- Оф, писна́ ми от тия студенти! – Заяви с тежка въздишка клиентката, след като бяхме разменили дежурните любезни поздрави и уточнения за кой корпус на Техническия Университет сме.
Позачудих се как да отговоря и накрая изстисках едно иронично „ми, жадни са за наука, децата“. Тя обаче ме изненада и „потегли“ без никакво колебание право в обратна посока:
- В интерес на истината, така е! Знаеш ли какви добри деца има! Ама лошото е, че ние ги учим, инвестираме в тях и пари, и време, а накрая ги прилапват западните корпорации. Използват ни евтиното и качествено образувание, а за нас не остава нищо.
- Проблемът не е нито в децата, нито в западните корпорации. – Констатирах.
- Да бе, така е. Ама знаеш ли колко мъчно ми става, като получа некой имейл от бивш студент! „ Госпожо, аз съм много добре тука, има прекрасни условия, много добре се отнасят с мен“... Направо ми се реве! Ти им даваш всичко от себе си, губиш си времето, а накрая ония ги примамят с едни мижави заплати.
- Ако са мижави, едва ли ще останат там. – Възразих.
- За тамошните стандарти са мижави! Е, после им ги дигат малко по малко, колкото да ги излъжат да останат... Еееее! И на тия ли зехме да им спираме?
Последното възклицание беше провокирано от това, че спрях на пешеходна пътека. Отдалече бях забелязал, че до нея, превита на две от тежестта на огромен чувал, чинно чакаше стара, съсухрена, дребна циганка. Стоеше си на пешеходната пътека, а шофьорите, които минаваха покрай нея, ѝ обръщаха внимание колкото веган на пържола – не че не я забелязваха, забелязваха я, но извръщаха отвратено глави и подаваха газ, за да я подминат по-бързо.
- Що да не им спираме? Те не са ли хора? – Попитах спокойно.
- Ами не са, да ти кажа! Знаеш ли колко нахални са?
- Тая женица по никакъв начин не е нахалствала. Стоеше си и чакаше някой да я забележи.
- Абе, по принцип ти говоря.
- По принцип, има си правила. На пешеходна пътека пешеходецът е с предимство. Никъде не пише, че за циганите това не важи.
- Защитавате ги, защото не знаете какви са! Освен университета, аз имам и друга дейност и там работя точно с тоя контингент...
Аха! Могла си, значи, да говориш и на „вие“.
- Не защитавам черните цигани. Обвинявам белите такива! – „ако ще да се обижда!“ – Не мислите ли, че студентите Ви може да бягат не толкова заради мизерните заплати, колкото заради това, че там ги оценяват според това, което правят, а не според произхода им?
- Така е. Но неслучайно е излязъл лафът за циганията и за циганската работа.
- Така е, да. Но и лаф за българската работа има. Не ни е проблем циганията на циганите, а циганията на българите! Защото сме станали бетер тях! Все тарикатеем, все мързелуваме, а все другите са ни виновни! Правим всичко възможно да си изгоним децата, а после обвиняваме тия, при които те бягат! Все си гледаме правата, а за задължения и спазване на правила, се правим на разсеяни! Циганите са ни виновни, а ние ги минахме по цигания! – „Е сега вече ще се развика.“
- РЕ-ШИ-ТЕЛ-НО съм съгласна с Вас! Много сте прав! – Предприе обаче поредната си изненадваща маневра тя.
Съгласи се решително, жената, плати си, увери ме, че ѝ е било много приятно да си побъбрим и отиде да налива ум и разум в ученолюбивите главици на любимите си възпитаници. И телефона даже ми поиска. Не ѝ го дадох.
