6lifer

- Колежке, тия дали няма да си изпуснат полета?!
- "Шест-осем", звъня да ги проверя...
Започвах да се изнервям. Поръчват си за точен час, а ги няма петнайсетина минути след това. И после: "Ама що тръгваме от пет лева?".
И това е в добрия случай. По-кофти е, като не излязат. Предварителните заявки се диктуват петнадесет минути преди заявения час. Като изчакаш тях, като минат още толкова, докато диспечерката те освободи от адреса, като сложиш в сметката времето, докато си чакал да вземеш поръчката, като добавиш и времето до следващия курс - загубил си час - час и половина. И после, защо са кисели бакшишите...
- "Шест-осем"!
- Слушам, колежке.
- Клиентът моли да го изчакаш. Каза да си включиш апарата. Много е притеснен. Не може да си събере багажа...
- Апаратът е включен отдавна, да не се притеснява!
Започвах да злобея. Сетил се, нашият, за апарата. Колко великодушно! Ся, като дойде, ще почне и да ми нервничи, че му е бавно, че му е задръстено...
От входа изскочи оплешивяващ чичко с малко сакче в едната ръка и шлифер в другата.
" Тоя ли багаж събира толкова време?!" - Мислех си съвсем вкиснат, докато отварях багажника.
- Аз съм луд! Аз съм напълно ненормален! - Провикна се жизнерадостно чичкото, докато тичаше към мен. Видът и тонът му ме поразвеселиха. Симпатяга. Подскачаше при всяка дума като млад кокер, подканващ да му хвърлиш топка.
- Ей тука, на задната седалка ще ги сложа, да не се бавим. - продължи задъхано и гласът му премина във фалцет - Аз съм напълно откачен...
Не се сдържах и прихнах да се смея.
- Ама защо така говорите? - попитах.
- Ами, не стига, че си изпускам самолета, а и не знам накъде съм тръгнал.
- Как така не знаете?! - Тоя чичак започваше да ми става все по-интересен.
- Абе, знам. Ама не знам как ще стигна. По принцип, трябва да стигна до Монте Карло, ама не знам как ще стане. Като начало - до Франкфурт. После ще видим. Поканиха ме вчера на една изложба-търг и аз отказах, щото имах работа. С филателизъм се занимавам... Ето! Забравих си визитките!
Намалих рязко.
- Да обръщам ли?
- Ааа, карай, карай! Че и без това не се знае дали ще стигнем навреме. Самолетът ми излита в един и петнайсет.
- Как така - излита?! Сега е без десет. Нали трябва поне един час предварително да сте на летището?
- С пари всичко става! С пари всичко става. Обадих се преди един час и си резервирах билет. Аз вчера отклоних поканата за търга, ама днес размислих. Страст, какво да правиш!
Десет минути по-късно спрях на терминала. Чичкото ми плати и изхвърча към терминала като пенсиониран  пилот, катапултиран към президентство. Откачалка! Как си мислеше тоя, че ще се качи на самолета?! До полета му оставаха десетина минути! На хората половин час не им стига, за да успеят да се чекират и да се качат...
На излизане от терминала ме спряха мъж и жена: "Добър ден! До дружба?"; "Заповядайте"; "А! Тука има един шлифер!"...
Заплес!
Грабнах комутатора:
- Колежке, абе тоя, че няма да си хване самолета, няма. Ама звънни му, че си е забравил шлифера при мен...
- "Шест-осем"! - повика ме след малко диспечерката - клиентът ти вече е на гейта. Щял да си купи някакво палто по пътя. Като се върне, ще те търси ти да го прибереш от аерогарата и ще му го върнеш...
Качил се, моля ти се! Не можех да повярвам. Явно, наистина с пари всичко става.
След няколко дена ме потърси и ме изчака около час на аерогарата. Взе ми телефона и дълго след това, докато не се прехвърлих нощна смяна, ми звънеше, когато му потрябва такси. Но така и не му научих името. И до ден днешен срещу телефона му, записан в моя указател, се мъдри звучното "6lifer".