За хорото и хореята

Хореята на Хънтингтън е генетично обусловено невродегенеративно забляване. Голяма част от симптоматиката се изразява в наличието на хорея – комплекс от сложни, безцелни и неволеви движения. Болестта на Хънтингтън протича и с психиатрични промени, както и с постепенно отслабване на умствените възможности.
Хореята е проблем.
Хорото -  и то донякъде е генетично обусловено. И е комплекс от сложни движения. Само че, волеви.
Хорото не е проблем.
Проблем е, когато хореята се представя за хоро.

Тоска (Туй сме ний 4)

Март. Първите пролетни слънчеви лъчи галеха зажаднялата за топлина земя. Полуседнал, полулегнал на една пейка пред дома си, увил се с вечното си протъркано кожено яке, Тоска се опитваше да прогони от крайниците си пронизващия студ, насъбран през нощта. Не палеше печка вкъщи. Страх го беше, че някоя нощ, както е пиян, може да я бутне и да изгори жив. Цялата зима изкарваше на вътрешно подгряване. Пиеше пърцуца в кръчмата, седнал в ъгъла до кюмбето и се грееше до последния момент на работното време.
И сега, с изражение едновременно на мъченичество и блаженство, примижаваше срещу топлите лъчи.
- Тоска, пролет иде, а! - подвикнах, минавайки покрай него.
Той поотвори едното око, потрепера сгърчен и изръмжа загрижено:
- Аха! А после зимата?!...
Тоска. Никой не помнеше защо го наричат така. Дори и той, макар да бе приел напълно този прякор. Във всеки случай, нямаше нищо женствено в него. Нисък ръст, здраво, набито тяло, четинеста брада, обрамчваща топчестото му лице и рунтави, свъсени вежди. Но въпреки суровия вид, от очите му се излъчваше някаква бебешка наивност и доброта. Не беше грозен. Дори напротив - на младини е бил доста харесван от жените. Истински мачо. Бил е спасител по варненските плажове. Понякога си спомняше с нега за славните си ергенски години:
- Варна! Нощния бар! Том Джоунс! Еееееей...
- Е какво си правил във Варна? - все се намираше да го подкачи някой.
- Как! Спасител бех! И в корабостроителницата работих! Бех ударник!
- Ударил си се у некой кораб? - Продължаваха да го дразнят чивиджиите.
- Памммпаец! - Изръмжаваше обидено той, а очите му потъваха зад настръхналите вежди, които заедно със щръкналата няколкодневна брада придаваха на лицето му вид на защитаващ се таралеж.
Пампаец беше всеки, който го ядоса с нещо. Но ядът му не траеше дълго. Скоро по детски влажните му очи отново пробиваха обрамчилия ги храсталак и той продължаваше със спомените.
Понякога разказваше за затвора. Лежал е два пъти. Единия път - за неуспешен опит за бягство от социалистическия рай. Тръгнали с още двама авери да минават границата, но се заблудили и направили голям кръг. Граничарите попаднали на следите им и ги изловили като пилци.
- А втория път защо си лежал? - попитах го веднъж.
- Е за убийството! - Отговори ми той, сякаш учуден, че е възможно някой да не знае.
- Убийство ли? Какво убийство? - Възкликнах изумен.
- Е на детето. Нале утепах едно дете! - очите му заплуваха в набъбващи сълзи.
- Как така бе, Тоска! - Бях потресен.
- Ами как... Пил бех. Бутнах го с колата. Излетех от улицата и им паднах у дворо...
Не търсеше оправдания и извинения. За разлика от много сегашни "герои". Живееше с мисълта, че е убиец. Понякога съм се замислял дали точно това не е причината да се пропие. Трудно се живее с такава мисъл. Но той рядко отваряше дума за това. Седеше си кротко в ъгъла и пиеше. Понякога пееше, понякога се смееше. Но най-често просто мълчеше и пиеше. Така си минаваше животът му - от чашка до чашка.
Баща ми го взимаше понякога да помага на лозето. Да си изработи част от вересиите. Веднъж, в един горещ юнски ден, не помня прекопавахме ли, плевехме ли, го подкачих:
- Тоскааа... Хората се бръличкат* сега в морето, а ние с теб се потим тука...
Той се поизправи, избърса си с ръкав потта от челото, па се ухили дяволито:
- Ама кат стане виното, има да се бръличкаме...

* бръличкам се - топя се, плискам се.