлевява и гласът ѝ преминава в кресчендо - Аз каза̀х ли ти да го гледаш бе, майка ти да..."
Съименникът на футболния виртуоз се шмугва между каращите се чие дете е наред да бъде изрисувано родители и се смесва с навалицата.
"Исусееее! Исусееее!!!" - Започва да крещи осиротялата майка през сълзи, сякаш изпаднала в религиозен транс, докато обикаля трескаво, разбутвайки пъстрата, шумна и... задушна тълпа...
И на този фон, тук-таме, плътно до стените, за да не бъдат отнесени, плахо се промъкват не толкова цветни майки с по едно детенце и се оглеждат стреснато...
Честит ден на детето!
01.06.2014

Невидима заплаха

Не ми пука! Да си изпълзява в храстите и да се оправя. Абсолютно никакво намерение нямам да ѝ помагам.
  Ако бях усетил, че е толкова пияна, изобщо нямаше да я кача. Ама как да я усетя? Тя беше съвсем нормална в началото.
  Взех я от адрес. Младо момиче, вярно, леко пийнало, но съвсем адекватно. Двама мъже я доведоха под ръка. Тя се шегуваше, смееше се, даже убеждаваше единия от кавалерите си, който държеше да плати сметката предварително, че е свикнала сама да си поема разходите. За моя радост, той надделя. Даде ми парите, каза ми до кой блок в Младост трябва да я закарам, уговориха се нещо за следващия ден и потеглих.
  Още с тръгването, веселостта ѝ изчезна.
- С'а к'во си мислиш? Да обиколиш цела София ли си решил? - Изграчи дрезгаво. Нищо общо с мекия тембър до преди малко. За една минута се беше преобразила напълно.
- Това е най-прекия път – отговорих.
- Ееееей, аз да не съм от Сунгурларе, бе?! Нема да ти пла̀та, да знаеш!
- На мен вече ми е платено. Ако искам през Пазарджик ще мина!
  Продължи да се заяжда почти през цялото време. На няколко пъти бях на косъм от това, да набия спирачките и да я изхвърля, но си наложих да не ѝ отговарям. Да мрънка колкото ще. Само по-бързо да стигнем и да се отърва от нея...
  По едно време се умълча.
 „Сигурно е заспала“ - погледнах в огледалото. Не беше заспала. Отражението, което видях в сумрака на задната седалка не приличаше на човешко лице. Беше сянка. Мъртвешка бяла маска с изцъклен поглед.
„Сега остава да повърне в колата“ - помислих си и намалих за всеки случай.
 Не повърна. И не проговори повече. Но отражението в огледалото изглеждаше все по-зловещо.
- Пристигнахме – обявих, след като спрях пред указания ми още в началото блок. Дори не помръдна. Гледаше с празен поглед право напред.
- Айде слизай, бе! - Извиках.
  Тя се сепна, отвори вратата и се стовари от колата като чувал с картофи, с главата напред...
  И ето, сега чаках да се разкара, за да мога да потегля. Не исках даже да я поглеждам, камо ли да ѝ помагам. Тя обаче нямаше никакво намерение да се маха. Полегна си удобно по гръб и дори си облегна главата на задната гума на колата.
- Е, не! Писна ми от теб! - Слязох вбесен, с твърдото намерение да я извлека настрани и да я оставя да си се наспи на тротоара, но когато обиколих колата, гледката ме потресе. Смъкваше си дрехите, както беше изпружена по гръб.
- Какво правиш, бе?!!- Извиках отново.
  До замъгленото и съзнание явно достигна фактът, че не е сама и запридърпва обратно дънките, под които бързо се събра издайническа локва. Една тънка струйка потече по наклона, право към врата ѝ. Обърнах се отвратен.
  До мен спря бяла Вектра, предното стъкло се отвори и щофьорът попита:
- Какво става, да не си я бутна̀л?
- А бе, бутна̀л съм я! Напила се е. Може и дрогирана да е, не знам.
- Аха... Сигурен ли си, че не си я бутна̀л?
  Само изпръхтях, без да му отговоря и си влязох в колата, а той потегли.
 „Какво да я правя тая сега?“ Беше ме гнус да я пипна, а да я чакам да се освести – кой знае колко време ще загубя... Запалих цигара и затворих очи. „Изпушвам я и ако не се е разкарала ще я преместя.“
 Изскърцаха спирачки. Отворих очи - до мен беше спряла кола. Бяла Вектра. От нея слезе полицай.
„Точно така - помислих си с горчивина – никакво доверие на бакшиша! Сто процента я е бутнал.“
- Добър вечер! Какъв е случаят? - Попита полицаят.
- Какъв е... Напила се е като свиня, и се чудя какво да я правя. Опика се цялата...
 Той се наведе към нея, обърна се и ме изгледа подозрително:
- Каква е тая кръв по лицето ѝ?
- Кръв ли?... Ами, тя се стовари като чувал от колата, сигурно се е ударила...
  Започна да я разпитва коя е, откъде е, а от нея се чуваха куп нечленоразделни звуци, сред които разгадах нещо от сорта на „Кво скашбе, шме ррстувашли сга бе, кука нщастна?“
- Ясно – обърна се към мен полицаят – Дай да я преместим и тръгвай. Ние ще се обадим в изтрезвителното да я вземат...

 Често ме питат не е ли опасно да работя нощем. Отговарям, че не е по-опасно, отколкото през деня. Дори в известен смисъл е по-безопасно – нащрек си, внимаваш кой качваш. Е, случва се и да сбъркаш в преценката. Имал съм няколко напрегнати ситуации. Сега обаче, като се върна назад, осъзнавам, че в тази съм бил в най-голяма опасност. Добре, че оня с Вектрата не ми повярва и доведе полицая. Ами ако я бях оставил? Качват я при мен леко подпийнала и я намират напълно неадекватна, с окървавено лице и свалени гащи. Иди доказвай после, че си невинен...

На Бузлуджа

                                                                                                                                         
                                                                                                                                      
                                                        
                                                                                                                                                                                                                                                 
                                                                         
      
                                                                                                                                                           
        
                                                                                               
                                                                                                  
                                                                                                                        
        
                                                                                                  

                                                                 
                                                                                                                                                  
На Бузлуджа се събра цветът (основно тъмнокафявият) и младостта ( основно 3-тата) на нацията...

Бомбата

- До Гевгелийски ше ме метнеш ли?
„Това се казва късмет! Супер!“ - Не знаех къде е това село, но щом е извън София, все е добър курс. - „Само да се договорим за винетката. Сговорчиво ми изглежда момчето...“.
- Ами, да те метна, ама нямам винетка...
Май не е чак толкова сговорчиво. Направо се ядоса.
- Еееее, ама все по-нагли ставате! Знам, че е близо! Пет лева давам. Ше ме возиш ли, или ше се пра'иш на интересен?!
Не било село. Квартал било. Съседният квартал... Решил човекът, че му се подигравам за винетката, понеже е кратък курсът.
Подобни разговори няма как да не пропукат убедеността ти, че познаваш София. Много скоро след като започнах да въртя геврека осъзнах, че подобно твърдение би било твърде пресилено. Ето и тази вечер, вече месец, откакто съм таксиметров шофьор, отново попаднах на напълно непознато за мен място – квартал Бенковски.
Този път обаче, чистосърдечно си бях признал, че е така. Отзивчивата женица, която возех, влезе с удоволствие в ролята на гид и подробно ми описваше забележителностите край които минавахме. По едно време ми показа невзрачна тъмна уличка и ми обясни, че по нея мога да изляза към Надежда. Реших, че след като я оставя, ще пробвам новия за мен маршрут. Човек трябва да се усъвършенства непрекъснато.
Пожелахме си „лека нощ“ и докато се обърна, в колата ми се намъкнаха два пияни като свине индивида.
По принцип определението „пиян като свиня“ ми се вижда доста несправедливо спрямо това благородно животно. Никога не съм виждал пияна свиня. В случая обаче, субектите на въпросното сравнение можеха да бъдат оприличени на добре охранени шопари, което ми даде основание да използвам този фриволен израз.
- Карай за Надежда, готин! - Изгрухтя позициониралият се на предната седалка бабанко.
- Само трябва да ми подскажете коя беше пряката за Надежда, че постоянно я бъркам. – Поизлъгах аз. Не исках да си признавам, че съм в тотално неведение къде се намирам, но от друга страна, да объркам пътя ми се виждаше по-неприятния вариант.
Оня ме изгледа с интерес, ухили се самодоволно и отговори:
- Карай спокойно, ш'те опра'им!
Това не ми прозвуча особено успокоително. Още с тръгването главата на навигатора ми клюмна над масивното му туловище, което не допринесе особено за моя душевен комфорт.
Взирах се напрегнато във всяка следваща от дясно пряка, докато ми се стори, че разпознавам търсената.
- Тая ли беше? - Попитах за всеки случай.
Седящият до мен се сепна, огледа се замаяно и отсече:
- Дай направо.... Е тука си в лево.
По гърба ми полазиха тръпки. Няколко седмици по-рано един колега беше открит заклан в Люлин. Никак не ми се искаше да се навирам в тъмните сокаци на Бенковски с подобни типове в колата. Но да им откажа означаваше да направя скандала неизбежен.
- Надежда е надясно – възразих плахо.
- Карай, карай! – Изгледаха ме две налети с кръв очички безизразно.
Заглуших гласа на здравия разум и изпълних командата, а седящият до мен моментално задряма.
„Преструва се“ - мислех си трескаво, докато се мъчех да гледам едновременно пътя и него.
Започна една поредица от задрямвания, събуждания и смяна на посоката из тъмните улички.
„Въртим се в кръг“ - осъзнах, когато за пореден път пред мен изникна някаква църква. Стомахът ми се беше свил на топка. От дланите ми, стиснали здраво волана, започнаха да се процеждат капки пот.
Усетих как оня отзад се приведе в някаква радостна възбуда, подобно на териер, надушил яребица и задиша шумно във врата ми:
- Брат, сещам се къде сме тръгна̀ли. Към бомбата!
Това ми дойде в повече. Спрях колата.
- Пичове, айде да не правим глупости! Казвайте къде да ви карам, пари не ви искам. Ама да знаете, че и аз нямам. Всичко на всичко 30 лева си имам.
От седалката до мен се разнесе нещо средно между грухтене и астматичен пристъп.
- Спокойно бе, готин! Карай!
- Тоя май не е чува̀л за бомбата! - разнесе се ехидно хихикане отзад.
- Чувал съм аз! - Развиках се троснато. Напрежението ми се беше отприщило. - Какво ме въртите като пумпал из сокаците? Аман от бомбаджии!
- Карай спокойно бе, готин! Какво си се стегнал? Е за тая къща сме – посочи някъде напред седящият до мен...
- Те тука живее Бомбата, да знаеш. - Заяви, когато стигнахме до посочената къща – Слѐзни да пийнем по едно!
- Не ми се пие, мерси. - Успях да накарам гласа си да не трепери, но това не се отнасяше за краката ми.
- Пѝйни едно след работа, тогава! - Остави на седалката десетолевка и се заклатушка към „бомбата“...
Услужливата екскурзоводка беше пропуснала да ми покаже най-важната забележителност в Бенковски – къщата на Бомбата. Оказа се, че това е някаква местна кримка, позната на всички в района.
Вече и на мен...

Дупката

Чакам пред едно именийце и се наслаждавам на указателната пътна табела с надпис „ДУПКАТА 5(к)м.“ и изтрито "к", закачена на портала.
  Винаги съм адмирирал проявите на чувство за хумор. Е, случаят с въпросната хумористична табела леко намирисва на присвояване на обществена собственост, но съм склонен да приема, че собственикът на имота е направил компромис с принципите си единствено в името на доброто настроение на посетителя.
  Докато се отдавам на подобни мисли, отвътре се задава развеселена компания и с едно: „Шефче, дай газ до дупка, да не ти на̀права дупка  у главата“, домакинът ме убеждава окончателно в неизчерпаемата си духовитост.
  Измъквайки се на първа скорост от осеяната с дупки улица на иначе баровския квартал обаче, се замислих за това, колко несправедливо натоварваме думата „дупка“ с негативно, че и презрително съдържание.
Ами че дупките, и в частност уличните такива, са много полезни! Помислете си само – минавайки през N на брой дупки, рано или късно ми се налага да отида в сервиз; майсторът в сервиза заработва пари, с които отива на кръчма; сервитьорката, която го обслужва, си купува нова рокля; магазинерката отива на фризьор; фризьорът си поръчва такси и парите отново идват в мен. Но междувременно са се завъртели в обращение и са нахранили сума народ.
Излиза, че дупките са основен двигател на икономиката.
Така че, много моля! Нека се отнасяме към дупката с необходимото уважение!