Добрата дума

Отново сме в задръстване. Километрични опашки и в двете посоки. Слънцето, успяло някак да се провре между изпаренията, бълвани от хиляди пълзящи автомобили, приятно пощипва бузите. В клоните на близките дървета, група безгрижни пернати успяват да надвикат гъргоренето на замрелите в очакване двигатели. Идилия. В такова време просто не можеш да си в лошо настроение.
Заглеждам се в шофьорите от насрещната колона. Никой ли не забелязва какъв красив ден започва! Измъчени, намръщени, озверели лица с трескави погледи, втренчени към заветната цел- някъде там, напред, където, дай боже, задръстването свършва.
От една пресечка затормозен чичко с лада от осемдесетте отчаяно се опитва да привлече вниманието на някой от колоната - дано се смилят и да го включат във веселбата. Най-после го забелязват. Млада дама с безукорен външен вид , в безукорно лъскав джип, укорително повдига вежди и с форсиране премества звяра си с един метър напред. Тоя дъртак не знае ли, че дамите са с предимство?!
Поглеждам часовника си. Пак закъснявам.
“Добре поне, че времето е хубаво. Я си представи какво щеше да е, ако валеше!”
В този момент колоната ни се раздвижва. Някъде напред, някой е успял да се пребори с пешеходците и да намести колата си на тротоара. Оставям чичкото с борбата му и потеглям, сподирен от музикалните напъни на изнервената колона.
Българският шофьор е убеден, че клаксонът е вълшебен предмет. И не се колебае да го използва. Засвириш ли на него и хоп - ставаш същи Мойсей насред море от автомобили. Проблемът обаче е там, че всички имаме клаксони...
Усещам се леко напрегнат - слънце, птички... добре, обаче какво иска сега тоя от мен, нали тръгнах! Като че ли много далече ще стигне!
И тия с техните ремонти! Нарязали асфалта и го оставили така! А ти си плащай данъците...
Какво ме гледаш бе, борсук! Оцъклил ми се като че ли съм му изял закуската. Ти като искаш, троши си колата, аз не бързам!
О-ооо, я го гледай пък тоя тарикат, ти пък от дясно ли ще ми минаваш, а? А да те видя сега как ще минеш! Свири, свири, и аз мога!...
Айде бе, кака, няма ли да тръгнеш най после? Какво ми се цупиш? Като си поръчаш такси искаш да е на входа преди да си затворила телефона, а с'а ми се пречкаш!
И това проклето слънце как припича, все едно си в пещ!
Брей, тоя пък как ме притиска, ти ли си най-бързия на света,а? Гледай сега какво значи да си бърз!
Писък на спирачки ме изтръгва от транса. Боже, как не го видях пък тоя! Уж имаше място, можех да се мушна, а то...
Поглеждам в огледалото и прочитам по устните на ядосания шофьор думичките, които всеки футболен фен се е научил да разпознава от изявите на един “иначе толкова симпатичен футболист”, придружени от всеизвестната мантра “бакшиш мръсен”.
Следват неизбежните в такива случаи “мръсна газ”, рисково изпреварване и “набиване” на спирачки пред съгрешилия шофьор.
Поуспокоен от това, че ми е показал кой е, нервакът преминава в лентата за ляв завой на следващия светофар. Изравнявам се с него и му посочвам с ръка да си свали прозореца. Задъхан от ярост, с изкривено от бяс лице, той сваля прозореца си и тъкмо да ме залее със словесна помия, аз го изпреварвам:
- Извинявай, че те засякох!
На лицето му се изписва изумление. Всичко е очаквал от наглия бакшиш, обаче да му се извини... За момент ми заприличва на анимационен герой - толкова видимо увисва долната му челюст. След това се появява смутена усмивка и ЧОВЕКЪТ отсреща притеснено отговаря:
- Е, нищо, ама внимавай....
Потокът от автомобили ни отнася в различни посоки. Спирам на близката пиаца и се отпускам под галещите лъчи на пролетното слънчице. Птичките подскачат по клоните на дървото до мен. На детската площадка отсреща малчуган дърпа ушите на един кокер шпаньол и му говори гальовно. Какъв прекрасен ден...