Урок

- Студентски град. - чу се откъм радиостанцията - Студентски на "Джим Бим".
Целият настръхнах. Стомахът ми се сви на топка. Бях буквално на пет метра от дискотеката. "Трябва да взема тоя адрес!" Грабнах комутатора и се развиках:
- Колежке, аз съм пред входа, аз ше го взема!
 Беше ми първа вечер като таксиметров шофьор и си мислех първоначално да не взимам адреси, но това си беше направо в колата ми - как да го изпусна! Каква ти първа вечер - първи час ми беше!
Всъщност, бях в колата вече 4-5 часа, но досега бях направил само един курс. До "Джим Бим". Преди това с часове четох инструкцията за таксиметровия апарат. Нямаше кой да ми покаже как се работи нито с него, нито със станцията. Собствениците на колата бяха същите аджамии като мен. Никога не бяха виждали такси откъм шофьорската седалка. Взели три коли, оборудвали ги и пуснали обява, че търсят шофьори. Връчиха ми ключовете и ме оставиха да се оправям. И въпреки цялото четене, когато някакъв чичко ме спря малко след като потеглих, се разтреперих от притеснние дали ще уцеля правилното копче. Справих се някак си. За радост и дестинацията ми беше позната.
И ето, сега беше ред и на първия адрес. Диспечерката обаче, явно нещо не ме разбра. Вероятно заради невъобразимия шум, който се вдигаше на канала. Прещраквания, кикотене, подвиквания - едно през друго, застъпващи се едно-друго... Какафония!
- Студентски град на първо - пак повтори диспечерката и аз отново се развиках в комутатора:
-Аз мога да го взема, колежке! Аз съм пред "Джим Бим"!
Отново хилене и викове. Страшни простаци! Бакшишка им работа. Не знам как ли ще ги търпя тия!
- Айде мирясайте малко! Седем-три, отивай! - Викна диспечерката.
Не беше моят номер. Ядосан потеглих към близката пиаца. На канала настъпи затишие.
- Колежке - Обади се по едно време с лисича лукавост някакъв колега. По-късно го опознах. Гарата му е прякорът. Един от най-големите кодошлии на канала. - Ся що така правиш? Колегата седи празен на адреса, а ти 73 чак от Младост го пращаш!
- Абе, мани го тоя! Развикал се като изтърван!
Направо бях бесен. Не стига че не ми даде адреса, ами чак от Младост изпратила кола! Па и аз съм се бил развикал! На канала - лудница, аз съм бил като изтърван! Грабнах комутатора:
- Колежке, точно на входа бях! И не знам кой вика като изтърван! Тука все едно е зоопарк, ти за мен говориш!
Отново настана вакханалия. Прещраквания, застъпвания, викове, кикот...
- Айде стига, де! - пак заглуши всички диспечерката - чува ли ме 313?
- Чувам. - отговорих.
- Така. Първо, дръпни го малко! После, почини си един час и ако се обадиш още един път по тоя начин, и глоба ше отнесеш! Разбра ли ме?
Изобщо си нямах представа какво трябва да дърпам, нито пък имах намерение да си почивам. Реших обаче, да не си навличам неприятности.
- Разбрах.
- Чува ли ме 313? - Повика ме мъжки глас.
- Чувам.
- Мини оттатък, колега!
Тия съвсем ме взеха за мезе! Къде оттатък да мина? Я да си гледа работата!
След малко се чу същият глас, леко раздразнен:
- 313 чува ли ме?
- Кажи, колега! - сопнато отговорих.
- Нали ти казах да минеш оттатък. Що не...
- Къде оттатък бе, колега?! Какво означава това "мини оттатък"?
Отново настана анархия. Смехове, възклицания "Боже, боже!", подвиквания...
Когато врявата утихна, същият глас заговори:
- Колега, аз съм бригадир на канала. Слушай ме внимателно: Първо - когато искаш да кажеш нещо, изчаквай другия да свърши. Иначе се застъпвате и не се чува нищо. Второ - дръпни комутатора по-далече от устата, че останахме без уши. Трето, като искаш да кажеш нещо, искаш разрешение от диспечерката. Къде си ти?
- На "Баба Яга" съм.
- Чакай ме там, ше дойда да ти обясня как стоят нещата.
Дойде човекът и ми обясни. Адресът се взимал с кратко "кликване" на бутона на комутатора. Възможно най-кратко и възможно най-бързо. Номерът на най-бързия се изписвал на дисплея на диспечерката и тя му давала адреса. Адресът се диктувал три пъти. На първо "викане" се обявявал само районът, в който е, на второ - районът и точният адрес, а на трето - дестинацията. Ако вземеш адреса на първо, имаш три минути да стигнеш до него. При второ - пет, при трето - седем. Колегите имали право да те проверят и ако закъснееш, да ти вземат клиентите. Да си "починеш" означавало, че си наказан за определен период да не можеш да взимаш адреси. А да минеш оттатък, означавало да превключиш на разговорния канал.
Ето значи каква била работата! Ето защо били подвикванията и хихиканията.Аз, високоинтелигентният висшист, станах за смях на тъпите бакшиши. Заради високомерната си самонадеяност. Щото, нали - "бакшишите се оправят, та аз ли няма да мога!"...
После се понаучих. Научих доста неща, всъщност. Човек се учи докато е жив. По-ученолюбивите учат от книгите, по-умните - от грешките на другите, а по-глупавите, като мен, се учат от собствените си грешки. Ако т.нар. "Университет на живота" беше част от фамозната фикция, наречена "българска образователна система", щях да съм хабилитиран преподавател в него. Но тъй като си е нещо съвсем реално, аз съм си точно на мястото - повтарячът, постоянно явяващ се на поправителни сесии. Казано по-ясно - правил съм безброй грешки, които самоуспокоително съм титулувал като "уроци", а много от тях съм повтарял и потретвал. Но като че ли, повечето си остават ненаучени. Например урокът, че временните неща са най-постоянни. Него започнах да го заучавам преди повече от десет години, когато се качих временно в една жълта кола с табелка. И продължавам да го зубря и до днес.

Грешка на растежа

След като изоставихме интернационализма, социалистическият човек в китната ни ро́дина постепенно се превърна в национал-социалистически. Т.е остана си същия.

Изтичане на мозъци (туй сме ний 5)

Тази вечер бар "Бабугери"* се пука по шевовете. Чашите са пълни с пърцуца, очуканите алуминиеви пепелници преливат от фасове. Всички тартори на бабугерската група са в кръчмата. Тук са и Копчето, и Саро, и Чопър, и Чарли, и Йончо. Обсъжда се предстоящото пътуване до Широка Лъка. С колко коли ще бъде, кой в коя кола ще пътува, кой каква роля ще играе. Ще се представят на тамошния "Пес понеделник" - кукерски фестивал, на който групата участва ежегодно. Чичо Блаже́, съдържателят на кръчмата, е организатор на пътуването и главен режисьор на групата.
Тук са и цяла сюрия хлапетии, мотаещи се покрай тарторите на групата с надеждата да бъдат взети и те на екскурзията. Нямат обаче никакви шансове - ролите вече са разпределени, местата в колите са запълнени.
Тук са, разбира се, и представителите на "постоянното присъствие". Хората, превърнали се едва ли не в част от интериора на това достойно заведение. Тоска се е свил в прокъсаното си черно кожено яке и гледа благо иззад четинестата си брада. Тета Нуша се е курдисала до бумтящото кюмбе, кикоти се шумно за щяло и нещяло и току повтаря: "Изгасна ми печката до́ма, ке си ода!". Рач пелтечи насечечено и размахва нервно острите си лакти: "Беля! К-к. Кела* да изгасне! Т.ти ц. Ел Д.ден си тука! К. Кога я ззап.али, к-к-кога я разг.оре!"...
Идилия!
Вратата на препълнената кръчма се отвори и в очертанията ѝ застана Ценко́ - местният идиот. Врявата от смехове и надвикващи се пиячи взе да намалява.
- Добровечер, Димитъреее! - провокна се Копчето, сваляйки театрално шапката от олисяващото си теме. Ценко́ всъщност беше прякор на новодошлия. Истинското му име беше Димитър.
- Даал ви бог дообро! - Загъгна Ценко́ с типичния си провлачен говор - Я това неекой си го беше иизгубил на улицата. Та рекох да не е на некой от вас.
В протегнатата му трепереща ръка се мъдреше смачкана цигарена кутия, очевидно изхвърлена от някой не особено загрижен за чистотата индивид.
- Ееееей! - Плесна се по челото Копчето, който с удоволствие потегляше на всеки повод за майтап, а набитото му, кватратно тяло чевръсто подскочи от масата. - Къде ле не я търсих! Мерси, Димитъре! Жив и здрав да си! Ке пийнеш ле една ракийка?
- Язека* не пия...- започна да обяснява бавно Димитър, а Копчето го прекъсна по средата на изречението:
- Ееей, ти па верно не пиеш! Една лимонадка тогава!
- ...ракия... - продължи плавното изливане на димитровата мисъл - Я, една лимонадка мооже да пийна...
- Чичо Бла́же, отвори му на Димитър една лимонадка! - провикна се Копчето - Ти как си, Димитъре?
- Димитър Хрисстов Кордев съм. - Очевидно не разбрал въпроса отговори той.
- Аха. Браво! А иначе как си?
- А ииначе съм добре.
Взимайки подадената му лимонада, Димитър се запъти бавно към вратата и занарежда бавно и тържествено:
 - Благодарско, Бла́аже! Да сте жииви и здрави! Да живеете иляда иляди години! - и след кратка пауза наддаде - И двеста!
След което излезе. Чичо Блаже́ се обади:
- Требва да го земем и него на Широка Лъка. Ке го напавим конферансие на групата.
Сред всеобщия смях се чу гласът на едно от хлапетата:
- Чичо Бла́же, а мене каков ке ме направиш?
- Изпращач - отговори лаконично кръчмарят.
В очите на кандидат-бабугера се появиха радостни пламъчета. Значи го вземат с тях?
- Добре! Каков е тоя изпращач? Що ке права?
- Ке изпратиш групата като тръгне за Широка лъка.
- Ки-ки-ки! - Изкикоти се тета Нуша - Ега си ексик*, Бла́же! Ами он ке ми земе длъжността, бе! Яз що ке права?
- Ка'Нушке, тебе ке те направим главен изпращач на републиката. - Обади се Копчето. Имаха си стара закачка. - Ке те командироваме на летището в София и ке ма'аш на сички заминаващи. А ние - в самолето и айде чао!
Градусът на тета Нушиното настроение рязко спадна.
- Ти с това немой* да се майтапиш! Какво па толко му ареса́хте на тоя запад! Оно не остана дуня* тука!
- Ами не остана, та! Да не е 'ного убаво, та да остане!
- Ами на запад да не е 'ного убаво?
- Е оно затова не останаха хора там. Сички на тука избегаха! - намигна Копчето.
- Смей се ти, смей се! - Заоправя си забрадката с обидено изражение тета Нуша - Ама по телевизоро кажаха, дека тия, младѝте, като идат на запад, им изтичат мозъците! Да-а-а-а!
И назидателно заклати глава.
Чула жената, че има изтичане на мозъци на запад. "По телевизоро" го чула.
Е, можеш ли да спориш с "телевизоро"?
Не можеш.

*бабугери - кукери;
*кела - щяла;
*язека - аз;
*ега си ексѝк (тур.) - букв. дано си на загуба, дано си в недостиг; използва се като клетва, но и като закачка;
*немой - недей;
*дуня - народ, хора.

Пеньо и народът

"Не мечтая
безсмъртие
и пътища леки, а ватенка топла
за зимния ден. - Безсмъртно
нека остане
навеки построеното тук
от мен!"
Пеньо Пенев.

- Ще остане. Но народът обречен,
в своите ватенки топли облечен,
след време ще каже:
"Ето, бай Тодор това ни дари!
Вие, поетчета лигави, даже
да го боядисате не бихте могли."
А на Пеньо словата дали ще си спомни?
Едва ли!
Само с "Той наш е. Народен."
ще го похвали.
Друго му трябва на него в студената зима.
Не поезия иска народът, а ватенка топла да има.

Аналогия

Глобализмът си прилича с интернационализма толкова, колкото доброволният секс си прилича с изнасилването.