1.
- "Изправи се!" Каза той.
И родината му свята
се въздигна от прахта
за да обдари земята
с православна чистота."
Софроний слушаше унесен детската рецитация, но мисълта му беше другаде. Изпитът протичаше успешно, но отново беше предизвикал мъчителни мисли в него. Проклетото писмо. Трябваше да разбере дали е истинско. Задължително трябваше да разбере.
- Йов Петросян! - Гласът на главния изпитващ го изтръгна от унеса. - Кои са нашите южни съседи и в какви отношения сме с тях?
Йов се изправи до чина. Пооправи баретата. Софроний наостри напрегнато уши.
- На югоизток Православия граничи с Марксизия. Тя е мощна, но безбожна република на жълтата раса. Въпреки някои провокации от тяхна страна, славната ни родина се стреми да подържа политика на мир и взаимопомощ с Марксизия. През 2054-та година провокатори от Марксизия се опитаха да предотвратят проникването на Истинската вяра в северен Китай. В резултат на това, Православия беше принудена да се защити. Мощта на нашата велика Народна армия и Божията помощ принудиха жълтите безбожници да молят за примирие. От тогава между двете световни държави цари мир и разбирателство. В близкия юг наши съседи са братските ислямски племена. Те са полудиви...
- Защо приемаме исляма за братска религия? - Прекъсна го благо Отецът. По традиция, единият от изпитващите задължително беше Божи служител.
Йов взе притеснено да върти кокардата на баретата си, която несъзнателно беше свалил. Явно не знаеше отговора. Тишината се проточи.
- Кой ще помогне на другарчето си? - Намеси се Софроний - Лида, кажи ти!
- Още през смутните времена, Негово Високопреосвещенство Владимир Владимирович е казал: "Православие ближе к исламу, чем к католиком". Освен това, по време на Смутните времена и на Великата Освободителна Война, ислямските племена са оказали неоценима помощ на Негово Високопреосвещенство в борбата с жидо-масонската паплач, като са спомогнали за разрушаването на либерастката диктатура на Европейския Съюз. - Издекламира отличничката на класа.
- Много добре - похвали я отчето. - А какво има на запад от нас?
- Великата радиоактивна пустиня. Тя се е образувала в Деня на Страшния Съд, наречен още Деня на Откровението, когато Бог заличил евро-гейовете с един замах...
2.
С един замах на вилицата, бай Иван отбеляза края на химна и се строполи изтощен на продънения диван. Главата му клюмна. Разнесе се равномерен, отначало деликатен и едва доловим шум. Постепенно той започна да набира мощ, докато стигна до децибелите на моторна резачка. Вилицата издрънча на пода, изпаднала от отпуснататра му ръка.
Приятелят му всмука жадно последната дръпка от угарката си и я смачка замислено в препълнения пепелник. Дообра последните остатъци от туршията. После стана и заразглежда окаченото на стената портиерско табло, представляващо стар, изметнат шперплат с наковани в него пирони, на които висяха ключове. Взе един от тях, измъкна се крадешком от портиерната и се заизкачва по стълбите.
3.
Докато се изкачваше по стълбите на общината, кметът на село Сидерово се беше умислил загрижено. Дали пък нямаше да му донесе някоя беля на главата това даскалче?...
Миналата седмица, телефоният разговор със заместник-областния управител Борис Чуков го беше окрилил. Другарят Чуков го беше уведомил за интереса на някакъв историк към овакантеното наскоро директорско място в местното училище. "Изключителен преподавател и способен организатор - беше го уведомил той - беше отличник на випуска... А! Аз май пропуснах да кажа, че ми е съученик... Освен това, той е внук на един изтъкнат ваш земляк - герой от Одеската епопея."
Два дена по-късно се беше обадил самият историк - пра-внукът на човека, чиито паметник украсяваше подобието на градска градина на селото, състоящо се от две триметрови алеи, ограждащи тревясало пространство с един проскубан чимшир и две хилави джанки.
"Да, разбира се, другарю!Можете да подадете молба за участие в конкурса когато Ви е удобно... Разбира се, разбира се - ако бъдете одобрен, ще бъдете настанен в най-доброто общинско жилище... Така ли? Значи сте и земляк, на всичкото отгоре? Чудесно, чудесно... Но защо в тази стара съборетина?! Можем да Ви предложим толкова по-добро жилище... Е, както Ви е угодно. Да, разбирам Ви. Родната къща на дядо Ви е, все пак. Сантиментална стойност и така нататък... На трети? Може, разбира се! Ще Ви приемем документите тогава. Службата на обществото не знае празници!... Значи - разбрахме се, другарю! Ще Ви чакаме..."
Всичко се нареждаше прекрасно. Хем щеше да направи услуга на зам-областния, хем и малка схема се заформяше - "ще изпишем някое от ведомствените жилища на общината, а него ще настаним в съборетината на дядо му, щом толкова иска." Тя отдавна трябваше да е реквизирана за музей, всъщност. Последният ѝ обитател - чичото на този историк - беше починал преди повече от три месеца, а той нямаше деца и жена. Следваше къщата да бъде добавена към жилфонда на селото. На Михаил Михайлов обаче, му беше хрумнало да я направи на музей. Но тъй като това беше сложна процедура, той все отлагаше започването ѝ. Ето, че имало защо. Ще я попротака още година-две...
След още един ден, в кабинета му се беше появил изненадващ гост. Алексей Ружин - офицерът от Народна Сигурност, който го беше завербувал да работи за Родината преди много, много години - в един друг живот, щур и купонджийски, по време на следването му в Кишинев. Михаил Михайлов не беше скрил изненадата си, но и огромната си радост от срещата. Свързваше ги не само Службата на обществото, но и едно огромно, шеметно приятелство. Много неща бяха преживели заедно. И весели, и тъжни, и страшни. Част от тях бяха на ръба на закона, а някои - и отвъд него.
След първоначалния изблик на радост Ружин, вече полковник, беше преминал по същество. Съжалявал, но нямало да има време за запой. Бил тук по служба. Имало едно лице, към което Службата проявявала оперативен интерес. Историк. Проявявал аспирации към директорското място на училището в Сидерово. (Да, обади ми се оня ден някакъв историк.) Да, в Службата знаели. Историкът трябвало да бъде назначен. (Щом трябва, ще бъде назначен, другарю полковник!) Трябвало да бъде следен изкъсо. (Да, другарю полковник! Лично аз ще се заема!) "Молодец!" - Отсякъл беше Ружин. Знаел, че може да разчита на стария си приятел. Всяко действие на историка трябвало да бъде докладвано лично на него. (Слушам! Служа на Родината, другарю полковник!)...
Е, чудесно. Нещата се нареждаха от добре, по-добре. От тая трънка можеше да изскочи голям заек. Кариерата му можеше да получи сериозен импулс и рязко да го отласне от провинциалното блато, в което беше затънал.
Следващите няколко дни Михаил Михайлов беше прекарал в мечти и кроене на планове. И ето че днес беше получил студен душ. Оказало се беше, че от това даскалче се интересува и Братството. Апостолът, пристигнал в Сидерово за днешната литургия, му го беше казал лично. Беше му дал и задача - да "огласи" историка. Да го вкара в Братството. Да бъде негов наставник и пазител. Тая работа ставаше твърде заплетена. Започваше да му харесва все по-малко...
към предишната глава >>> http://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.bg/2016/06/2.html
към първа глава >>> http://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.bg/2015/03/blog-post.html
Няма коментари:
Публикуване на коментар