Първата ми паническа реакция беше да посегна към ключа, но вече беше късно. Крещящата тълпа беше наобиколила колата ми. Унесен в книгата, бях пропуснал да забележа как нощната тишина беше побягнала. Беше отстъпила пред врявата, идваща откъм катуна зад съседния блок. Тя, врявата, винаги си съществуваше, но някак приглушена, захлупена от лепкавата лятна жега. А сега беше разкъсала горещото покривало и беше превзела цялата околност. Усетих промяната чак когато видях тичащата към мен тумба. Сега ми оставаше само да се надявам, че тя ще ме подмине. Но не би! Вратата до мен се отвори и иззад нея надникна рошава, брадясала глава с обезумял погед.
- Ееее, адаш! Добре че си ти! - Извика главата. - Моля ти се, бате, много е спешно!
Стефчо.
Преди години, когато едни приятели правеха ремонт на бара си, го бяха взели да помага. Тогава беше шестнадесетгодишен. Въпреки че живееше в катуна, беше спретнат и чист. Роди му се и първото чаве. След края на ремонта го взеха на работа като чистач. На половин надница. Идваше всяка сутрин за около час, замиташе пода, разказваше това-онова за чавето и си тръгваше. Приемахме го като част от екипа. Направихме му парти-изненада за рождения ден. Но в един прекрасен ден той реши, че надницата му е малка.
- Ок! - Каза му собственикът. - Ще ти давам цяла надница, но искам да си ми на разположение осем часа.
- Аааа, нема кой да ти седи тука цел ден! - Отсече гордо Стефчо и скочи на каруцата.
Образно казано, де. На каруца го видях чак след десетина години. Първоначално влачеше намерените сред боклуците съкровища - картонени кашони и метални отпадъци - на гръб. След това беше приспособил стара бебешка количка, като беше използвал ходовата ѝ част, а отгоре беше закрепил някаква странна дървена конструкция, наподобяваща обсадна кула. С въпросното съоръжение го засякох пред един строеж, няколко години по-късно, когато се подвизавах като продавач на хидроизолации.
- Еееех, ще попреживеем и ние покрай тия строежи! А, адаш? - Подкачих го аз.
- Не се оплаквам. - Резервирано ми отговори той...
Следващата ни среща беше по време на шеметното ми сгромолясване след един трагикомичен опит за започване на частен бизнес. Бях изпаднал в нещо като свободно падане. Безконтролно хлътване надолу и надолу. Та, както се бях залетял един ден с таксето из Студентски град, фиксирах вдигната ръка и инстинктивно скочих на спирачката. В следващия момент обаче осъзнах, че ръката принадлежи на някаква не особено чистоплътна персона и отгоре на всичко държи цигара.
- С цигарата не става! - Изръмжах с намерението да го сиктердосам.
- Нема проблеми, бате! За БИАД съм. - Каза брадясалият мърльо и хвърли цигарата.
Посочих му да се качва. Такъв курс не е за изпускане. Парите не миришат. Само дано да си плати, че... Хм. Тоя смрадльо едва ли има пари...
- Как си, адаш? - Попита съмнителният тип и чак тогава го познах.
- А! Стефчо! Не може да те познае човек с тая брада, бе! Какво ще правиш в БИАД?
- На оглед отивам. Правят ремонт, та управителят ме пазарѝ да ида и да преценя колко пари ще му дам, за да демонтирам старата вентилационна система.
- Колко ще му дадеш ли?! Искаш да кажеш "колко ще ти даде"?
- Не, не. Аз требва да му дам. Требва да видя колко материал ще има, да сметна надници за двама-трима души, за камион... И да преценя колко мога да му дам.
- Е излиза ли ти сметката?
- Ами, требва да излезе...
Страшен циганин, ей! Не Стефчо. Оня тарикат от БИАД. Не стига, че няма да плаща на фирма да му свърши работата, ами и пари иска да изкрънка. От клошарите...
Та, същият този Стефчо сега беше начело на превъзбудената сюрия, окупирала колата ми. Докато се опитвах да осмисля какво става, един индивид си проправи път с лакти през навалицата, викайки с все сила "Убиха мееее! Умираааам!". Избута и моя познат, оцъкли се страшно срещу мен и продължи да вика: " Аааааа!!!! Убиха мееееее!!!!"
Като цяло, външният вид на новопоявилия се участник в драмата не се различаваше кой знае колко от този на Стефчо, както и на всички останали от групата - рошав, брадясал, с окъсани дрехи. Но имаше една много видима; направо фрапираща разлика - от лявата му скула, точно под слепоочието, стърчеше дръжка.
Дръжка, бе! Дръжка! Дървена. От кухненски нож. Нож, забит в лицето му като в буца масло.
Изпаднах в ступор. Такова чудо бях гледал само в рисувани филмчета. До съзнанието ми достигаха разпокъвани звуци, бълбукащи като под вода. "Моля ти се, бате"- Стефчо; " Умираааам!" - оня с ножа; "Айде, качвай се бързо" - мъжки глас, някъде отзад; "Ох, майкоооо" - женски писъци... Излязох от вцепенението, когато видях, че анимационният герой, пръскащ кървища около себе си, се опитва да се намъкне в колата. Колкото и нехуманно да прозвучи, първата ми мисъл беше, че ще оцапа цялата кола с кръв.
- Чакай, бе! Не влизай! Стой тука, ще викна линейка! - развиках се и грабнах комутатора - Колежке!
- Шест-осем, я малко по-споокойно! Какво си се развикал!
- Абе, по-спокойно! Тука некакъв с нож в главата... - Занадвиквах аз околната какафония - Абе, остави! Аз ше се оправя!
Оставих комутатора и грабнах телефона.
- Сложете го да седне на бордюра - Разпоредих се и набрах 112.
Няколко човека се засуетиха около отпадащия, но продължаващ да реве като саранска мечка "ножоносец". Сложиха го да седне и започнаха сред вайкания и крясъци да притичват до близкия нонстоп, където купуваха един през друг минерална вода и го обливаха целия с нея. "Аааааааа!" - Викаше от упор, застанала на сантиметри пред лицето ми, една трътлеста лелка, докато описвах в телефонната слушалка ситуацията; "Убиха меееее!" - Продължаваше прегракнало да реве раненият; "Шест-осем! Шест-осем! Чува ли ме шест-осем?" - Чуваше се паникьосаният глас на диспечерката откъм радиостанцията ми...
Дойде полиция. Взе ми показания. Дойде и линейка. Откара пострадалия.Дойде и един колега. Цялата фирма била вдигната на крак, за да ме търси. Чули по станцията "нож в главата" и после - ни вест, ни кост от мен. Поне през следващите един-два дена имахме тема за разговор.
...
Една година по-късно, в една подобна лепкава августовска вечер, докато киснех на същото място, към мен се приближиха двама видимо изпаднали типове.
- Добър вечер! - Поздрави единият. - Да те питам нещо?
- Казвай! - Отговорих недружелюбно.
- От тука до гарата колко струва?
- Десет лева.
- Абе, требва да посрещаме един братовчед от Гърция. Към три дали ще си тука, да ни метнеш до там?
- Ми, добре. - Отговорих, без да съм много убеден дали ще изпълня обещанието си. В три през нощта, с тия двамата? Как ли пък не! От друга страна, отчаяно се нуждаех от десетте лева... "Абе, нека стане три, пък тогава ще решавам!"
Те обаче ме изненадаха. Дойдоха още в един часа. Решили да идат по-рано. Искам, не искам - качих ги. Потеглихме в мълчание. Тягостно мълчание. Винаги ми е напрегнато, когато двама мъже ми мълчат посред нощ. Не мога да знам какви мисли им минават през главите. В случая външният им вид ме сдухваше още повече. Трябваше да намеря някаква тема за разговор.
- Брееее, това па кога го дигнаха? Преди месец-два немаше нищо тука! - Посочих някакъв строеж, покрай който минавахме.
- Не знам, бате. Аз съм много зле с паметта. Забивали са ми нож в главата и от тогава....
- А! - възкликнах - Ти ли си бил?! Па тогава аз викнах линейката! Искахте аз да ви карам за болницата.
- Еее, мерси, бате! Спасил си ми живота!
- Ами, малко ми беше гузно, че аз не те откарах, ама... Ти направо ме ошашави! За първи път виждах такова чудо...
- Верно, чудо беше! Докторите ми казаха, че ако малко се е бил размърдал ножа, съм щел да умра на место! Престави си да ти бех умрел в колата...
Не исках да си го представям. И още не искам.
Но си го представям често.
