За Париж и нашите "патриоти".

Гарвани грачат грозно, зловещо. 
Патриотично. Патетично. Разпалено.
Назидателно. Лукаво. Престорено-нажа̀лено.
Уж са загрижени, а тържество се усеща...
А вий... Вий сте...
Готови винаги да вервате.
Ми, вервайте.
Подемайте им мантрите.
Вервайте, че не са от тия, дето са обирали мандрите.
За посрещането на кумира им, месете погачите.
И започвайте с тях да грачите.
Не, това не е опит за стихотворение.
Това са просто откъслечни мисли, изблик на омерзение.
А римата, в началото - съвсем случайна, се превърна в начин да сдържам подтика си да започна да тегля майна след майна.

За джоба и душата

На българина можеш "да му бръкаш у га̀зот" колкото си щеш. Не само че няма да ти се разсърди, ами и да те заобича е много вероятно. Виж, ако му бръкнеш в джоба, ти да видиш тогава - гняв народен... И, не. Не е, защото джобът му е празен. Тя, и душата му е празна, ама нея я дава на драго сърце.

Оксиморонова нация

Странни животни сме българите... Най-обичаме да мразим, най-мразим да ни казват истината в очите, най-откровени сме пред чуждите, най-чужди сме за своите, най-свои сме с потисниците си, най-много потискаме обичащите ни, най-обичаме да мразим...
Уж разбираме от всичко, а всичко ни е недооправено.
Уж сме тарикати, а все сме прецакани.
Уж сме широко скроени, а по определени теми проявяваме неописуемо тесногръдие. Всички. Всеки - по различна тема. Но всеки е широко скроен.
Широко скроени тесногръдци.
Оксиморонова нация.