БДЖ воскресе!

Таксето се счупи. Проблем.
Като всеки ревностен православен, аз също трябваше да се включа в ритуалното великденско агнеизяждане и ракиеизпиване. Съответно, налагаше се да изоставя за малко битието си на виден столичен интелектуалец и да се втурна заедно със стотици хиляди себеподобни към родното си място, за да извърша там важните ритуали. Тук вметвам в скоби, че това е много полезно мероприятие. От една страна, истинските потомствени аристократи получават възможността да изкоментират ехидно, че столичани си отиват на село. От друга, ние - селяните, препълнили столицата, си отпочиваме на село от селяшките изпълнения, на които сме се нагледали в Градо.
Та да си дойда на думата, де. Тъй като таксето се счупи, пред мен и семейството ми се изпречи дилемата "с автобус, или с влак". С влак - реших аз - там децата ще са по-свободни. Ще могат да се разхождат, до тоалетна да отидат, ако се наложи... А и, когато човек не се е возил от петнадесетина години с влак, започва да си мисли, че заканата му никога повече да не го направи не е имала чак пък такива основания. Чак пък толкова зле не е било. Излишни емоции. А и това са петнадесет години - все трябва да има някакъв прогрес от времето, в което БДЖ означаваше "Боже, Докарай ме Жив".
Речено - сторено. Ден преди пътуването жена ми се разходи до Централна гара, за да купи билети. "Запазени места за тоя влак не продаваме - казали ѝ на касата - не е лошо да отидете по-рано, за да си запазите".
И така, в три следобед - два часа преди предвидения за стартиране час - поехме бодро от Младост. Трябваше да стигнем до гарата преди влакът да започне да се пръска по шевовете от изпълнилата го тълпа. В съзнанието ми се въртяха апокалиптични спомени за претъпкани коридори, осмърдяни купета, шумни разправии, смразяващ студ в началото на пътуването, последван от разтапяща жега от опуснатото парно след като влакът набере скорост с тракане и скърцане...
Изпреварихме тълпата - влакът беше току-що композиран. Всъщност, тя даже така и не се появи. Вагонът си остана полупразен, а освен това се оказа изненадващо приятен и чист. Ето, че притесненията ми са били напразни. Единственото, което донякъде разваляше хубавата картинка, беше, че ще вземем разстоянието от сто километра за цели три ча̀са. Но в такава обстановка това можеше да се преживее. Даже първият половин час изтече някак неусетно в приятно затопления вагон.
И като казах затоплен - тъкмо да стане прекалено горещо, парното спря. "Браво. Сетиха се." - мислех си, докато оглеждах малката спирка, на която бяхме спрели. Всъщност, позастояхме се доста на нея. Сигурно чакахме отсрещния влак. Мислите ми бяха прекъснати от кондуктора:
- Машината се развали. - Уведоми ни той - Требва да изчакаме да докарат друга.
Ясно. Ето защо са спрели парното.
- Сигурно ще утрепем половин час? - попитах го.
- Ако дойде до час, че викаме ура. - Ощастливи ни той и отплава към следващия вагон.
Прекрасно! А на мен три ча̀са ми се виждаха много... Наоколо настъпи оживено суетене. Едни се тюхкаха, други се хванаха за телефоните трети взеха да се бъркат за пари и да си обличаха якетата... "Е, поне будката на тая забутана спирка ще направи оборот като за цяла седмица. Къде ли сме всъщност?"
- Ами не знам колко време... На Горна баня сме. Не се набутвай, аз ще ти звъна като стигна. - чух да обяснявя по телефона една жена от съседната седалка.
Горна баня?! Половин час път, а още не сме излезли от София! Е, поне можехме в краен случай да се метнем на някое такси и да се върнем в Младост...
-  Не се притеснявайте, няма да ви оставим... Ше задържа пътническия, докато се прекачите - началник-влакът се беше появил в другия край на вагона и успокояваше по-нервните пътници - а които са за след Дупница, по-добре да си останат тука... Абе ше тръгне бе, не бойте се!...
Минутите се точеха. Пътническият влак си мина и замина. Взе да захладнява. Децата започнаха да мрънкат. От другия край на вагона отдавна ревеше някакво бебе...
На съседния коловоз акостира локомотив от хиляда деветстотин и балканската война. Началник-влакът отново мина, за да ни успокои, че скоро тръгваме. Но не тръгвахме и не тръгвахме. Нещо не се получаваше, май. Децата се примириха и се оклюмаха уморено по седалките. Бебето също млъкна. Беше се предало и позволи да бъде приспано. Всички притихнаха, да не би да вземат да го събудят.
На жената до нас за пореден път ѝ звънна телефонът. Ама някак така, международно звънна. 

- Ало... Ами не сме още.

 "Каквоооо?! Ама ти сериозно ли?!!"- чу се откъм слушалката в притихналия вагон.
"Сериозно, я! - мислех си кисело - БДЖ е това, какво си мислиш?!"
- Дъщеря ми - обърна се жената към нас, след като приключи разговора - Изпратих я днес за Лондон. Тя до там стигна, аз още от София не мога да се измъкна...
Влакът потрепна. После гарата полека взе да се плъзга зад прозореца. Всички възкликнаха радостно. Децата скочиха щастливо от седалките и завикаха "ура", както беше предрекъл кондукторът-пророк.
- Видехте ли?! Видехте ли, че тръгна̀хме?! - Влетя щастливо във вагона началник-влакът. Лицето му цъфтеше от щастие и гордост. И как няма да е горд - проблемът се реши само за два часа.
Вече бяхме на Владая. Само два часа и половина след устремния старт от Централна гара.
БДЖ воскресе! Наистина (ли) воскресе!