Чудех се да излизам ли въобще на работа - знаеш в последно време какви са криви неделите - ама със жената такъв скандал си спретнахме, пак заради пустите пари, че ми се отщя да си стоя вкъщи. Треснах вратата и изхвърчах навън. От там - в колата и право в Студентски град.
Пиацата на "Баба Яга - километрична. Станцията - мълчи като комунист на разпит. След половинчасово висене не бях мръднал и с една кола напред. Само опашката след мен се беше увеличила.
" Мамка му и прасе! - Мислех си. - Къде по принцип е кофти ден, па и със жена ми да се скарам! Като се скараме, никога не ми върви! Ако до 15 минути не взема нещо, прибирам се."
И точно в тоя момент станцията се обади:
- Царско село. Царско село.
Пляяяс! На второ го взех. Изобщо не ми дремеше каква е посоката. До "Царско село" за пет минути няма как да се стигне - нямаше да вляза в норматива, ама кой ли па ще вземе да ме проверява баш там! Запалих и потеглих със свирене на гуми.
"-Царско село, още една кола. - Чу се пак откъм станцията. - Царско село. Царско село за хотел Хемус. - "Щрак" - Пет-девет-едно?
- Ше го забавя малко, колежке.
- Отивай!"
Олекна ми - 591 беше на същата пиаца, с три коли пред мен.
Следях внимателно часовника и когато започна да тече четвъртата минута, взех комутатора:
- Чува ли ме 591?
- Кажи, колега!
- До колко ше си тука?
- Две - три минути.
Бакшишката минута е малко по-дълга от астрономическата, нали знаеш? Към два-три пъти по-дълга...
- Ами, колежке - викам - ако искат, да излизат. Аз съм тука. Ше изчакам колегата.
Може да се каже, че технически погледнато не съм я излъгал - точно прелитах покрай комплекса, но по отсрещното платно на околовръстното. Само трябваше да завъртя на кръговото на Драгалевци и да се върна обратно.
Когато пристигнах, клиентите вече бяха навън. Седмина русоляво-рижи типа. Холандци, както се оказа по-късно. Загорели. За "Клеопатра" били. Нали го знаеш - стриптийз клуба, който е в хотел Хемус. Направо си умрех от кеф! Сещай се - за курса 6-7 лева и по 20 лева на калпак от клуба... Те за всеки клиент дават по десетка, а за чужденец - двайс'ка. Ми, що да не си ги вземеш, като ти ги дават? Така и така, хората са си за там.
Малко ми се скофти, че колата на колегата беше по-голяма, та при него се качиха четирима, а при мен - трима, ама... Шейсет лева са си шейсет лева. Па можеше и да се разберем с колегата да делим по равно.
Да, ама не. Като пристигнахме, метнаха ми десет лева, аз им викам - "чакайте да паркирам, ще дойда да ви покажа къде е клуба". Колегата, гледам, и той паркира и взе да подтичва след мен. И той е в час, демек. Влизаме вътре обаче, и се оказва, че още е затворено. И има цял час докато отворят...
Тия взеха да се шугавят.
- Знаете ли някой друг добър клуб - попита ме един от тях.
- Дай да ги водим към "Фетиш" - вика колегата.
Нали го знаеш "Фетиш"? На Витошка, в началото на пешеходната зона. Тия дерат кожи. Ама на нас дават по 40 лева на чужденец. Демек, поне 120 лева общо! И айде - към Фетиш.
- Не ми дължите нищо за тоя курс. - Разправям им, след като потеглихме. - Преди ми оставихте и за него.
А те - "Не, та не!" И ми бутат в ръцете още десет лева.
И тъкмо бях вече почти стигнал - чаках на светофара на Алабин и Витошка, и бях подал ляв мигач, та да паркирам срещу съдебната палата - свирка ми колегата - застанал на релсите до мен - и ми вика:
- Дай надесно бе, колега! Пред клуба направо да спрем.
Какво ми требва́ да го послушам! То, верно, за 3-4 метра става дума, ама си е в пешеходната зона. Тъкмо спряхме пред "Фетиш" - те ти ги куките. Спряха патрулката точно до мен. Холандците май разбраха за какво иде реч, щото единият от тях ми остави още десет лева и с едно "Айм сори, мен! Ит'с фор ю", взе да ме потупва съчувствено по рамото. Докато те се изнизваха от колата, единият полицай ми цъфна до прозореца.
- Добър вечер! Що така влизаме в забранена улица?
- Ми, що! Щото съм тъпо парче! - Отговорих нервиран на себе си, докато гледах как 120-те лева се изплъзват от ръцете ми. Чужденците вече се намъкваха в клуба. Ако не се появях вътре до минута-две, щях да хапна дръвцето!
- Ама как така ше се подведа по чужд акъл, бе! - Продължих да се тюхкам съвсем искрено.
- Айде, айде! Не се прай на жален! Ти беше на релсите и накара и колегата си да завие надесно.
- Виж какво - Бях вече съвсем бесен - той ме накара, ама това е без никакво значение. Ето ти всичките ми документи, пиши там каквото ще пишеш! Аз си имам спешна работа вътре.
Връчих му документите и влязох в клуба. Казах на охраната, че съм докарал групата чужденци и зачаках да си получа комисионната - нали трябва първо клиентите да седнат, да си поръчат нещо - да е сигурно, че са захапали! Докато чаках, гледах как колегата, превил се до прозореца на патрулката, се обясняваше нещо с полицаите. А салонната управителка така и не идваше с парите.
В един момент колегата влезе и ми каза, че милиционерите ме викат при тях. Излязох от клуба и застанах до патрулката.
- Така! - Каза ми единият от тях, подавайки ми документите - Премести си колата срещу съдебната палата и като си вземеш чакалъка, чакаме те тука да се отчетеш!
Ахаааа, такава ли била работата! Влязох си в колата и си запреглеждах документите. Всичко си беше налице. И талон, и книжка, и лична карта, и разрешително... Докато ги прибирах в портфейла, колегата излезе от клуба и се мушна на седалката до мен.
- Ето парите, колега! - Наброи ми шест двайсетачки. - Трима човека, по 40 лева. Ся и за тия кръвопийци требва да заделим... Айде, чао!
И слезе от колата. Изобщо не му и мина през ума да делим по равно. Не ми се разправяше изобщо. Прибрах парите, запалих, завъртях и потеглих бавно.
Така. Парите са у мен. Документите - също. Бе тия куки що не си... Подадох газ - и право у нас!
Влязох вкъщи намръщен. С демонстративно нервни движения. Събух се, хвърлих чантата до обувките. Жена ми надникна откъм дневната.
- Какво става? - Попита ме притеснено - Защо се прибираш толкова рано?
Ядът ми от скандала отдавна го нямаше. Вътрешно направо подскачах от щастие. Ама все пак е първи април! А и, нека малко да се потормози! Да не ме ядосва друг път така!
- Взеха ми книжката, това става! - Троснато ѝ отговорих.
- Как така? Защо? - Жално ме заразпитва тя.
- Ей така! Половин година ше си почина, да видиш какво е съвсем без пари!
Очите на жена ми се насълзиха, но аз продължих да държа инкяр. Като ще е първоаприлска шега, да е качествена! И тогава видях малкия. Не разбираше точно какво става, но виждайки, че майка му е готова да заплаче, неговите сълзи потекоха от широко отворените му, уплашено гледащи очи.
"Ама че съм чвор!" - Помислих си.
- Честит първи априииил! Изкарах 150 лева! - Викнах усмихнат, вдигнах разплакания малчуган и го разцелувах.
Жена ми ме загледа озадачено и невярващо. Голем зор беше, докато я убедя, че за час и половина съм изкарал сто и петдесет лева. И ти не ми верваш, нали, батюшка?
