Втора глава
1.
- Учение, труд, вяра в бога! - проехтя в отговор на поздрава му строен, звънлив речитатив от десетки детски гласчета.
Той огледа доволно стегнатите редици, строени под огромен транспарант с надпис "Православна Владимировска Младежка Организация", от който покровителствено гледаха строгите, но ясни сини очи на Негово Светейшество. Жълто-черните георгиевски връзки гордо трептяха върху снежнобелите ризи. Червените баретки, всички до една - кривнати под един и същи ъгъл... Не. Не всички. Йов пак беше нахлупил неговата небрежно, сякаш е на мач... Доста нерви му беше изхабило това момченце... Отначало се беше усъмнил, че е мутант. Не физически, разбира се. Физическите мутанти бяха изчистени още в първите години след Деня на Откровението. Бяха ликвидирани. Щом бог ги е наказал с недъг, значи не са праведни - това беше кристално ясно. Виж, менталните мутанти бяха друга работа. Гледаш го - нормално, здраво дете, а като порасне, става богомил. Единственото, по което можеха да бъдат разпознати беше непокорството и някакво нездраво любопитство, граничещо с неверие. Една от основните задачи на класния наставник беше да пресее тези опасни кълнове на бездуховността от обикновените нехранимайковци. Отговорността беше голяма - ако пропуснеше някой, той се инфилтрираше в обществото и ставаше опасен; ако пък набедеше здраво дете, щеше да му тежи на съвестта. Всъщност, тежаха му всички. До един. Постоянно го тормозеше въпросът какво се случва с отделените деца. Официално се знаеше, че биват настанени в специални, добре оборудвани центрове, където получаваха специално обгрижване и възпитание, съобразено със специфичните им потребности. Официално. Неофициално беше чувал какви ли не страхотии...
- Отлично отговаряте! За посрещане на божиите хуругви, мирррр-но! - продължи той по устав.
Знаменосците внесоха държавните хоругви и знамето на класа под звуците на празнични фанфари. Мощно, многогласно "ура!" огласи залата.
2.
Мощно, многогласно "ура" се процеждаше през античната дограма на портиерната. Въпреки вестниците и тиксото, с които бай Иван беше запушил зейналите пролуки, звукът от прякото предаване на тържествения парад по случай Деня на Откровението достигаше чак до неприветливото задно дворче на кооперацията, поразкрасено днес от навалелия през нощта сняг.
Вътре, удобно изтегнати на изтърбушения диван, на парада се любуваха любезният домакин и добрият му приятел Генчо - дърводелец към кварталното комунално стопанство.
- Гледай ги, бе! Левенти! - За пореден път повтаряше гостът възхитено. - Голяма сила, ей!
- Не сила, ами СИ-ЛА! - натърти Бай Иван с пълна уста, размахвайки набоденото на вилицата парче карфиол. Той обожаваше гостуванията на приятеля си, който никога не идваше с празни ръце - жена му работеше в кварталната зарзаватчийница и винаги му се намираше мезе. А от бракуваните плодове каква ароматна ракийка си варяха... Генчо осигуряваше материал, а бай Иван - терен. Схлупената барачка, украсяваща споменатия вече заден двор, беше превърната в спиртоварна.
- Да посмеят само да се изрепчат Жълтите...- не секваше патриотичният плам на зарзаватчията.
- Какво да посмеят, бе? Та нали почти ги заличихме през 54-та! Половината Китай е стъкло.
По Червения площад, заел "холо-ъгъла" на тясната портиерна, започнаха да се нижат безкрайните редици на Безсмъртния Полк - портрети на знайни и незнайни герои, загинали в отминалите битки.
Генчо рязко се изправи, козирува и просълзен започна да реве древния химн на Романови "Боже, царя хранѝ". Бай Иван му заприглася фалшиво, вдигнал вилицата, въртейки я в полукръг като церемониален жезъл. Парадът беше прекрасен.
Съвършен!
3.
Съвършен!
Не се случваше често събранията им да бъдат почетени от Съвършен. При това, не просто Епископ, а цял Апостол. Влажното и тъмно църковно подземие беше осветено едва-едва от няколко свещника толкова, колкото да се вижда високия силует с черна качулка, но не и да се различи лицето под нея.
Брат Михо гледаше като в транс как Апостолът довършва литургията. Нещо важно щеше да се случи. Такова височайшо посещение не можеше да е случайно.
Апостолът взе в ръце обредния хляб, разчупи го и го раздаде, благославяйки подред всички членове на Съвета. После поднесе на всеки стакана с божията кръв. Братята отпиваха и целуваха железния пръстен на лявата му ръка. Когато дойде неговият ред, изпод качулката се процедиха думите: "Честит си, брате, да ме срещнеш! Бъди в църковния олтар, после литургията!"
Сърцето на брат Михо заби учестено. Усети отмала в крайниците си и се свлече благоговейно на колене.
към следващата глава >>> http://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.bg/2017/04/blog-post_9.html
