Тъй.

- Добро утро! До студентски град!
Младо момче, едричко. Абе, направо дебеличко. Тип "балканджия". Сотаджия. Срещали сме се вече. Возих го на Йордановден. Тюхкаше се, че не може да иде в Калофер за т.нар. "мъжко хоро".
- Добро утро! Май сме се возили скоро...
- Тъй де, тъй. В големия сняг.
Помълчахме.
- Президентът встъпва в длъжност днеска. Да видим, ши го дават ли по телевизията, няма ли да го дават... - Анонсира той вълнуващата го тема след малко. Явно очакваше да споделя въодушевлението му.
Направих се на паднал от небето:
- Ама някакви специални церемонии ли ще има?
- Е тъй де, тъй. Нали тоз..., Плевнелиев, ши сдава властта... Той си тръгва, Президентът встъпва...
- Абе, ше си я предадат властта и без да ги гледаме - продължих да демонстрирам незаинтересованост.
- Тъй, де...
Усети, че е ударил на камък, но явно трябваше да оправдае по някакъв начин увисналия си във въздуха ентусиазъм, пък и на мен трябваше да ми бъде дадено да разбера, че не говоря с кого да е, та продължи:
- Оня ден, като беше клетвата, голямо висене падна. Пратиха ни и нас да охраняваме нали сме към "Национална сигурност"...
- А! - възкликнах изненадано - Е нали нямате правомощия на полицаи? Как така са ви пратили да пазите Народното събрание?!
- Е тъй де, тъй. Външния периметър охранявахме само. Наблюдаваме за подозрителни лица, такива работи... Аз се надявам скоро да се преместя при тия до нас - намигна ми дяволито - Дет са във вътрешния периметър, ама много трудно става..
- В смисъл? Връзки трябват?
- Тъй де, тъй. Връзки, пари... Засега само с връзки пробваме, де.
- Е то оставаше и връзки, и пари! Язък за връзките, тогава! - Намигнах му на свой ред.
- Тъй, де. Ама като дойде време да ставам началник, и двете ши трябват.
- Еемиии, "Тука е така".
- Тъй де, тъй...
Пристигнахме. Слезе.
Еееееех!!! Тъй е туй. Ей тъй, на - тъй.
Тъй де, тъй!

Въпроси

Какво ли е това,
което
превръща младите, възторжени поети
в самодоволни чичковци?
Дали са хонорарите,
за бройка думи взети?
Или самите думи изхабяват?
Дали когато бъдат казани,
подмамват съвестта ти
и я оставят сита и спокойна,
а празното, което в теб оставят,
запълваш с почести и слава?
Дали циниците не са поети бивши?
Дали цинизмът идва
когато копието ти от думи
във лапите на вятърната мелница
за кой ли път остане скършено?
Или пък, той е струп?
(Не психолог, изпитващ те със цветни думи, а кора.
Дебела броня, натрупана връз раните,
които копието неизползвано във теб разравя)
А ако не си Поет със главно “п",
умеещ с думите красиво да жонглира;
Ако неистово желаеш да се отървеш от тях;
да ги изплюеш; да ги изкрещиш,
но вместо туй ги задържиш;
дали, ако ги стаиш в сърцето си,
ако дълбоко в теб ги скъташ,
това циник те прави?
Или поет?
Мълчанието прави ли циник поета?
Превръща ли циника във поет?

Българска аксиома за достойнството

Недостоен за достойни постъпки е всеки, позволил си да постъпи достойно.