Показват се публикациите с етикет жега. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет жега. Показване на всички публикации

вторник, 16 май 2017 г.

Машина на времето



Да, тя съществува.
Даже не е една. Само в София са разхвърляни десетина.
Открих една от тях по-миналото лято, в района на ТЕЦ "Земляне" - насред голямо бяло петно на картата на града. Всъщност, на картата има някакви нарисувани улици, но в главите на стотиците хиляди шофьори, пъплещи ежедневно  по задръстените околни булеварди, това място просто не съществува. Нищо. Дупка. Е, вярно - стърчат там някакви комини, даже пушат през зимата. Но дотам. Всички маршрути заобикалят отдалеч това сякаш забравено и от Бога място.
И преди това бях попадал в него. Веднъж, преди години, се пробвах да мина напряко оттам. Неравният черен път, осеян с дълбоки локви и стърчащи дебели арматурни телове, свършваше внезапно пред голям бетонен панел. След него имаше дълбок изкоп. Виждаха се коловози, заобикалящи препятствията, но реших, че е по-добре да се върна обратно. Запустяло. Тук-таме сред високите храсталаци стърчаха някакви сгради, които изглеждаха изоставени. Разруха. Това беше усещането.
И ето, в един горещ летен предиобед се появи клиент, който искаше да го закарам там. На учудения ми въпрос какво има в тази пустош, той отговори:
- Ааа, бая фирми има тука.
Оставих го до порутено хале, заградено с ръждясала метална ограда и спрях под рехавата сянка на една джанка, за да сменя ролката на таксиметровия апарат.
Наоколо прежуряше. Сухата трева беше клекнала омаломощена под тежестта на жегата. Никакъв повей. Единствено маранята създаваше усещане за някакво движение. Пещ. Даже и цвъртене и припукване се чуваше откъм препичащия се пейзаж. Не. Скакалец беше. Или някаква друга буболечка.
Изненадан дрозд изсвирука доволно. Явно беше открил неопоскана круша. Последва го друг одобрителен възглас. После трети, четвърти... Възторжени викове се сляха в истеричен хор. Някои като че ли се караха за по-апетитните хапки.
Шумният пир беше прекъснат рязко от металически трясъци. Някой ковеше нещо. С едно финално "пррррррр", ятото разтури купона и врявата позатихна. Чуваха се само откъслечни обидени подсвирквания под съпровода на чука, продължаващ да налага някаква ламарина.
Подкарах бавно баба Дачия. С измъчено пъшкане, тя се заклатушка полека по подобието на път. След птичата вакханалия, околноста като че ли отново заспа. Равномерните лениви удари на чука продължиха, но не нарушаваха по никакъв начин спокойствието, а сякаш задаваха ритъм на трептящата мараня и допълваха усещането за безметежна лежерност.
Ето, че зад един храст се откри изглед към трудовия процес. Кльощав труженик със шапка от вестник придържаше ламаринен лист над паянтова масичка от изметнати, посивели дъски. Втори труженик - по потник и с кърпа на главата, се опитваше да закове ламаринения лист на ствола на дървото, под което беше масичката. Явно, в някакъв момент от деня сянката на дървото се изместваше и влошаваше условията на труд. Върху масичката се мъдреха две бирени бутилки и транзисторче, от което до мен достигна "Воли ме, волиии..."
Почувствах се така, сякаш съм се пренесъл в безгрижните детски години. В безкрайните летни ваканции, изпълнени с безцелни разходки между притихналите в жегата сгради на държавните предприятия и търсене на съкровища в тревясалите им дворове. Когато от работилниците звучеше Лепа Брена; когато беше толкова по-спокойно; когато важеше принципът "държавата ни лъже че ни плаща, ние я лъжем че работим"; когато петък беше "ден на майстора".
И тогава го  осъзнах - това място не е оставено на  разрухата. То е консервирано. То е в миналото.
Машина на времето.

събота, 1 октомври 2016 г.

Бльон

- Добро утро!
- Терминал едно!
По принцип, не е приятно поздравът ти да увисне във въздуха, но когато това е придружено от троснат, дори агресивен тон, си е направо обидно. Много мила госпожа. С униформа. Потиснах преминалия като ток през тялото ми импулс да отговоря подобаващо. Пет сутринта е, все пак. Тръгнах да излизам на заден от глухата уличка пред входа. Бавно. Не стига, че е тъмно като в рог, а уличката е пълна с паркирани коли. Алейка, по-скоро. Много тясна. Че и със завой.
- Хубава уличка са ви направили... - Опитах се да поразтопя леда. Май трябваше да пробвам с бензинова горелка. Не само че не се разтопи, а взе да се чува скриптене. Стъклата се заскрежиха за части от секундата. Ведра атмосфера, казвам ви!
Най-после стигнах до място, където можех да обърна. И докато го правех, попитах:
- През "махалата" ли да мина, или...
- ПРЕЗ МАХАЛАТА МИНЕТЕ! И ПО-БЪРЗО!
Поех си дълбоко дъх. Това вече не беше троснато. Беше си крещене. Пропълзях през следващата дупка.
- Извинявайте! Тук не мога по-бързо. - Сега вече аз звучах троснато. Излязох на главната улица и със свирене на гуми излетях по посока "махалата". "Махалата" е квартал "Христо Ботев". Циганската махала. Най-прекия път до Аерогарата от тази част на София.
- КЪДЕ ТРЪГНАХТЕ, ГОСПОДИНЕ?!
Набих спирачка, обърнах и чак тогава отговорих. Тихо и равно. Ледено.
- Към махалата, госпожо. Нали така ми казахте - да мина през махалата?!
- Аз откъде да знам за каква махала ми говорите бе, господине?! - Понамали децибелите, но продължаваше да вика.
- Ами като не знаете, що не питате?!
Помълчахме малко.
-През махалата, госпожо, е най-прекия път за аерогарата. - Започнах назидателно аз - Аз не държа да мина през нея, но Вие ми казахте да мина през нея и затова бях тръгнал натам. За тия двеста метра, които минахме излишно, ще ви намаля един лев от сметката. Сега да Ви питам - Знаете ли какво е ПЖИ? Щото мисля след това да Ви попитам през ПЖИ ли да минем, или през "Шипченски проход".
- Откъдето искате минавайте, само по-бързо! Граничен полцай съм и...
- Чудесно! - Беше мой ред да я прекъсна. - Това обаче, не Ви дава право да се държите, сякаш съм Ви изял закуската! И по пинцип - рязко намалих скоростта - Има си правила и те трябва да се спазват. Ограничението е 50 километра в час. Щом сте полицай, би трябвало да го знаете.
Продължихме пътуването в мълчание. Горещо мълчание. Ледът, от който ви се оплаквах в началото, отдавна се беше стопил. Откъм задната седалка вече се чуваше свистене. От парата под налягане. Клокочене. От набиращ сила вулкан.
А аз си карах чинно след един подранил камион и си мислех дали това ѝ е достатъчно. Преди години принудих една изнервена госпожица да се обади специално, за да си поднесе извиненията, а диспечерката го обяви по станцията. Въпреки, че ми беше дала картбланш да избера маршрута, взе да ми се кара, че обикалям. Според нея. Обясних ѝ, че не всеки бакшиш става сутрин с мисълта да я измами. И отказах да взема пари за курса. Много неудобно ѝ стана.
"На тая обаче, ще ѝ взема парите" - реших мислено. Но ще я изнервя максиално. Щото съм си бльон - тъп, но упорит. Колкото по-верояно е някой да може да ми причини неприятности, толкова по-неотстъпчив ставам.
Усетих се, че както съм се замислил, неволно съм увеличил скоростта. Коригирах веднага грешката. А отзад вулканът вече май хвърляше огън и жупел...
- Сметката е седем и осемдесет, но ми дължите седем. - Все така ледено процедих, въпреки жегата отзад. Всъщност, сметката беше седем и осемдесет и девет. Но винаги закръглям надолу.
Трясна ми вратата, естествено. И ми се закани, че ще се скъсам от писане на обяснения. И няма да отърва наказанието.
Та, седнал съм сега и пиша. Обяснение. Мисля си, ако случайно ме викнат в понеделник, да им дам линк. Ако им се чете, да четат това тук.
Няма да им се обяснявам повече.
Щото съм си такъв.
Бльон.