Лъвската гора 1 ---> http://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.bg/2014/06/blog-post_21.html
Лъвската гора 2 ---> http://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.bg/2014/07/2-2013.html
Това е Лъвската гора.
Великата, стара, тринадесетвековна... Абе, никаква гора не е вече. Същинско блато си е.
Няма вече столетни дъбове. Само хилави храсталаци обграждат калните пътеки. Където и да стъпиш, копитото ти пропада в лепкава тиня. Или в къртичина. А каква гора е била...
От страховития лъвски рев, огласял някога бившата гора, остана само рев. Нищо страховито няма в него, да не говорим - лъвско. Даже и рев не можем да го наречем. Безгласно пръхтене. Това е единственото, което нарушава шума от търкане на листа. Той пък се чува откъм оранжевите гъби, изникнали на всеки ъгъл на Горската пътека. Пеликанът ги издигна, но това вече май не ни притеснява. Търка в несвяст цялото стадо. Търка, с надеждата да спечели и да забегне към Западните пасища.
Редно е, струва ми се, да припомня, че ние, представителите на Лъвския народ, макар да сме стадо, не сме овце. Сред нас има представители на всички животински видове, само лъвове, комай, няма вече.
Но преобладаваме ние, козите. За разлика от благородната и кротка овца, ние сме непокорни и пакостливи. Позволяваме да ни доят, но все гледаме да ритнем котлето. Врещим, бодем, бягаме понякога, но все пак си оставаме стадо...
И като такова, имаме си и Водач - Овчарското куче. Отново.
Гордите ни и смели разходки по Централната Горска Пътека приключиха, като че ли, с успех. Прогонихме Свраката. Или поне, един ден тя отлетя през поредния заден изход и не се завърна. Шушукаше се, че истинската причина не са нашите разходки, а тайни договорки между Овчарското куче и Екзактната Сова. Май всичко се въртеше около една опоскана до последната сламка плевня, но... Ние все пак бяхме доволни от победата.
Овчарското куче обаче, се обгради с една доста притеснителна менажерия - червена Кукувица в синьо гнездо, старите Лисугери, сричащи азбуката, група Хиени, представящи се за Лъвове... А и Совата продължаваха слуховете, помагаше тайно. В името на Стабилността.
Междувремено от североизток се чу ръмжене. Голямата сибирска мечка се беше събудила, озверяла от глад. Ние затаихме дъх, а Койотът отново взе да вилнее. Ама някак така, театрално. Тъкмо го усмириха и изглеждаше, че Стабилноста се затвърждава, появи се отново Соколът и натири Совата. Защото говорила против мечката и нарушила морфичния резонанс...
Междувремено през Лъвската гора започнаха все по-често да преминават животни от далечни източни стада, на път към Западните пасища. Тези животни пък, влизаха при нас от земята на Баш-Сокола - наследник на големите хищни птици, владели някога нашата Лъвска Гора. Това даде повод за активизиране на нови герои - Дивите кучета Динго. Те бяха поредните лъже-лъвове по нашите земи. Настървени от миризмата на чужди, безстопанствени животни, те озверяваха все повече. И започнаха да призовават Мечката на помощ.
Овчарското куче взе да става неспокойно. Джафкаше умолително към североизток, размахвайки дружелюбно опашка; скимтеше подканващо, метейки с рунтавата си опашка пясъка по плажовете на соленото езеро, отделящо Лъвската гора от земите на Мечката. А когато Баш-Соколът и Мечката обявиха че са най-добри приятели, измъкна отнякъде един куп тръби, поднесе ги чинно върху пясъка и прилепено плътно към земята, взе да пълзи, побутвайки ги с влажна муцуна като дар...
А ние? Ние продължаваме да търкаме листа до оранжевите гъби. И чакаме да видим откъде ще духне вятъра. И кой ще ни стриже и дои утре.
Но който и да ни стриже и дои, ние ще сме с гордо вдигната глава.
Защото ние сме Лъвския Народ.
А това е Лъвската Гора.
Август, 2016 г.
