Потоп

Колонията беше в паника. Тунелите, срутени от напора на водата, не можеха да бъдат преодолени от войниците, за да се организира спасителна акция в пострадалата част от мравуняка. Работнички от всички подкасти се щураха объркано насам-натам в неведение какво трябва да правят. Тук-таме някоя се опитваше да изрови нещо от калта, но това бяха изолирани, безплодни опити. Разярена представителка на войнската каста негодуваше, че не може да се свърже с царицата...
А само до преди няколко часа всичко си течеше монотонно и скучно. Кой можеше да предвиди, че ще се случи такова нещо?!
В незасегнатата част от мравуняка не можеше да се диша от феромони. Послания излъчваха всички. И всеки беше убеден, че ЗНАЕ ИСТИНАТА, че знае причината, че знае КОЙ е виновникът.
"Войниците! -излъчваха част от феромоните - къде са войниците, защо не спасяват събратята ни?!"
"Аз от кога казвам, че този мравуняк се строи против всякакви правила - накъртваше на обонятелните органи друг - катастрофата беше неизбежна"
"С тази царица друго не можеше и да се очаква" - трети...
След първоначалния шок, феромоните станаха още по-заплетени:
"Смирете се, засрамете се! Имайте уважение към жертвите. Жертвите, които нямаше да бъдат дадени, ако царицата беше друга!";
"Не ви ли е срам?! Вместо да направите нещо по въпроса, вие търсите виновник! Та той е
ясен - войниците нищо не правят";
"Стига разправии, ако бяхме строили както трябва, нямаше да се стигне до тук"...
И от всичките тия феромони, "гласовете" на малкото пряко ангажирани с решението на кризата не можеха да се чуят, в резултат на което хаосът продължаваше...

- Кирчоооооо! Кирчооооо, прибирай се вече, че е време за вечеря!
Десетгодишният малчуган се обърна недоволен, че го лишават от забавлението, което си беше намерил. Захвърли настрани бутилката с вода и срита ядно наводнения мравуняк. Утре пак...