Бъдни вечер. Мразовитата улица е пуста. Здрачът мудно обвива настръхналите голи липи и запълзява към колата ми. Усещам как се просмуква и в мен. Няма по-потискащо усещане от това, да бъдеш сам в такива дни. Но както се казва, каквото сам си направиш, никой друг не може да ти причини. Вече два дни, откакто съм изпратил жена си и малкия в Италия, на гости при сестра ѝ. Два дни пустота. Два дни самообвинения и самосъжаление. Отгоре на всичко, не се оправдава и претекстът за самоволното ми отшелничество – че ще изкарам големите пари. София е като изтръскана касичка. Въобще, за няколкото месеца откакто карам такси, рухнаха доста митове, свързани с тази професия. Всичко се оказва не така, както съм си го представял.
Седя начумерено в колата и гледам как подтичват редките минувачи. Бързат да се приберат. Празник е. Дали пък да не взема да се прибера и аз? Не. Не ми се иска да се вясвам в празния апартамент. Приготвил съм всичко необходимо за празничната вечеря. Сварил съм боб, пълнените чушки са готови, баницата – също. Има туршия, има ракия... Само празничното настроение се е запиляло някъде. И как няма да се запилее, като арендата си тече, а оборот няма никакъв!
- До Дружба? - Прекъсва нерадостните ми мисли възрастна жена.
Посочвам ѝ седалката. Не е кой знае какъв курс, но все пак е нещо. Пък, като се завърти колелото, работата може да потръгне.
Потръгва! Веднага, след като я оставям, иззад един завой изскача полицай, размахал палката си...
Разтърках сънено очи. Ама че смахнат сън!
Понадигнах се, но бързо-бързо легнах отново. Клепачите упорито не искаха да се повдигнат. Остра болка дълбаеше като свредел някъде между очите ми и с пулсиране се разнасяше към слепоочията и назад, към тила.
„Май съм се поолял снощи. Даже доста. Щом сънувах такива щуротии!“
С мъка отворих едното си око. На неподредената маса стърчеше полупразна бутилка. Изправих се с пъшкане и затърсих с крак чехлите си. Хартия. Каква пък ще да е тая хартия на пода! Наведох се и присвих очи в опит да ги фокусирам. Акт. Значи не е било сън? Спомените бавно взеха да се връщат в изпразнената ми глава. Някакви зъбни колелца се задвижиха някъде в нея и кинолентата започна да потръгва...
Да. Потръгна! Веднага, след като оставих жената, иззад един завой изскочи полицай, размахал палката си.
„Тоя па какво иска сега“ – помислих си кисело.
Може би много хора ще ме упрекнат за отношението ми, но то не винаги е било такова. Възпитаван съм в дух на уважение към представителите на тази професия. Полицаят за мен винаги е бил човек, на когото мога да разчитам. Образец за морал и достойнство. До момента, в който се качих в жълта кола. След този момент респектът постепенно премина в разочарование, преобразува се за кратко в страх, а страхът бързо се превърна в омраза. Все още не знаех това, но след време и омразата щеше премине и щеше да остане само подигравателно презрение. Но дотогава имаше още вода да изтече. А междувременно, плацикайки се вяло в дълбокия затлачен вир от меланхолично самосъжаление, в който се бях потопил, не забелязвах появилото се подводно течение.
- И що караме без колан? – Ехидно ме попита полицаят, след като ми се представи и ми поиска документите. Млад и як като биче. На главата си беше нахлузил плетена черна шапка-бандитка.
„Мутра в униформа“ – продължавах да киселея мислено, а гласно отговорих:
- Щото сме освободени от колани.
- И кой ти каза, че си освободен?
- Е не съм ли?
- Ся ще ти пиша едно актче, та да се научиш! Писна ми да ми се правите на тарикати. Все не сте разбрали нещо, все лъжете, все мажете!
Това вече ми дойде в повече. Не стига, че се чувствах отвратително; не стига, че нямаше никаква работа, че и акт за капак! Да не говорим, че е адски обидно да те обвиняват незаслужено в лъжа. Убеден бях, че таксиметровите шофьори имат право да карат без колани. Разбира се, убедеността ми беше напълно безпочвена, но това щеше да ми стане ясно по-късно. Всъщност, никъде не е разписано такова нещо. Има устна договорка, че когато си с клиент можеш да си без колан. Това се оказа поредното нещо, свързано с тази прекрасна професия, което научих по трудния начин. Усетих как водовъртежът на събитията ме завърта, но вече беше късно. Оказах се зрител на случващото се с мен. Оттук нататък просто регистрирах репликите, които с изумление чувах да излизат от устата ми.
- Пиши, бе, пиши! Ама нали знаеш - всичко се връща на тоя свят!
Полицаят се поспря и надвисна заплашително над вратата ми:
- Ти кълнеш ли ме, бе?
- Не те кълна. Просто ти казвам, че на тоя свят всичко се връща.
- Е ся ше ти се върне на теб хубаво! Ше кълне той! Ся ше видиш!
- Ми, ще видя. Ама всичко се връща.
Вече беше бесен.
- Ако го повториш това още един път, ше те разнеса от бой, ей!
- Ами... То и боят се връща...
- Ти заплашваш ли ме, бе! Е ся вече ше те закопчая аз тебе бе, наглец! – Викна той, вече озверял, а ръката му започна да опипва белезниците, окачени отзад на колана.
Осъзнавах, че съм прекрачил всякакви граници, но просто не мога да си мълча. Такъв съм си. Тъп, но упорит. Вече се виждах с белезници на ръцете, но нямах намерение да се огъвам.
- Не те заплашвам. Ти ме заплашваш. Аз просто ти казвам, че всичко се връща.
- Колега, ходи да изпушиш една цигара! Аз ше се оправя с него. – Намеси се спокойно другият полицай - стара кримка с побеляла коса. После се обърна към мен:
- Я отвори багажника!
- А предния капак да отворя ли?
- Сичко ше отвориш, спокойно. Нали знаеш, че сичко се връща!
Върна ми се. Вместо един акт, получих два. Даже и колата искаха да спрат от движение...
И ето, сега лежах безсилен на леглото, масажирах пулсиращите си слепоочия и се самообвинявах. Защо ми трябваше да се заяждам с човека? Той просто си вършеше работата! Все недоволствам срещу тия, които питат „сега какво правим“, а когато попаднах на такъв, който си гледа работата съвестно, го изкарах извън нерви. Ще му се извиня! Коледа е, хора сме. Ще го намеря и ще му се извиня.
Облякох се, запалих колата и отидох право в районното на Дружба. Там имаше само един дежурен. Изслуша ме с повдигната вежда. Поясни ми, че актовете няма как да се отменят. На думите ми, че изобщо не очаквам такова нещо, а просто искам да се извиня, защото е Коледа и защото трябва преди всичко да сме хора, се опули съвсем и каза, че ще предаде извиненията ми на колегата си. Дали ги е предал, не знам. Но сигурно после с години е разказвал за изтрещелия бакшиш, който му се е изтресъл по време на коледното дежурство. Но и сега, години по-късно, си мисля, че съм постъпил правилно.
Защото на този свят всичко се връща. И лошото, и доброто.
