За лука и историята

"...ний бяхме селяни, които
миришеха на лук и вкиснало,
и под мустаците увиснали
живота псувахме сърдито..."

Сега сме граждани - ех, слука!
Но пак си псуваме сърдито.
И пак сланинката и лука
у нас възбуждат апетита.

Историята даде ни отдавна
на жълтите си страници ответа -
Срещу кръвта, в борба отдадена,
ни даде лук. А на "водачите" - кюфтета.

Но ние не четем история.
Ракийка жулим - борим махмурлука.
И псуваме. Кого ли?
Живота, а не тези, които ни пробутват лука.

Европа си въобразява,
че ще загърбим тази миризма омайна.
Нас с други гозби иска да гощава.
Е, ние пък ѝ теглим "майна"!

Повод за написването на тази реплика към Вапцаров е следната публикация:

Няма как от Вас да скрия ,
налял съм си една ракия.
Докато европейците мили ,
още не са я затрили.
Навсякъде се месят вече,
работата се напече.
Казват кога , какво да сеем.
Макар че ний това умеем.
Казват ни какви домати ,
ще си сеем за салати .
Те кога ли са орали сели ,
тези задници дебели?
Майната им католишка.
тегля им една въздишка.
Една българска, потайна
Голямаааааааама Еврогейска майна.

За Париж и нашите "патриоти".

Гарвани грачат грозно, зловещо. 
Патриотично. Патетично. Разпалено.
Назидателно. Лукаво. Престорено-нажа̀лено.
Уж са загрижени, а тържество се усеща...
А вий... Вий сте...
Готови винаги да вервате.
Ми, вервайте.
Подемайте им мантрите.
Вервайте, че не са от тия, дето са обирали мандрите.
За посрещането на кумира им, месете погачите.
И започвайте с тях да грачите.
Не, това не е опит за стихотворение.
Това са просто откъслечни мисли, изблик на омерзение.
А римата, в началото - съвсем случайна, се превърна в начин да сдържам подтика си да започна да тегля майна след майна.

За джоба и душата

На българина можеш "да му бръкаш у га̀зот" колкото си щеш. Не само че няма да ти се разсърди, ами и да те заобича е много вероятно. Виж, ако му бръкнеш в джоба, ти да видиш тогава - гняв народен... И, не. Не е, защото джобът му е празен. Тя, и душата му е празна, ама нея я дава на драго сърце.

Оксиморонова нация

Странни животни сме българите... Най-обичаме да мразим, най-мразим да ни казват истината в очите, най-откровени сме пред чуждите, най-чужди сме за своите, най-свои сме с потисниците си, най-много потискаме обичащите ни, най-обичаме да мразим...
Уж разбираме от всичко, а всичко ни е недооправено.
Уж сме тарикати, а все сме прецакани.
Уж сме широко скроени, а по определени теми проявяваме неописуемо тесногръдие. Всички. Всеки - по различна тема. Но всеки е широко скроен.
Широко скроени тесногръдци.
Оксиморонова нация.

За чувството за хумор

Разликата между лишените от зрение и лишените от чувство за хумор е, че първите не си позволяват да оценяват доколко добра е способността на зрящите да виждат.
Слепият комик.

Опровержение

Току що от пресцентъра на НАСА беше разпространено опровержение на обявеното вчера сензационно съобщение за открита вода на Марс.
Оказало се, че учените от НАСА по грешка са изследвали България.
Смущаващото объркване дошло от сходните условия за живот...  ;)

Активист

Тази сутрин извозих един социално активен и буден гражданин. Буден, въпреки изпития алкохол. И социално активен - може би малко повече, отколкото би бил без изпития алкохол.
Извозих го и буквално, и преносно.
- Живеем в ебати и абсурдната държава, приятелю! - започна да проявява той социалната си активност, след като си бяхме поговорили за времето, тропането, което се чува от дясната страна на ходовата част и дупките, които са го причинили - Аз затова ся си готва документите и се махам от тука... Нищо не става в България.... Ей го - ся се занимавам тука с организацията на едни протести...
- Ма то има хиляда протеста в момента. Вашият за какво е? - Полюбопитствах.
- Срещу тоя - на магистратурата дето е... Цацаров.
- Аха...- казах неопределено.
- Не може, приятелю! Не може вече така... Сичко в тая държава е пунта Мара... Ти жена, деца - сигурно имаш?
- Намират ми се. - казах.
- При теб е по-трудно да тръгнеш за чужбина... А парите си требват. Не е ли така?
- Е, требват.
- А така! А като може да изкара човек некой лев, що да не изкара? Нали знаеш как стават протестите тука?
- Как?
- Казват ти - намери двеста човека за по 50 лева, ти казваш на хората - "по 40" и така...
- А срещу кого, казваш, е протестът? Срещу главния прокурор, така ли? - помъчих се да не си издавам вълнението.
- Да, бе. Тоя, Христов ли беше - брадатия.
- Тоя Христов не съм го чувал...
- Не Христов, не! Иванов. Ами, кажи ми, как нема да се объркаш след цела нощ пиене?
-Аха... Христо Иванов, така ли?А не срещу Цацаров?
-И срещу Цацаров. Ама първо Христов, а после и Цацаров да си иде... Е според теб не требва ли да се махнат тия? Никаква работа не вършат.
- Абе, какво да ти кажа, ни ги знам какво вършат, ни ме интересува...
- Е за това ти казвам, че сичко е пунта Мара тука... - Даде ми седем лева и слезе.
Не. В двулевката имаше намачкана още една двулевка. Замълчах си. Това е третия случай, в който го правя. Такива типове не заслужават коректност. 
Пък и, що и аз да не си поживея с мръсните пари от политиката?

"Нешка няма грешка"

"Николайчо беше грешка
Излъга̀ ме туй човече" -
С половин уста отрони Нешка
и пречистена е вече.

Може, значи, пак да се засили,
пак да стане проходната пешка
на народните ни "здрави сили"
със на Ванга приказката тежка...

Православия

• Глава първа
• 1.

   Саморъчно направеният сал се носеше бавно по течението на реката в безлунната нощ, приближавайки го все повече до целта. Въпреки че беше изчаквал седмици наред да се заоблачи, за да има по-добро прикритие, сега му се струваше, че се вижда от километри. Имаше усещането, че е осветен от прожектор. Студът го пронизваше до кости. Колкото повече наближаваше охраняемата зона, толкова повече се разкайваше за глупавото си решение. Какво значение имаше дали писмото е истинско?! Какво щеше да се промени? Хубаво го предупреждаваше Борис да не се занимава с глупости...
И ето, че страховете му се оказаха основателни. Изведнъж нощната тъма сякаш експлодира. Озова се насред огромен блестящ кръг. Към него наистина беше насочен прожектор. Приседна разтреперен на замръзналите греди и впери безнадежден поглед в ослепителния източник на светлина, стоварил върху му сенките на провала и ужаса.
- Питам за последен път. Как се озова посред нощ в Дунава? - чу се глас иззад прожектора.
Той примигна няколко пъти в опит да прогони танцуващите пред очите му цветни петна. Незнайно как, сковаващият студ се беше превърнал в адска жега. Усещаше как по цялото му тяло се процеждат капки пот.
- Бях на риболов, заспал съм и течението ме е отнесло - твърдо повтаряше легендата си, макар че сега не му се струваше така убедителна, както докато изготвяше плана.
В чернотата, заобикаляща ослепителния лъч на прожектора, се появи голям светъл правоъгълник. Безкрайната тъмнина наоколо се разсея и се превърна в тясна стая. Правоъгълникът се оказа врата, а прожекторът вече беше настолна лампа върху очукано бюро, насочена право в очите му. Зад бюрото някакъв силует разпръскваше зловонен цигарен дим.
В очертанията на вратата се появи войник.
- Другарю майор, намерихме базовия му лагер. И това. - И изсипа върху бюрото няколко ръчни гранати от кожена чанта.
Зави му се свят. Това без съмнение беше неговата любима мека чанта от кафява изкуствена кожа, леко олющена в ъглите, с която от години не се беше разделял. Но вместо атласа с исторически карти, учителския бележник и сборника с трактати на Патриарх Владимир I-ви, които винаги бяха в нея, гледай ти, какво изскочи сега... Гранати беше виждал за последно преди десет години, докато отбиваше наборната си военна служба. Явно го бяха натопили.

Разнесе се пронизителен камбанен звън.

Софроний подскочи в леглото, стреснат от внезапно включилия се холовизор. Разтърка сънено очи, докато осъзнае къде е и заопипва пода до леглото. Накрая намери дистанционното и прекъсна кънтящия ужас. Камбанарията в ъгъла на стаята избледня и на нейно място се появи благо усмихната монахиня.
"Помози бог! Часът е осем и една минута, ден трети, месец трети, лето господно 2086-то. Температура минус дванадесет градуса, снежна покривка двадесет сантиметра. Въведени задачи: в десет и тридесет - тържествено отчетно-изборно събрание и прием на новия набор в ПВМО; в четиринадесет, нула, нула - среща с Борис Чуков; в шестнадесет и петнадесет - час на тръгване на автобуса за село Сидерово. Желаете ли да въведете друго събитие?"
"Пак кошмар..." Откакто прочете това проклето писмо, нямаше една спокойна нощ. Натисна червения бутон и премина на обществения канал.
Каква досада бяха тези събрания... Но не можеше да се измъкне. Днес приемаха децата от неговия клас. Добри деца бяха. Като че ли всички, които имаха нежелани мутации, бяха отпаднали още през първия срок. Едва ли щеше да има засечки. Не в това беше проблемът, а в това, че цялата процедура му беше втръснала, позната до болка и най-лошото, проформа. Ясно беше, че всички ще бъдат приети. Само трябваше да си изпеят отговорите на въпросите. А въпросите бяха едни и същи всяка година. Като историк, той редовно беше част от изпитващата тричленка и му беше ясно, че за да има скъсани, трябва да стане нещо извънредно.
"Извънредно положение беше въведено в голяма част на Подунайска околия, заради изненадващо обилния сняг - бодро обяви усмихнатата говорителка, настанила се междувременно в холограмния ъгъл - Второстепенните и третостепенни пътища са затворени. Общественият транспорт се движи със известно закъснение. Комуналните стопанства работят на пълни обороти, в помощ са изпратени части на Народната Армия. Главният помешчик на околията, другарят Киров, увери, че до няколко дни обстановката ще бъде овладяна"...
"Снегът пак ни изненада - помисли си кисело Софроний - Ние го очаквахме през август, а той... Богомил с богомил! Диверсии прави... Всяка година - едно и също. И преди сто години сигурно е било така. И след сто години, пак ще е така. Такъв е, явно, редът на нещата..."
Влезе в банята, сложи паста върху четката за зъби и врътна крана. Разнесе се мелодичен звук като от кавал. Пак са спрели водата... Загреба от бидона, който държеше винаги пълен и се зае със сутрешния си тоалет.

• 2.

Приключвайки сутрешния си тоалет, кметът на село Сидерово, Михаил Михайлов, несъзнателно започна да си подсвирква любимия църковен марш. Имаше от какво да е доволен. Нещата се нареждаха прекрасно. Оня историк явно беше налапал въдицата. Днес следобед щеше да му спретне такова тържествено посрещане, сякаш е самия Патриарх. Ако всичко върви по план, до половин година не му мърдаше място в околийската управа. А защо не - и в губернаторството?!...
Тази мисъл така го развълнува, че пръстите му потрепнаха едва забележимо. Острият бръснач остави лека червена резка точно под зачервения му, камбест нос.
- Мамк... - сподавено изръмжа другарят Михайлов. Проби найлоновата опаковка на пакет тоалетна хартия, извади една ролка и откъсна парче, което лепна на порязаното място. "Последният пакет"- помисли си и градусът на настроението му значително спадна. Следващата доставка се очертаваше най-рано в края на месеца... Ех, като се премести в града, ще забрави какво е продоволствена криза... Тънки мезета, изискани питиета... Ще си уреди място на първа линия на брега и ще си вдигне вила за чудо и приказ! Ще може да се любува на изгревите, ще си има собствена плажна ивица... Ееех...
"Размечта се! - скастри се сам - Има време за мечти! Сега се стегни и действай!"
Петнадесет минути по-късно той се настани на задната седалка на чакащата го служебна Волга. Шофьорът му Данаил угоднически затвори вратата и къде подтичвайки, къде с пързаляне, обиколи колата и се качи отпред.
- Помози господ, другарю Михайлов! Към кметството ли?
- С нами бог! - даде дежурния отговор кметът - Карай първо към църквата!
Лимузината нагази в дълбокия сняг и запроправя пъртина, огласяйки глухото село  с мощен рев.

• 3.

Огласяйки с мощен рев цялата кооперация, радиоточката на портиера пръскаше патриотизъм и празнично настроение. Петно от разпенена вода препречваше коридора до входа. Бай Иван отново имитираше дейност.
Софроний преджапа на пръсти локвата и като надникна в портиерната, се опита да надвика патриотичната песен.
- Бай Иване, водата горе пак е спряла.
От продъненото кресло мудно се надигна тумбестата фигура на портиера.
- Ооо, добр'утро, другарю Желев! Помози бог и честит празник! Аз, така, за малко, че нещо кръстът ме сви, докато чистех... - закакани́жи подмазвачески той, търкайки сънено малките си миши очички - Ами Вие не разбрахте ли? Има нов режим от днес. Вчера дугарят помешчик го обяви. Богомилите, Господ да ги убие, били отровили водата във половината язовири в губернията. Флорова от съседната кооперация ми каза, а нали знаете кой е зет на сестра ѝ?!... Ама ще се реши въпросът, Вие само не се плашете! Лично Негово Високо Преосвещенство, Патриархът, се е разпоредил да се изловят тия юроди безбожни... А Флорова каза, че щели да прокарат тръбопровод с прясна вода чак от Сибир... Да видите тогава какво се казва вода, а не като това, дето сега пием... Ама Вие да не си помислите, че недоволствам, опазил ме Господ! Аз само така, да Ви кажа каква вкусна вода има там. И само водата да е...
Софроний най-после успя да прекъсне потока от празни думи:
- Разбира се, разбира се... Бай Иване, трябва да тръгвам, в десет трябва да съм в училището.
- А, браво, браво! Учение, труд, вяра в бога, както се казва...

/втора глава/  --->  http://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.bg/2016/06/2.html

Туй сме ний

 Поредната обичайна вечер в "Бар Бабугери" набираше скорост. Кюмбето боботеше разговорливо, зачервило весело бузи под зоркия поглед на тета* Нуша - свързващото звено между двете основни клиентски таргет групи на кръчмата - следобедните почитатели на латино-сериалите и вечерните пиячи. Докато следеше от разгарящото се "банско чудо" да не изпадне някой въглен, тя разказваше на висок глас за днешните преживелици на грабналата сърцата на целокупния български народ Касандра и от време на време се тюхкаше, че е окъсняла.
- Леле, печката ми изгасна̀ дома! Току да си о̀да я, оти ке ми изстине стаята... - повтаряше тя за кой ли път с надеждата, че някой ще я разубеди с една малка мастичка.
- К.к-к-ка̀жи за о.оная, ц-иганката Касандра, ка̀жи, па то-огава си о̀ди! - прекъсна я изпитият и сух като съчка Рач, един от "постоянното присъствие".
- Она̀ не е циганка бе, она̀ е българка, ама са я отгледа̀ли циганите. - Намеси се Мутката, за когото всеки, който не е от неговата рода,  па бил той и от Венецуела, би следвало да е българин. Той беше от циганите - националисти. Обиждаше се, когато го нарекат "ром".
- Българка е, море! Какво па не е българка! Ти баш ке ми кажеш! И яз съм малко ката̀нец*, ти що си мислиш?! - промърмори успелият вече да се напие Кире Катанецо в своя ъгъл и взе да "настройва" гласните си струни, сякаш са гайдуница - Миииии- мииииии....
 Той се имаше за голям певец и това изтезание за ушите на околните идваше да покаже, че не се отнася аматьорски към музиката. Един вид - разпява се, настройва се, значи е професионалист, не е шега работата.
 Вечерта си вървеше в нормалното русло, както всяка божа вечер. Само Тоска, верният другар на Рач по чашка,  не беше същият. Седеше на мястото си превит на две,  държеше с трепереща ръка бузата си и току простенваше тихо. Нямаше го нито разнежения, по детски влажен поглед, когато някой го почерпи, нито войнствено вирнатата посивяла, буйна брада, когато спори с набора си Рач на тема География.
 Рач беше бивш тираджия. Обиколил беше почти целия братски соц-лагер, та и до "Съюзо" беше ходил и обичаше да се фука с "великите си географски открития". Напиеше ли се, започваше да задава въпроси, обикновено свързани с вече несъществуващи държави като Чехословакия, ГДР и т.н. Тоска, който на младини беше правил нескопосан и съответно - неуспешен опит да избяга в Гърция, заявяваше, че такива държави няма. Рач контрираше: "Т.т.ти знаеш! За Г.гърция тръгна, у Бобовдол стигна." Тоска почти бил стигнал до границата, но се заблудил и постепенно завил към вътрешността. Граничният патрул попаднал на следите в снега и го настигнал... И - в затвора в Бобовдол...
- Що ти е бе, Тоска? - попита го Цомбата и подсмърквайки шумно, върна в изходно положение проточилата се от носа му висулка. Той беше най-младия от компанията, но редовната злоупотреба с алкохол беше заличила разликата в годините.
- Заб го боли, заб! - намеси се всезнаещата тета Нуша - Огин да ги изгори и за̀би и се! Язе, кога ме забо̀ли, пийна една малѐнка мастичка и ми мине. Оно̀ и са малко ме прибо̀люва, де, ама ке видим що ке стане на дзаднио край...
Тази вечер Цомбата имаше решение за всички проблеми. Бяха му предплатили едно агне и беше решил да го отпразнува. Днес щеше да бъде патрон на компанията.
- Блаже, сѝпи на ка'Нушка една мастика! Голема! - Разпореди се важно и с мощно подсмръкване пречупи отново изследователския дух, от който беше обзето съдържанието на лявата му ноздра.
- Я, я! Немо̀й*, ке ме напиеш! Ега си ексѝк*! Ки-ки-ки... - престорено се развика тя и кокетно си заоправя забрадката.
През това време своеобразния Данко продължаваше да разпръсква светлина чрез голямото си сърце. Избра един по-дълъг конец от разбридания* ръкав на ватенката си, накара болника да отвори широко уста и се надвеси над него, започвайки сложна хирургическа процедура.
Всъщност, самото вадене на зъба не представляваше трудност за него. Подготовката на операцията беше по-сложната част. Проклетият зъб все се изплъзваше от примката. Цомбата обаче не се предаваше лесно. След няколко неуспешни опита, той съсредоточи цялата си воля върху непослушния конец и много бавно и внимателно започна да стяга възела около зъба. Отношенията със съдържанието на носа му отново, образно казано, се обтегнаха. Обидено от липсата на внимание, то отново реши да го напусне. Спусна се надолу към широко отворената уста на Тоска. Искаше да види с очите си причината за това, връзката със собственика му все повече да изтънява...
Всички затаиха дъх.
Развръзката дойде мигновено. С едно единствено рязко движение на ръката Цомбата залови беглеца от носа си и същевременно освободи Тоска от тормозещия го зъб...

 Десет минути по-късно, конецът със злополучния зъб вече беше тържествено закачен на коледната елха, допълвайки украсата ѝ. Цялата компания беше обзаведена с по една нова чашка, Кире Катанецо дремеше в ъгъла си, тета Нуша ръчкаше печката, Цомбата продължаваше да разтяга своеобразното си "йо-йо", а успокоеният и разчустван Тоска изпълняваше с дрезгав грач любимата си песен:

Там дет' Пирѝн се издига,
Струма приятно шумѝ,
там във красива долѝи-и-и-на
се крие град Симитли.

Хей, гадже тук е чудесно -
имаме жежка вода,
времето бързо мина-а-а-ва
във песни, игри и хора̀.



Туй сме ний, симитличани,
весел е наш'ят живот.
Пейем ний безгра̀нично,
па макар и потънали във пот.
Във пот!

При последните думи  Тоска  изтри въображаемата пот от челото си и тръсна така енергично ръка, че стоящият срещу него Рач се присви, за да не бъде напръскан. Всички се засмяха, Кире Катанецо се пробуди и започна отново да "се настройва".
Поредната обичайна вечер в "Бар Бабугери" набираше скорост...

* тета - леля
*ката̀нец - катинар, използва се за "заядлив човек"
*немо̀й - недей
*разбридан - прокъзан, разшит
*ега си ексѝк (тур.) - букв. дано си на загуба, дано си в недостиг; използва се като клетва, но и като закачка.

За гледните точки

Когато има неразбирателство, породено от разлика в гледните точки, то е лесно преодолимо. Двамата спорещи, гледайки предмета на спора от различни страни, са обърнати малко или много един към друг и погледите им все някъде се срещат.
Проблем е, когато гледат от една и съща точка, но в различни посоки. Тогава, оказва се, макар и да са си близки, буквално рамо до рамо, те са с гръб един към друг и като че ли нямат шанс за разбирателство.
А какво би станало, ако вместо да гледаме наоколо, се погледнем искрено в очите? Ако вместо да умуваме върху околните проблеми, се поинтересуваме истински от другия? Биха ли имали тогава гледните точки някакво значение?

Нема проблеми

Май е крайно време да се обръсна. Или - подстрижа. Или и двете.
Принципно няма проблем да си ходя обрасъл като неподрязан чимшир, но от баща си знам, че кажат ли ти "няма проблем", значи има проблем.
Беше стигнал до това заключение докато въртеше кръчма в старата къща на дядо ми.
- Кажат ли ти " немаш проблеми", значи са свършили парите. - поучаваше ме той - Като му сипеш, "немаш проблеми" става на " утре сутринта идвам и ти плащам", утре става на " друг път" и накрая "ти плаща, ама другия път".
Тефтерът с неплатените вересии беше изпълнен с толкова сметки, че приличаше на някое от томчетата на Коста Петров. Баща ми нямаше амбицията да отнема славата на известния съставител на сборници по математика, така че постепенно беше изработил елегантен алгоритъм за решаване на проблемните задачи, без да се налага да ги записва. В резултат на това, често в късните часове на нощта можеше да се наблюдава следната сценка:
- Чичо Блаже, сипи още едно, немаш проблеми!
- Едно левче. - Отговаряше той.
- Немаш проблеми, сипи ми!
- Немаш проблеми. - И продължаваше невъзмутимо да прави това, с което се беше захванал.
След известно време:
- Чичо Блаже, немаш проблеми, бе!
- И ти немаш проблеми, бе!
- Нещо не мога да си те разбера... Сипи още едно, викам, немаш проблеми!
- Немаш проблеми, едно левче.
- Немаш проблеми, бе! Утре идвам и ти плащам.
- Немаш проблеми, бе! Утре идваш и ти сипвам.
- Немаш проблеми бе, човек! Не ми ли верваш?!
- И ти немаш, бе! Ти не ми ли верваш?...
И така, докато мераклията за аванта се откаже, или извади заветното левче.
Многократно съм бил свидетел или участник в подобни диалози, така че дълбоко в подсъзнанието ми се е бетонирало непоклатимо недоверие към този израз. Случвало ми се е, като чуя "Карай за Студентски град, нема проблеми", да отговоря " Щом нема проблеми, не става!" и да потегля с мръсна газ пред изумения поглед на "безпроблемния" клиент.
Сега обаче, явно се озовах от другата страна на "несъществуващия" проблем.  Маха ми една сутрин някакво момченце, спирам аз, отваря се вратата,
- Добр...- Аха-да позпоздравя и...
- Няма проблеми, аз съм наблизо. - И тръгна да затваря.
- Нищо, де! На мен не ми пречи. - Отговорих.
- Няма проблеми, няма проблеми.... - И трясна вратата...
Много срашен ще да съм му се видял...
Принципно не ми е проблем това, че на някого му е проблем как изглеждам, ама щом започнаха бягайки да ме убеждават, че няма проблем, явно проблемът е сериозен...

Системата

 Тази година, ей така, за разнообразие, снегът беше решил да ни изненада, ама истински. Заваля още в средата на Октомври. При това се напъна сериозно. За минути успя да превърне калния, осажден град в бяла приказка. Естествено, почти нямаше кола със зимни гуми и красивата снежна сцена се изпълни с фигуристи на колела.
 Прозаичните, лишени от всякаква романтика снегорини още спяха летния си сън и не успяха да попречат на фееричния танц на балетмайсторите. И за да бъде спектакълът още по-грандиозен, провеждането му беше насрочено за понеделник следобяд, точно преди "час пик", та масовостта и на участниците, и на публиката, беше гарантирана. Очертаваше се страхотно представление.
 Аз определено не изгарях за сценична изява, предпочитах да съм зрител, но диспечерката реши, че точно сега е идеалния момент да продиктува адрес, който можеше да оправдае няколкочасовото ми висене в Лозенец, така че и аз се включих във веселбата.
 Клиентите ми бяха от "големото добрутро" - елегантни скъпи дрехи и осанки на ледената кралица и най-доверения  ѝ министър. Поне.
Докато нейно ледено величество гнусливо нагласяше мантото си, кавалерът ѝ се разпореди:
- Давай бързо, готин, че времето е пари!
 Има хора, които успяват да ме вкиснат само с една реплика. Една от любимите ми ситуации е, когато ми заобясняват колко ценно е времето, след като съм чакал на адреса петнадесет минути. Изведнъж цялата хумористично-поетична нагласа, която ме беше обзела, изчезна яко дим. Потеглих с устрема на охлюв.
На първия светофар претенциозният клиент се обади отново:
- Нареди се в средната лента ся, к'во ги чакаш тия!
- Тука левия завой се следи. - Отговорих кисело - Отсреща се залагат полицаи.
- Мани ги тия, бе! Аз ше се разправям с тех ако те спрат, не бой се. Оня ден точно тука ме спреха, че ме 'фана червеното. Викам "Момчета, дайте да почерпя", те се пра'ят на интересни... Обадих се на кума и той ми вика " Дай ми го тоя мухльо!" - да видиш как взе да ми се извинява...
Замълчах си и си останах в лявата лента. Явно се очертаваше тежък курс както за мен, така и за многознайкото от задната седалка. Напук на неговите наставления, станах най-стриктния шофьор в София. А крайната дестинация на курса, Обеля, беше мноооого далеч...
След няколко кръстовища той вече подскачаше от нерви. Върху моите.
- Готин, така ше стигнем в Обеля утре по това време. Мини тука в левата лента! - "открехваше ме" той на поредния ненавиждан от мен шофьорски тарикатлък.
Изсумтях нервно:
- В два случая не си позволявам да правя нарушения - когато преча на другите и когато може да ме хванат. Тук двете са налице, така че, забрави!
- Абе нема страшно, бе! Аз тука винаги през левата лента минавам.
Нервите ми не издържаха и избухнах:
- Минаваш, щото има кой да те пусне. Що не попаднеш на мен, да видим как ше минеш! Такива тарикати като теб най-ги обичам!
-  Виж ся, пич - някак наставнически-доброжелателно започна да ме осветлява той - Ако сичко друго е ок, ше спазваме и правилата. Аз като ида некъде в чужбина спазвам правилата, ама тука системата е такава, просто... Е, ся - с какво е повече тоя селянин от мене, та аз да се редя, а той - не?
- А с какво ти си по-малко селянин от него, като правиш същото?! Как па се извъдихте 'сички граждани, все на една туба бензин от София, бе - я от Обеля, я от Волуяк...
- Готин, не се пали толкова, за твое добро го казвам! Аз не съм некой сульо, дето по цел ден се чуди кво да пра'и! Понекога става така, че заради пет минути закъснение може да изпусна десет-двайсе хиляди лева. Това, че времето е пари, не са го измислили случайно хората. За некои хора времето е ценно, ама вие не можете да го разберете това.
- Е не може всички да сме разбирачи като теб! Аз не разбирам чак толкова. Това, което разбирам е, че заради пет минути закъснение може да изпусна пет лева. А това, което ти не разбираш е, че тия пет лева за мен може да са много по-ценни, отколкото десетте хиляди за теб. И въобще, това няма никакво значение. Тия правила са измислени, за да се спазват. И са за всички. Какво ми се оправдаваш със системата? Тая система да не е паднала от Марс?!  Ти и аз сме системата! Фукаш ми се с оная случка с кума ти - ако ти не беше такъв наглец, да тръгнеш да му се обаждаш, ако той не беше такъв " големец", да се прави на "кой съм аз" пред полицая, ако полицаят не беше такъв пъзльо, щеше ли да проработи системата?
- Ама ти май много смел ше ми дойдеш, а? Тая система мачка, мой човек! И аз едно време се бех амбицирал да променям нещата, ама разбрах, че не става така. И системата си има правила, ама такива като теб не го разбират. Не разбирате кое е добро за вас, кое е лошо.
- Е обясни ми, де!
- Ето, примерно, ти ми разправяш колко са ти важни пет лева, а се пра'иш на много стриктен и ми скачаш да ме обиждаш. А аз за тоя курс мога да ти дам, примерно, двайсе лева. Ама ти не ги искаш, петте лева са ти по-важни. А не се замисляш, че винаги може да ти се случи я некоя проверка, я инцидент некакъв и да не можеш да изкараш и тия пет лева...
  Стомахът ми се сви на топка. Тая моя голяма уста... Малко ли ми бяха ядовете с това, че не смогвах с лизинговите вноски и през ден ме тормозеха по телефона?... Кой го знае тоя какъв е, що е... Как самодоволно ми се хили...
- Умълча се нещо май, а? - заяде се високомерно след известно време.
- Умълчах се, да. Мисля си колко ти е удобно да си оправдаваш простащината със системата и в същото време да налагаш същата тая система, като ме заплашваш.
- А, не те заплашвам. Ама като ти се случи нещо неприятно преди да се стопи тоя снег, спомни си за тоя разговор!
 От тогава се стопиха много снегове. И ми се случиха много неприятности. Мисля, че никоя от тях нямаше пряка връзка с този разговор, но за абсолютно всички част от вината беше в "системата".
Защото "системата" - това съм аз.