6lifer

- Колежке, тия дали няма да си изпуснат полета?!
- "Шест-осем", звъня да ги проверя...
Започвах да се изнервям. Поръчват си за точен час, а ги няма петнайсетина минути след това. И после: "Ама що тръгваме от пет лева?".
И това е в добрия случай. По-кофти е, като не излязат. Предварителните заявки се диктуват петнадесет минути преди заявения час. Като изчакаш тях, като минат още толкова, докато диспечерката те освободи от адреса, като сложиш в сметката времето, докато си чакал да вземеш поръчката, като добавиш и времето до следващия курс - загубил си час - час и половина. И после, защо са кисели бакшишите...
- "Шест-осем"!
- Слушам, колежке.
- Клиентът моли да го изчакаш. Каза да си включиш апарата. Много е притеснен. Не може да си събере багажа...
- Апаратът е включен отдавна, да не се притеснява!
Започвах да злобея. Сетил се, нашият, за апарата. Колко великодушно! Ся, като дойде, ще почне и да ми нервничи, че му е бавно, че му е задръстено...
От входа изскочи оплешивяващ чичко с малко сакче в едната ръка и шлифер в другата.
" Тоя ли багаж събира толкова време?!" - Мислех си съвсем вкиснат, докато отварях багажника.
- Аз съм луд! Аз съм напълно ненормален! - Провикна се жизнерадостно чичкото, докато тичаше към мен. Видът и тонът му ме поразвеселиха. Симпатяга. Подскачаше при всяка дума като млад кокер, подканващ да му хвърлиш топка.
- Ей тука, на задната седалка ще ги сложа, да не се бавим. - продължи задъхано и гласът му премина във фалцет - Аз съм напълно откачен...
Не се сдържах и прихнах да се смея.
- Ама защо така говорите? - попитах.
- Ами, не стига, че си изпускам самолета, а и не знам накъде съм тръгнал.
- Как така не знаете?! - Тоя чичак започваше да ми става все по-интересен.
- Абе, знам. Ама не знам как ще стигна. По принцип, трябва да стигна до Монте Карло, ама не знам как ще стане. Като начало - до Франкфурт. После ще видим. Поканиха ме вчера на една изложба-търг и аз отказах, щото имах работа. С филателизъм се занимавам... Ето! Забравих си визитките!
Намалих рязко.
- Да обръщам ли?
- Ааа, карай, карай! Че и без това не се знае дали ще стигнем навреме. Самолетът ми излита в един и петнайсет.
- Как така - излита?! Сега е без десет. Нали трябва поне един час предварително да сте на летището?
- С пари всичко става! С пари всичко става. Обадих се преди един час и си резервирах билет. Аз вчера отклоних поканата за търга, ама днес размислих. Страст, какво да правиш!
Десет минути по-късно спрях на терминала. Чичкото ми плати и изхвърча към терминала като пенсиониран  пилот, катапултиран към президентство. Откачалка! Как си мислеше тоя, че ще се качи на самолета?! До полета му оставаха десетина минути! На хората половин час не им стига, за да успеят да се чекират и да се качат...
На излизане от терминала ме спряха мъж и жена: "Добър ден! До дружба?"; "Заповядайте"; "А! Тука има един шлифер!"...
Заплес!
Грабнах комутатора:
- Колежке, абе тоя, че няма да си хване самолета, няма. Ама звънни му, че си е забравил шлифера при мен...
- "Шест-осем"! - повика ме след малко диспечерката - клиентът ти вече е на гейта. Щял да си купи някакво палто по пътя. Като се върне, ще те търси ти да го прибереш от аерогарата и ще му го върнеш...
Качил се, моля ти се! Не можех да повярвам. Явно, наистина с пари всичко става.
След няколко дена ме потърси и ме изчака около час на аерогарата. Взе ми телефона и дълго след това, докато не се прехвърлих нощна смяна, ми звънеше, когато му потрябва такси. Но така и не му научих името. И до ден днешен срещу телефона му, записан в моя указател, се мъдри звучното "6lifer".

Бльон

- Добро утро!
- Терминал едно!
По принцип, не е приятно поздравът ти да увисне във въздуха, но когато това е придружено от троснат, дори агресивен тон, си е направо обидно. Много мила госпожа. С униформа. Потиснах преминалия като ток през тялото ми импулс да отговоря подобаващо. Пет сутринта е, все пак. Тръгнах да излизам на заден от глухата уличка пред входа. Бавно. Не стига, че е тъмно като в рог, а уличката е пълна с паркирани коли. Алейка, по-скоро. Много тясна. Че и със завой.
- Хубава уличка са ви направили... - Опитах се да поразтопя леда. Май трябваше да пробвам с бензинова горелка. Не само че не се разтопи, а взе да се чува скриптене. Стъклата се заскрежиха за части от секундата. Ведра атмосфера, казвам ви!
Най-после стигнах до място, където можех да обърна. И докато го правех, попитах:
- През "махалата" ли да мина, или...
- ПРЕЗ МАХАЛАТА МИНЕТЕ! И ПО-БЪРЗО!
Поех си дълбоко дъх. Това вече не беше троснато. Беше си крещене. Пропълзях през следващата дупка.
- Извинявайте! Тук не мога по-бързо. - Сега вече аз звучах троснато. Излязох на главната улица и със свирене на гуми излетях по посока "махалата". "Махалата" е квартал "Христо Ботев". Циганската махала. Най-прекия път до Аерогарата от тази част на София.
- КЪДЕ ТРЪГНАХТЕ, ГОСПОДИНЕ?!
Набих спирачка, обърнах и чак тогава отговорих. Тихо и равно. Ледено.
- Към махалата, госпожо. Нали така ми казахте - да мина през махалата?!
- Аз откъде да знам за каква махала ми говорите бе, господине?! - Понамали децибелите, но продължаваше да вика.
- Ами като не знаете, що не питате?!
Помълчахме малко.
-През махалата, госпожо, е най-прекия път за аерогарата. - Започнах назидателно аз - Аз не държа да мина през нея, но Вие ми казахте да мина през нея и затова бях тръгнал натам. За тия двеста метра, които минахме излишно, ще ви намаля един лев от сметката. Сега да Ви питам - Знаете ли какво е ПЖИ? Щото мисля след това да Ви попитам през ПЖИ ли да минем, или през "Шипченски проход".
- Откъдето искате минавайте, само по-бързо! Граничен полцай съм и...
- Чудесно! - Беше мой ред да я прекъсна. - Това обаче, не Ви дава право да се държите, сякаш съм Ви изял закуската! И по пинцип - рязко намалих скоростта - Има си правила и те трябва да се спазват. Ограничението е 50 километра в час. Щом сте полицай, би трябвало да го знаете.
Продължихме пътуването в мълчание. Горещо мълчание. Ледът, от който ви се оплаквах в началото, отдавна се беше стопил. Откъм задната седалка вече се чуваше свистене. От парата под налягане. Клокочене. От набиращ сила вулкан.
А аз си карах чинно след един подранил камион и си мислех дали това ѝ е достатъчно. Преди години принудих една изнервена госпожица да се обади специално, за да си поднесе извиненията, а диспечерката го обяви по станцията. Въпреки, че ми беше дала картбланш да избера маршрута, взе да ми се кара, че обикалям. Според нея. Обясних ѝ, че не всеки бакшиш става сутрин с мисълта да я измами. И отказах да взема пари за курса. Много неудобно ѝ стана.
"На тая обаче, ще ѝ взема парите" - реших мислено. Но ще я изнервя максиално. Щото съм си бльон - тъп, но упорит. Колкото по-верояно е някой да може да ми причини неприятности, толкова по-неотстъпчив ставам.
Усетих се, че както съм се замислил, неволно съм увеличил скоростта. Коригирах веднага грешката. А отзад вулканът вече май хвърляше огън и жупел...
- Сметката е седем и осемдесет, но ми дължите седем. - Все така ледено процедих, въпреки жегата отзад. Всъщност, сметката беше седем и осемдесет и девет. Но винаги закръглям надолу.
Трясна ми вратата, естествено. И ми се закани, че ще се скъсам от писане на обяснения. И няма да отърва наказанието.
Та, седнал съм сега и пиша. Обяснение. Мисля си, ако случайно ме викнат в понеделник, да им дам линк. Ако им се чете, да четат това тук.
Няма да им се обяснявам повече.
Щото съм си такъв.
Бльон.