Замислих се относно естеството на "фактите" и възможно ли е, цитирайки неоспорими, всеизвестни факти, да изкривиш реалността. И стигнах до извода, че е абсолютно възможно, ако извадиш даден факт от придружаващите го обстоятелства. Един леко хумористичен пример, който може да приеме и трагични измерения:
Казваме: Минчо се насра - ФАКТ!
Въпросният Минчо може да се е насрал, щото е преял с ярешко като невидел; защото е болен от дезинтерия; от страх; от болка.
Може да е искал да подпръцне, па да се е "опуснал" лекичко; може да се е осрал така, че да е направил пътечка...
Може да е на 32; може - на 102, а може и да е на 2 години.
Но ние изтъкваме ФАКТА и не ни интересува нищо друго. ФАКТЪТ си е ФАКТ - казваме. И до голяма степен сме прави.
Но ако въпросният Минчо е умрял и в резултат на това се е насрал, изтъкването на ФАКТА, че се е насрал става вече груба манипулация.
Оакахме темата, но идеята ми е, че замерването с "факти" всъщност е замерване с лайна. Вместо това, би трябвало да се вземем в ръце и да почистим.
петък, 23 декември 2016 г.
понеделник, 12 декември 2016 г.
Дьебили
- Ееей, какво врьеми сай отворило! Само за колильета! Ся кат идим в Швьеция, понье на колило шъ са накараш. Там има къдье да караш, нье кът тука. Туй мъ кьефи там, чье си има правила. Вьелоальея си има и на ньея си цар.
- Чи аз и бьез вьелоальея съ оправям.
- Да, ама нье става бьез вьелоальея. А тъ хванаха да караш в тривътъ, а тъ глобиха! Няма "бързам", няма туй-онуй. Дьебили си падат малко.
- Чи то, тъй са обьезсмислят тьез колильета! За чий мий кулило, ако ни мога да си минавам напряко?! Тье шъ ми кажат къдье да карам!
- Абе, шъ свикниш! Аз в началото, кат пъльен сьелянин, в насрьещното съ бях набутал..
- Чи и посоки ли има?
- Чи то и тука има.
- Е да, дье. Ама никой ни ги гльеда тьез посоки.
- Ама там ги гльедат. И ти звънят с тьез звънци, ама си карат направо кат дьебили, няма 'а та заобилолят. И кат си пьешиходьец, не им пука. Ако си им на альеята, шта отньесат.
- Е що?
- Щот са дьебили. Бута ма, дьебила му с дьебил и ми вика "Ни съ притиснявай, няма 'а та съдя". Той - мьене! " Чакай, бье - викам - що ти да ма съдиш - да н'съм та бутнал аз?" А той - "На вьелоалеята си!"... Стъпил ли си му на альеята, качва тъ на прьедната гума и нье му дрьеми!
- Чи кво му прьечи 'а тъ заобиколи?
- Ми нали ти казвам - страшни дьебили са!
Карам си таксито мълчаливо, слушам тоя разговор между клиентите си и цъкам мислено с език.
Нема да се оправи тая Швеция, ей!
Не-ма!
- Чи аз и бьез вьелоальея съ оправям.
- Да, ама нье става бьез вьелоальея. А тъ хванаха да караш в тривътъ, а тъ глобиха! Няма "бързам", няма туй-онуй. Дьебили си падат малко.
- Чи то, тъй са обьезсмислят тьез колильета! За чий мий кулило, ако ни мога да си минавам напряко?! Тье шъ ми кажат къдье да карам!
- Абе, шъ свикниш! Аз в началото, кат пъльен сьелянин, в насрьещното съ бях набутал..
- Чи и посоки ли има?
- Чи то и тука има.
- Е да, дье. Ама никой ни ги гльеда тьез посоки.
- Ама там ги гльедат. И ти звънят с тьез звънци, ама си карат направо кат дьебили, няма 'а та заобилолят. И кат си пьешиходьец, не им пука. Ако си им на альеята, шта отньесат.
- Е що?
- Щот са дьебили. Бута ма, дьебила му с дьебил и ми вика "Ни съ притиснявай, няма 'а та съдя". Той - мьене! " Чакай, бье - викам - що ти да ма съдиш - да н'съм та бутнал аз?" А той - "На вьелоалеята си!"... Стъпил ли си му на альеята, качва тъ на прьедната гума и нье му дрьеми!
- Чи кво му прьечи 'а тъ заобиколи?
- Ми нали ти казвам - страшни дьебили са!
Карам си таксито мълчаливо, слушам тоя разговор между клиентите си и цъкам мислено с език.
Нема да се оправи тая Швеция, ей!
Не-ма!
събота, 12 ноември 2016 г.
Безпътица
Безпътни лутаме се. В спорове се впускаме.
Достойни не намираме сред нас.
Самоизяждаме се. Все пропускаме
във точния момент да бъдем "в час"
Достойни не намираме сред нас.
Самоизяждаме се. Все пропускаме
във точния момент да бъдем "в час"
Докато спорим кой човек е нужен
България да дърпа към върха,
"другарите" със напън дружен
отново я засилват към калта...
България да дърпа към върха,
"другарите" със напън дружен
отново я засилват към калта...
понеделник, 7 ноември 2016 г.
Махмурлук
Страховит запой се получи.
Епичен.
Някои пиха напук, други от мъка, трети - за да си направят кефа, а най-голямата част - по навик. Но резултатът си беше впечатляващ. Масово оливане. То не бяха наздравици, то не бяха поздрави от наш'та маса за ваш'та, то не бяха закачки и задявки... Пиехме в несвяст и гледахме сеир. И правехме такъв.
Във вип-сепаретата положението беше неудържимо. Небивал купон. Юнашки песни, почерпки, демонстративно къпане с маркови отлежали питиета и салфетки, салфетки... Стари любови припламнаха с нова сила, стари тлеещи вражди изпускаха пара със съскане. Тук-таме прехвръкнаха и искри, стигна се до разправии. Даже в едно от сепаретата се стигна до тежък семеен скандал и нещата май отиват на развод. А ние, от ниската част на банкетната зала, жулехме чашка след чашка от шльокавицата, която ни бяха наляли.
И ето, че сега седим с празен поглед над двойни кафета и разтворени в чаша вода аспиринчета. Махмурлук. Тежък политически махмурлук.
Но така са само слабите пиячи. Истинските българи; мъжагите, обръгнали в не едно политическо пиянство, не ги притеснява нищо. Сърбат люта шкембе-чорба, поръчват си по едно за "клин клин избива" и с кискане си припомнят снощните подвизи. Хвалят се как са набили канчето на тоя, как са смачкали оня; припяват хайдушки песни и смело планират следващото епично размазване.
А кръчмарите си броят оборота. Кръчмар да си в днешното купонджийско време. Хем ползваш най-готините сепарета по време на запоите, хем не пиеш ментетата, които пробутваш на простолюдието, хем накрая си на печалба.
И сипваш на клиентелата поредната шльокавица, с която да бори махмурлука.
Епичен.
Някои пиха напук, други от мъка, трети - за да си направят кефа, а най-голямата част - по навик. Но резултатът си беше впечатляващ. Масово оливане. То не бяха наздравици, то не бяха поздрави от наш'та маса за ваш'та, то не бяха закачки и задявки... Пиехме в несвяст и гледахме сеир. И правехме такъв.
Във вип-сепаретата положението беше неудържимо. Небивал купон. Юнашки песни, почерпки, демонстративно къпане с маркови отлежали питиета и салфетки, салфетки... Стари любови припламнаха с нова сила, стари тлеещи вражди изпускаха пара със съскане. Тук-таме прехвръкнаха и искри, стигна се до разправии. Даже в едно от сепаретата се стигна до тежък семеен скандал и нещата май отиват на развод. А ние, от ниската част на банкетната зала, жулехме чашка след чашка от шльокавицата, която ни бяха наляли.
И ето, че сега седим с празен поглед над двойни кафета и разтворени в чаша вода аспиринчета. Махмурлук. Тежък политически махмурлук.
Но така са само слабите пиячи. Истинските българи; мъжагите, обръгнали в не едно политическо пиянство, не ги притеснява нищо. Сърбат люта шкембе-чорба, поръчват си по едно за "клин клин избива" и с кискане си припомнят снощните подвизи. Хвалят се как са набили канчето на тоя, как са смачкали оня; припяват хайдушки песни и смело планират следващото епично размазване.
А кръчмарите си броят оборота. Кръчмар да си в днешното купонджийско време. Хем ползваш най-готините сепарета по време на запоите, хем не пиеш ментетата, които пробутваш на простолюдието, хем накрая си на печалба.
И сипваш на клиентелата поредната шльокавица, с която да бори махмурлука.
вторник, 1 ноември 2016 г.
Киселяци
Защо българите сме такива киселяци, ли?
Ами, заради Лактобацилус булгарикус, разбира се! Млечно-киселата бактерия, която вирее само в България. Открай време се славим с киселото си мляко. И понеже млякото ни съвсем зачезна, остана ни само киселостта.
Ами, заради Лактобацилус булгарикус, разбира се! Млечно-киселата бактерия, която вирее само в България. Открай време се славим с киселото си мляко. И понеже млякото ни съвсем зачезна, остана ни само киселостта.
сряда, 26 октомври 2016 г.
6lifer
- Колежке, тия дали няма да си изпуснат полета?!
- "Шест-осем", звъня да ги проверя...
Започвах да се изнервям. Поръчват си за точен час, а ги няма петнайсетина минути след това. И после: "Ама що тръгваме от пет лева?".
И това е в добрия случай. По-кофти е, като не излязат. Предварителните заявки се диктуват петнадесет минути преди заявения час. Като изчакаш тях, като минат още толкова, докато диспечерката те освободи от адреса, като сложиш в сметката времето, докато си чакал да вземеш поръчката, като добавиш и времето до следващия курс - загубил си час - час и половина. И после, защо са кисели бакшишите...
- "Шест-осем"!
- Слушам, колежке.
- Клиентът моли да го изчакаш. Каза да си включиш апарата. Много е притеснен. Не може да си събере багажа...
- Апаратът е включен отдавна, да не се притеснява!
Започвах да злобея. Сетил се, нашият, за апарата. Колко великодушно! Ся, като дойде, ще почне и да ми нервничи, че му е бавно, че му е задръстено...
От входа изскочи оплешивяващ чичко с малко сакче в едната ръка и шлифер в другата.
" Тоя ли багаж събира толкова време?!" - Мислех си съвсем вкиснат, докато отварях багажника.
- Аз съм луд! Аз съм напълно ненормален! - Провикна се жизнерадостно чичкото, докато тичаше към мен. Видът и тонът му ме поразвеселиха. Симпатяга. Подскачаше при всяка дума като млад кокер, подканващ да му хвърлиш топка.
- Ей тука, на задната седалка ще ги сложа, да не се бавим. - продължи задъхано и гласът му премина във фалцет - Аз съм напълно откачен...
Не се сдържах и прихнах да се смея.
- Ама защо така говорите? - попитах.
- Ами, не стига, че си изпускам самолета, а и не знам накъде съм тръгнал.
- Как така не знаете?! - Тоя чичак започваше да ми става все по-интересен.
- Абе, знам. Ама не знам как ще стигна. По принцип, трябва да стигна до Монте Карло, ама не знам как ще стане. Като начало - до Франкфурт. После ще видим. Поканиха ме вчера на една изложба-търг и аз отказах, щото имах работа. С филателизъм се занимавам... Ето! Забравих си визитките!
Намалих рязко.
- Да обръщам ли?
- Ааа, карай, карай! Че и без това не се знае дали ще стигнем навреме. Самолетът ми излита в един и петнайсет.
- Как така - излита?! Сега е без десет. Нали трябва поне един час предварително да сте на летището?
- С пари всичко става! С пари всичко става. Обадих се преди един час и си резервирах билет. Аз вчера отклоних поканата за търга, ама днес размислих. Страст, какво да правиш!
Десет минути по-късно спрях на терминала. Чичкото ми плати и изхвърча към терминала като пенсиониран пилот, катапултиран към президентство. Откачалка! Как си мислеше тоя, че ще се качи на самолета?! До полета му оставаха десетина минути! На хората половин час не им стига, за да успеят да се чекират и да се качат...
На излизане от терминала ме спряха мъж и жена: "Добър ден! До дружба?"; "Заповядайте"; "А! Тука има един шлифер!"...
Заплес!
Грабнах комутатора:
- Колежке, абе тоя, че няма да си хване самолета, няма. Ама звънни му, че си е забравил шлифера при мен...
- "Шест-осем"! - повика ме след малко диспечерката - клиентът ти вече е на гейта. Щял да си купи някакво палто по пътя. Като се върне, ще те търси ти да го прибереш от аерогарата и ще му го върнеш...
Качил се, моля ти се! Не можех да повярвам. Явно, наистина с пари всичко става.
След няколко дена ме потърси и ме изчака около час на аерогарата. Взе ми телефона и дълго след това, докато не се прехвърлих нощна смяна, ми звънеше, когато му потрябва такси. Но така и не му научих името. И до ден днешен срещу телефона му, записан в моя указател, се мъдри звучното "6lifer".
- "Шест-осем", звъня да ги проверя...
Започвах да се изнервям. Поръчват си за точен час, а ги няма петнайсетина минути след това. И после: "Ама що тръгваме от пет лева?".
И това е в добрия случай. По-кофти е, като не излязат. Предварителните заявки се диктуват петнадесет минути преди заявения час. Като изчакаш тях, като минат още толкова, докато диспечерката те освободи от адреса, като сложиш в сметката времето, докато си чакал да вземеш поръчката, като добавиш и времето до следващия курс - загубил си час - час и половина. И после, защо са кисели бакшишите...
- "Шест-осем"!
- Слушам, колежке.
- Клиентът моли да го изчакаш. Каза да си включиш апарата. Много е притеснен. Не може да си събере багажа...
- Апаратът е включен отдавна, да не се притеснява!
Започвах да злобея. Сетил се, нашият, за апарата. Колко великодушно! Ся, като дойде, ще почне и да ми нервничи, че му е бавно, че му е задръстено...
От входа изскочи оплешивяващ чичко с малко сакче в едната ръка и шлифер в другата.
" Тоя ли багаж събира толкова време?!" - Мислех си съвсем вкиснат, докато отварях багажника.
- Аз съм луд! Аз съм напълно ненормален! - Провикна се жизнерадостно чичкото, докато тичаше към мен. Видът и тонът му ме поразвеселиха. Симпатяга. Подскачаше при всяка дума като млад кокер, подканващ да му хвърлиш топка.
- Ей тука, на задната седалка ще ги сложа, да не се бавим. - продължи задъхано и гласът му премина във фалцет - Аз съм напълно откачен...
Не се сдържах и прихнах да се смея.
- Ама защо така говорите? - попитах.
- Ами, не стига, че си изпускам самолета, а и не знам накъде съм тръгнал.
- Как така не знаете?! - Тоя чичак започваше да ми става все по-интересен.
- Абе, знам. Ама не знам как ще стигна. По принцип, трябва да стигна до Монте Карло, ама не знам как ще стане. Като начало - до Франкфурт. После ще видим. Поканиха ме вчера на една изложба-търг и аз отказах, щото имах работа. С филателизъм се занимавам... Ето! Забравих си визитките!
Намалих рязко.
- Да обръщам ли?
- Ааа, карай, карай! Че и без това не се знае дали ще стигнем навреме. Самолетът ми излита в един и петнайсет.
- Как така - излита?! Сега е без десет. Нали трябва поне един час предварително да сте на летището?
- С пари всичко става! С пари всичко става. Обадих се преди един час и си резервирах билет. Аз вчера отклоних поканата за търга, ама днес размислих. Страст, какво да правиш!
Десет минути по-късно спрях на терминала. Чичкото ми плати и изхвърча към терминала като пенсиониран пилот, катапултиран към президентство. Откачалка! Как си мислеше тоя, че ще се качи на самолета?! До полета му оставаха десетина минути! На хората половин час не им стига, за да успеят да се чекират и да се качат...
На излизане от терминала ме спряха мъж и жена: "Добър ден! До дружба?"; "Заповядайте"; "А! Тука има един шлифер!"...
Заплес!
Грабнах комутатора:
- Колежке, абе тоя, че няма да си хване самолета, няма. Ама звънни му, че си е забравил шлифера при мен...
- "Шест-осем"! - повика ме след малко диспечерката - клиентът ти вече е на гейта. Щял да си купи някакво палто по пътя. Като се върне, ще те търси ти да го прибереш от аерогарата и ще му го върнеш...
Качил се, моля ти се! Не можех да повярвам. Явно, наистина с пари всичко става.
След няколко дена ме потърси и ме изчака около час на аерогарата. Взе ми телефона и дълго след това, докато не се прехвърлих нощна смяна, ми звънеше, когато му потрябва такси. Но така и не му научих името. И до ден днешен срещу телефона му, записан в моя указател, се мъдри звучното "6lifer".
събота, 1 октомври 2016 г.
Бльон
- Добро утро!
- Терминал едно!
По принцип, не е приятно поздравът ти да увисне във въздуха, но когато това е придружено от троснат, дори агресивен тон, си е направо обидно. Много мила госпожа. С униформа. Потиснах преминалия като ток през тялото ми импулс да отговоря подобаващо. Пет сутринта е, все пак. Тръгнах да излизам на заден от глухата уличка пред входа. Бавно. Не стига, че е тъмно като в рог, а уличката е пълна с паркирани коли. Алейка, по-скоро. Много тясна. Че и със завой.
- Хубава уличка са ви направили... - Опитах се да поразтопя леда. Май трябваше да пробвам с бензинова горелка. Не само че не се разтопи, а взе да се чува скриптене. Стъклата се заскрежиха за части от секундата. Ведра атмосфера, казвам ви!
Най-после стигнах до място, където можех да обърна. И докато го правех, попитах:
- През "махалата" ли да мина, или...
- ПРЕЗ МАХАЛАТА МИНЕТЕ! И ПО-БЪРЗО!
Поех си дълбоко дъх. Това вече не беше троснато. Беше си крещене. Пропълзях през следващата дупка.
- Извинявайте! Тук не мога по-бързо. - Сега вече аз звучах троснато. Излязох на главната улица и със свирене на гуми излетях по посока "махалата". "Махалата" е квартал "Христо Ботев". Циганската махала. Най-прекия път до Аерогарата от тази част на София.
- КЪДЕ ТРЪГНАХТЕ, ГОСПОДИНЕ?!
Набих спирачка, обърнах и чак тогава отговорих. Тихо и равно. Ледено.
- Към махалата, госпожо. Нали така ми казахте - да мина през махалата?!
- Аз откъде да знам за каква махала ми говорите бе, господине?! - Понамали децибелите, но продължаваше да вика.
- Ами като не знаете, що не питате?!
Помълчахме малко.
-През махалата, госпожо, е най-прекия път за аерогарата. - Започнах назидателно аз - Аз не държа да мина през нея, но Вие ми казахте да мина през нея и затова бях тръгнал натам. За тия двеста метра, които минахме излишно, ще ви намаля един лев от сметката. Сега да Ви питам - Знаете ли какво е ПЖИ? Щото мисля след това да Ви попитам през ПЖИ ли да минем, или през "Шипченски проход".
- Откъдето искате минавайте, само по-бързо! Граничен полцай съм и...
- Чудесно! - Беше мой ред да я прекъсна. - Това обаче, не Ви дава право да се държите, сякаш съм Ви изял закуската! И по пинцип - рязко намалих скоростта - Има си правила и те трябва да се спазват. Ограничението е 50 километра в час. Щом сте полицай, би трябвало да го знаете.
Продължихме пътуването в мълчание. Горещо мълчание. Ледът, от който ви се оплаквах в началото, отдавна се беше стопил. Откъм задната седалка вече се чуваше свистене. От парата под налягане. Клокочене. От набиращ сила вулкан.
А аз си карах чинно след един подранил камион и си мислех дали това ѝ е достатъчно. Преди години принудих една изнервена госпожица да се обади специално, за да си поднесе извиненията, а диспечерката го обяви по станцията. Въпреки, че ми беше дала картбланш да избера маршрута, взе да ми се кара, че обикалям. Според нея. Обясних ѝ, че не всеки бакшиш става сутрин с мисълта да я измами. И отказах да взема пари за курса. Много неудобно ѝ стана.
"На тая обаче, ще ѝ взема парите" - реших мислено. Но ще я изнервя максиално. Щото съм си бльон - тъп, но упорит. Колкото по-верояно е някой да може да ми причини неприятности, толкова по-неотстъпчив ставам.
Усетих се, че както съм се замислил, неволно съм увеличил скоростта. Коригирах веднага грешката. А отзад вулканът вече май хвърляше огън и жупел...
- Сметката е седем и осемдесет, но ми дължите седем. - Все така ледено процедих, въпреки жегата отзад. Всъщност, сметката беше седем и осемдесет и девет. Но винаги закръглям надолу.
Трясна ми вратата, естествено. И ми се закани, че ще се скъсам от писане на обяснения. И няма да отърва наказанието.
Та, седнал съм сега и пиша. Обяснение. Мисля си, ако случайно ме викнат в понеделник, да им дам линк. Ако им се чете, да четат това тук.
Няма да им се обяснявам повече.
Щото съм си такъв.
Бльон.
- Терминал едно!
По принцип, не е приятно поздравът ти да увисне във въздуха, но когато това е придружено от троснат, дори агресивен тон, си е направо обидно. Много мила госпожа. С униформа. Потиснах преминалия като ток през тялото ми импулс да отговоря подобаващо. Пет сутринта е, все пак. Тръгнах да излизам на заден от глухата уличка пред входа. Бавно. Не стига, че е тъмно като в рог, а уличката е пълна с паркирани коли. Алейка, по-скоро. Много тясна. Че и със завой.
- Хубава уличка са ви направили... - Опитах се да поразтопя леда. Май трябваше да пробвам с бензинова горелка. Не само че не се разтопи, а взе да се чува скриптене. Стъклата се заскрежиха за части от секундата. Ведра атмосфера, казвам ви!
Най-после стигнах до място, където можех да обърна. И докато го правех, попитах:
- През "махалата" ли да мина, или...
- ПРЕЗ МАХАЛАТА МИНЕТЕ! И ПО-БЪРЗО!
Поех си дълбоко дъх. Това вече не беше троснато. Беше си крещене. Пропълзях през следващата дупка.
- Извинявайте! Тук не мога по-бързо. - Сега вече аз звучах троснато. Излязох на главната улица и със свирене на гуми излетях по посока "махалата". "Махалата" е квартал "Христо Ботев". Циганската махала. Най-прекия път до Аерогарата от тази част на София.
- КЪДЕ ТРЪГНАХТЕ, ГОСПОДИНЕ?!
Набих спирачка, обърнах и чак тогава отговорих. Тихо и равно. Ледено.
- Към махалата, госпожо. Нали така ми казахте - да мина през махалата?!
- Аз откъде да знам за каква махала ми говорите бе, господине?! - Понамали децибелите, но продължаваше да вика.
- Ами като не знаете, що не питате?!
Помълчахме малко.
-През махалата, госпожо, е най-прекия път за аерогарата. - Започнах назидателно аз - Аз не държа да мина през нея, но Вие ми казахте да мина през нея и затова бях тръгнал натам. За тия двеста метра, които минахме излишно, ще ви намаля един лев от сметката. Сега да Ви питам - Знаете ли какво е ПЖИ? Щото мисля след това да Ви попитам през ПЖИ ли да минем, или през "Шипченски проход".
- Откъдето искате минавайте, само по-бързо! Граничен полцай съм и...
- Чудесно! - Беше мой ред да я прекъсна. - Това обаче, не Ви дава право да се държите, сякаш съм Ви изял закуската! И по пинцип - рязко намалих скоростта - Има си правила и те трябва да се спазват. Ограничението е 50 километра в час. Щом сте полицай, би трябвало да го знаете.
Продължихме пътуването в мълчание. Горещо мълчание. Ледът, от който ви се оплаквах в началото, отдавна се беше стопил. Откъм задната седалка вече се чуваше свистене. От парата под налягане. Клокочене. От набиращ сила вулкан.
А аз си карах чинно след един подранил камион и си мислех дали това ѝ е достатъчно. Преди години принудих една изнервена госпожица да се обади специално, за да си поднесе извиненията, а диспечерката го обяви по станцията. Въпреки, че ми беше дала картбланш да избера маршрута, взе да ми се кара, че обикалям. Според нея. Обясних ѝ, че не всеки бакшиш става сутрин с мисълта да я измами. И отказах да взема пари за курса. Много неудобно ѝ стана.
"На тая обаче, ще ѝ взема парите" - реших мислено. Но ще я изнервя максиално. Щото съм си бльон - тъп, но упорит. Колкото по-верояно е някой да може да ми причини неприятности, толкова по-неотстъпчив ставам.
Усетих се, че както съм се замислил, неволно съм увеличил скоростта. Коригирах веднага грешката. А отзад вулканът вече май хвърляше огън и жупел...
- Сметката е седем и осемдесет, но ми дължите седем. - Все така ледено процедих, въпреки жегата отзад. Всъщност, сметката беше седем и осемдесет и девет. Но винаги закръглям надолу.
Трясна ми вратата, естествено. И ми се закани, че ще се скъсам от писане на обяснения. И няма да отърва наказанието.
Та, седнал съм сега и пиша. Обяснение. Мисля си, ако случайно ме викнат в понеделник, да им дам линк. Ако им се чете, да четат това тук.
Няма да им се обяснявам повече.
Щото съм си такъв.
Бльон.
петък, 16 септември 2016 г.
Опаковка и съдържание
Всички текстове на Георги Марков, писани през 70-те за България, са шокиращо актуални. Всички.
Какво друго може да означава това, освен че България е същата? Че я управляват същите хора? Че като цяло, българите са същите?
Промяна? Таратанци!
Различна е само опаковката.
Даже и тя не е сменена. Просто червеният надпис "развит социализъм", който се кипреше върху нея, е замазан със синя боя и върху нея, още докато е била прясна, с пръст е изчегъртан надписът "преход".
А вътре, в опаковката, си е все същото блудкаво, но вече и вмирисано на мухъл "социалистическо общество".
Това е, другаре!
събота, 20 август 2016 г.
Лъвската гора 3
Лъвската гора 1 ---> http://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.bg/2014/06/blog-post_21.html
Лъвската гора 2 ---> http://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.bg/2014/07/2-2013.html
Това е Лъвската гора.
Великата, стара, тринадесетвековна... Абе, никаква гора не е вече. Същинско блато си е.
Няма вече столетни дъбове. Само хилави храсталаци обграждат калните пътеки. Където и да стъпиш, копитото ти пропада в лепкава тиня. Или в къртичина. А каква гора е била...
От страховития лъвски рев, огласял някога бившата гора, остана само рев. Нищо страховито няма в него, да не говорим - лъвско. Даже и рев не можем да го наречем. Безгласно пръхтене. Това е единственото, което нарушава шума от търкане на листа. Той пък се чува откъм оранжевите гъби, изникнали на всеки ъгъл на Горската пътека. Пеликанът ги издигна, но това вече май не ни притеснява. Търка в несвяст цялото стадо. Търка, с надеждата да спечели и да забегне към Западните пасища.
Редно е, струва ми се, да припомня, че ние, представителите на Лъвския народ, макар да сме стадо, не сме овце. Сред нас има представители на всички животински видове, само лъвове, комай, няма вече.
Но преобладаваме ние, козите. За разлика от благородната и кротка овца, ние сме непокорни и пакостливи. Позволяваме да ни доят, но все гледаме да ритнем котлето. Врещим, бодем, бягаме понякога, но все пак си оставаме стадо...
И като такова, имаме си и Водач - Овчарското куче. Отново.
Гордите ни и смели разходки по Централната Горска Пътека приключиха, като че ли, с успех. Прогонихме Свраката. Или поне, един ден тя отлетя през поредния заден изход и не се завърна. Шушукаше се, че истинската причина не са нашите разходки, а тайни договорки между Овчарското куче и Екзактната Сова. Май всичко се въртеше около една опоскана до последната сламка плевня, но... Ние все пак бяхме доволни от победата.
Овчарското куче обаче, се обгради с една доста притеснителна менажерия - червена Кукувица в синьо гнездо, старите Лисугери, сричащи азбуката, група Хиени, представящи се за Лъвове... А и Совата продължаваха слуховете, помагаше тайно. В името на Стабилността.
Междувремено от североизток се чу ръмжене. Голямата сибирска мечка се беше събудила, озверяла от глад. Ние затаихме дъх, а Койотът отново взе да вилнее. Ама някак така, театрално. Тъкмо го усмириха и изглеждаше, че Стабилноста се затвърждава, появи се отново Соколът и натири Совата. Защото говорила против мечката и нарушила морфичния резонанс...
Междувремено през Лъвската гора започнаха все по-често да преминават животни от далечни източни стада, на път към Западните пасища. Тези животни пък, влизаха при нас от земята на Баш-Сокола - наследник на големите хищни птици, владели някога нашата Лъвска Гора. Това даде повод за активизиране на нови герои - Дивите кучета Динго. Те бяха поредните лъже-лъвове по нашите земи. Настървени от миризмата на чужди, безстопанствени животни, те озверяваха все повече. И започнаха да призовават Мечката на помощ.
Овчарското куче взе да става неспокойно. Джафкаше умолително към североизток, размахвайки дружелюбно опашка; скимтеше подканващо, метейки с рунтавата си опашка пясъка по плажовете на соленото езеро, отделящо Лъвската гора от земите на Мечката. А когато Баш-Соколът и Мечката обявиха че са най-добри приятели, измъкна отнякъде един куп тръби, поднесе ги чинно върху пясъка и прилепено плътно към земята, взе да пълзи, побутвайки ги с влажна муцуна като дар...
А ние? Ние продължаваме да търкаме листа до оранжевите гъби. И чакаме да видим откъде ще духне вятъра. И кой ще ни стриже и дои утре.
Но който и да ни стриже и дои, ние ще сме с гордо вдигната глава.
Защото ние сме Лъвския Народ.
А това е Лъвската Гора.
Август, 2016 г.
вторник, 16 август 2016 г.
Цветът на демокрацията
.
.
.
.
.
И въобще - зелената ни демокрация е като неузрялата синя слива - червена е.
събота, 23 юли 2016 г.
Към Вапцаров
Щастлив си, поете,
че с вера могъл си да храниш!
И нея отнеха ни
твоите бойни другари...
петък, 22 юли 2016 г.
Непатриотично
Напира в мене рима гневна...
Едва се сдържам, искам да я ревна.
Защо все думичката деградация
в ума ми никне редом с "нация"?
"Предател!"- сигурно ще закрещите,
че нихилист съм ще ме обвините;
че прекалено ниско вече аз съм слязъл...
Но пък, Славейков още го е казал:
"Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша."
Едва се сдържам, искам да я ревна.
Защо все думичката деградация
в ума ми никне редом с "нация"?
"Предател!"- сигурно ще закрещите,
че нихилист съм ще ме обвините;
че прекалено ниско вече аз съм слязъл...
Но пък, Славейков още го е казал:
"Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша."
сряда, 13 юли 2016 г.
Детство мое
Пътувам към аерогарата с мъж и жена - младо семейство. Жената дава последни наставления на детето си по телефона:
- Нали се разбрахме! Всеки ден по един тест по Английски и един по Математика!.......Баба ти ще ги проверява...... Недей да ми философстваш, моля те! Наказанието си е наказание. Като се върнем, тогава таблет. Ако си го заслужил!..... Ами, липсваме ти. Да си мислил!
- Питай го, не му ли липсва кредитната ми карта - ехидно се обажда мъжът от седалката до мен.
След малко жената приключва разговора.
- И вашият ли е наказан без таблет? - Съчувствено питам. - Моят също е наказан. Не, че е направил кой знае какво, ама само за пустия таблет мисли...
- А, това да беше, хич нямаше да го наказвам. - отговаря ми мъжът - Напипал ми кредитната карта и си пазарувал на воля. Па и съучениците черпил с "безплатните пари". Аз едно време пребърквах джобовете за стотинки, той сега - на едро го подкара направо...
- Едно време! Едно време имахме детство. По цял ден бяхме навън. Ама и по-спокойно беше. Сега можеш ли да го оставиш? Всякакви луди се навъдиха, коли хвърчат. Все трябва да са ти под око... - Възкликва жената.
- Ехеее, като илезнехме преди обяд с една филия лютеница в ръката и чак по тъмно се прибирахме! - Въздъхва мъжът. - С колелата, на фунийки по строежите, футбол, прашки. Златно време беше. Сега по цял ден се зомбират.
Нещо в носталгичното им описание ме дразни, но не мога да им опонирам. Така си беше. По цяло лято хайманосвахме напред-назад и вечер се прибирахме гладни, прашни, но щастливи. Не си сварявахме мозъците с компютри и анимации. Компютри нямаше, а телевизията.. И нея комай я нямаше.
Оставил вече клиентите и унесен в подобни мисли, се насочвам към кв. "Христо Ботев". И тогава ги виждам - насред полето между летището и "махалата", на метри от пътя, в прахоляка. Четири голи до кръста циганета, наобиколили обърнат с гумите нагоре велосипед. Едното се мъчи да сложи изпадналата верига, други две се гонят с някакви захвърлени остатъци от тръби, а четвъртото, вдигнало в ръцете си някакъв комат, се криви срещу мен и играе кючек.
Досущ като нас едно време. Свободни и щастливи. Без компютри и таблети, които да ги затормозяват, без постоянно да им виси някой над главите, без тестове и наказания.
Та, другари носталгици, има надежда!
Вместо да си ожалвате децата, докато ги тормозите, нарежете си кредитните карти (дебитните не ги пипайте - ще ви трябват за деЦките, с които ще живеете на гърба на държавата), изхвърлете телевизорите и компютрите, преместете се в "Христо Ботев" - някой от тамошните жители с удоволствие ще замени бараката си за вашия апартамент - и ще дадете на децата си златното детство, което сте имали вие.
Точно като през "златния строй".
- Нали се разбрахме! Всеки ден по един тест по Английски и един по Математика!.......Баба ти ще ги проверява...... Недей да ми философстваш, моля те! Наказанието си е наказание. Като се върнем, тогава таблет. Ако си го заслужил!..... Ами, липсваме ти. Да си мислил!
- Питай го, не му ли липсва кредитната ми карта - ехидно се обажда мъжът от седалката до мен.
След малко жената приключва разговора.
- И вашият ли е наказан без таблет? - Съчувствено питам. - Моят също е наказан. Не, че е направил кой знае какво, ама само за пустия таблет мисли...
- А, това да беше, хич нямаше да го наказвам. - отговаря ми мъжът - Напипал ми кредитната карта и си пазарувал на воля. Па и съучениците черпил с "безплатните пари". Аз едно време пребърквах джобовете за стотинки, той сега - на едро го подкара направо...
- Едно време! Едно време имахме детство. По цял ден бяхме навън. Ама и по-спокойно беше. Сега можеш ли да го оставиш? Всякакви луди се навъдиха, коли хвърчат. Все трябва да са ти под око... - Възкликва жената.
- Ехеее, като илезнехме преди обяд с една филия лютеница в ръката и чак по тъмно се прибирахме! - Въздъхва мъжът. - С колелата, на фунийки по строежите, футбол, прашки. Златно време беше. Сега по цял ден се зомбират.
Нещо в носталгичното им описание ме дразни, но не мога да им опонирам. Така си беше. По цяло лято хайманосвахме напред-назад и вечер се прибирахме гладни, прашни, но щастливи. Не си сварявахме мозъците с компютри и анимации. Компютри нямаше, а телевизията.. И нея комай я нямаше.
Оставил вече клиентите и унесен в подобни мисли, се насочвам към кв. "Христо Ботев". И тогава ги виждам - насред полето между летището и "махалата", на метри от пътя, в прахоляка. Четири голи до кръста циганета, наобиколили обърнат с гумите нагоре велосипед. Едното се мъчи да сложи изпадналата верига, други две се гонят с някакви захвърлени остатъци от тръби, а четвъртото, вдигнало в ръцете си някакъв комат, се криви срещу мен и играе кючек.
Досущ като нас едно време. Свободни и щастливи. Без компютри и таблети, които да ги затормозяват, без постоянно да им виси някой над главите, без тестове и наказания.
Та, другари носталгици, има надежда!
Вместо да си ожалвате децата, докато ги тормозите, нарежете си кредитните карти (дебитните не ги пипайте - ще ви трябват за деЦките, с които ще живеете на гърба на държавата), изхвърлете телевизорите и компютрите, преместете се в "Христо Ботев" - някой от тамошните жители с удоволствие ще замени бараката си за вашия апартамент - и ще дадете на децата си златното детство, което сте имали вие.
Точно като през "златния строй".
вторник, 28 юни 2016 г.
Православия - глава 2
Към първа глава --> http://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.bg/2015/03/blog-post.html
Втора глава
1.
- Учение, труд, вяра в бога! - проехтя в отговор на поздрава му строен, звънлив речитатив от десетки детски гласчета.
Той огледа доволно стегнатите редици, строени под огромен транспарант с надпис "Православна Владимировска Младежка Организация", от който покровителствено гледаха строгите, но ясни сини очи на Негово Светейшество. Жълто-черните георгиевски връзки гордо трептяха върху снежнобелите ризи. Червените баретки, всички до една - кривнати под един и същи ъгъл... Не. Не всички. Йов пак беше нахлупил неговата небрежно, сякаш е на мач... Доста нерви му беше изхабило това момченце... Отначало се беше усъмнил, че е мутант. Не физически, разбира се. Физическите мутанти бяха изчистени още в първите години след Деня на Откровението. Бяха ликвидирани. Щом бог ги е наказал с недъг, значи не са праведни - това беше кристално ясно. Виж, менталните мутанти бяха друга работа. Гледаш го - нормално, здраво дете, а като порасне, става богомил. Единственото, по което можеха да бъдат разпознати беше непокорството и някакво нездраво любопитство, граничещо с неверие. Една от основните задачи на класния наставник беше да пресее тези опасни кълнове на бездуховността от обикновените нехранимайковци. Отговорността беше голяма - ако пропуснеше някой, той се инфилтрираше в обществото и ставаше опасен; ако пък набедеше здраво дете, щеше да му тежи на съвестта. Всъщност, тежаха му всички. До един. Постоянно го тормозеше въпросът какво се случва с отделените деца. Официално се знаеше, че биват настанени в специални, добре оборудвани центрове, където получаваха специално обгрижване и възпитание, съобразено със специфичните им потребности. Официално. Неофициално беше чувал какви ли не страхотии...
- Отлично отговаряте! За посрещане на божиите хуругви, мирррр-но! - продължи той по устав.
Знаменосците внесоха държавните хоругви и знамето на класа под звуците на празнични фанфари. Мощно, многогласно "ура!" огласи залата.
2.
Мощно, многогласно "ура" се процеждаше през античната дограма на портиерната. Въпреки вестниците и тиксото, с които бай Иван беше запушил зейналите пролуки, звукът от прякото предаване на тържествения парад по случай Деня на Откровението достигаше чак до неприветливото задно дворче на кооперацията, поразкрасено днес от навалелия през нощта сняг.
Вътре, удобно изтегнати на изтърбушения диван, на парада се любуваха любезният домакин и добрият му приятел Генчо - дърводелец към кварталното комунално стопанство.
- Гледай ги, бе! Левенти! - За пореден път повтаряше гостът възхитено. - Голяма сила, ей!
- Не сила, ами СИ-ЛА! - натърти Бай Иван с пълна уста, размахвайки набоденото на вилицата парче карфиол. Той обожаваше гостуванията на приятеля си, който никога не идваше с празни ръце - жена му работеше в кварталната зарзаватчийница и винаги му се намираше мезе. А от бракуваните плодове каква ароматна ракийка си варяха... Генчо осигуряваше материал, а бай Иван - терен. Схлупената барачка, украсяваща споменатия вече заден двор, беше превърната в спиртоварна.
- Да посмеят само да се изрепчат Жълтите...- не секваше патриотичният плам на зарзаватчията.
- Какво да посмеят, бе? Та нали почти ги заличихме през 54-та! Половината Китай е стъкло.
По Червения площад, заел "холо-ъгъла" на тясната портиерна, започнаха да се нижат безкрайните редици на Безсмъртния Полк - портрети на знайни и незнайни герои, загинали в отминалите битки.
Генчо рязко се изправи, козирува и просълзен започна да реве древния химн на Романови "Боже, царя хранѝ". Бай Иван му заприглася фалшиво, вдигнал вилицата, въртейки я в полукръг като церемониален жезъл. Парадът беше прекрасен.
Съвършен!
3.
Съвършен!
Не се случваше често събранията им да бъдат почетени от Съвършен. При това, не просто Епископ, а цял Апостол. Влажното и тъмно църковно подземие беше осветено едва-едва от няколко свещника толкова, колкото да се вижда високия силует с черна качулка, но не и да се различи лицето под нея.
Брат Михо гледаше като в транс как Апостолът довършва литургията. Нещо важно щеше да се случи. Такова височайшо посещение не можеше да е случайно.
Апостолът взе в ръце обредния хляб, разчупи го и го раздаде, благославяйки подред всички членове на Съвета. После поднесе на всеки стакана с божията кръв. Братята отпиваха и целуваха железния пръстен на лявата му ръка. Когато дойде неговият ред, изпод качулката се процедиха думите: "Честит си, брате, да ме срещнеш! Бъди в църковния олтар, после литургията!"
Сърцето на брат Михо заби учестено. Усети отмала в крайниците си и се свлече благоговейно на колене.
към следващата глава >>> http://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.bg/2017/04/blog-post_9.html
Втора глава
1.
- Учение, труд, вяра в бога! - проехтя в отговор на поздрава му строен, звънлив речитатив от десетки детски гласчета.
Той огледа доволно стегнатите редици, строени под огромен транспарант с надпис "Православна Владимировска Младежка Организация", от който покровителствено гледаха строгите, но ясни сини очи на Негово Светейшество. Жълто-черните георгиевски връзки гордо трептяха върху снежнобелите ризи. Червените баретки, всички до една - кривнати под един и същи ъгъл... Не. Не всички. Йов пак беше нахлупил неговата небрежно, сякаш е на мач... Доста нерви му беше изхабило това момченце... Отначало се беше усъмнил, че е мутант. Не физически, разбира се. Физическите мутанти бяха изчистени още в първите години след Деня на Откровението. Бяха ликвидирани. Щом бог ги е наказал с недъг, значи не са праведни - това беше кристално ясно. Виж, менталните мутанти бяха друга работа. Гледаш го - нормално, здраво дете, а като порасне, става богомил. Единственото, по което можеха да бъдат разпознати беше непокорството и някакво нездраво любопитство, граничещо с неверие. Една от основните задачи на класния наставник беше да пресее тези опасни кълнове на бездуховността от обикновените нехранимайковци. Отговорността беше голяма - ако пропуснеше някой, той се инфилтрираше в обществото и ставаше опасен; ако пък набедеше здраво дете, щеше да му тежи на съвестта. Всъщност, тежаха му всички. До един. Постоянно го тормозеше въпросът какво се случва с отделените деца. Официално се знаеше, че биват настанени в специални, добре оборудвани центрове, където получаваха специално обгрижване и възпитание, съобразено със специфичните им потребности. Официално. Неофициално беше чувал какви ли не страхотии...
- Отлично отговаряте! За посрещане на божиите хуругви, мирррр-но! - продължи той по устав.
Знаменосците внесоха държавните хоругви и знамето на класа под звуците на празнични фанфари. Мощно, многогласно "ура!" огласи залата.
2.
Мощно, многогласно "ура" се процеждаше през античната дограма на портиерната. Въпреки вестниците и тиксото, с които бай Иван беше запушил зейналите пролуки, звукът от прякото предаване на тържествения парад по случай Деня на Откровението достигаше чак до неприветливото задно дворче на кооперацията, поразкрасено днес от навалелия през нощта сняг.
Вътре, удобно изтегнати на изтърбушения диван, на парада се любуваха любезният домакин и добрият му приятел Генчо - дърводелец към кварталното комунално стопанство.
- Гледай ги, бе! Левенти! - За пореден път повтаряше гостът възхитено. - Голяма сила, ей!
- Не сила, ами СИ-ЛА! - натърти Бай Иван с пълна уста, размахвайки набоденото на вилицата парче карфиол. Той обожаваше гостуванията на приятеля си, който никога не идваше с празни ръце - жена му работеше в кварталната зарзаватчийница и винаги му се намираше мезе. А от бракуваните плодове каква ароматна ракийка си варяха... Генчо осигуряваше материал, а бай Иван - терен. Схлупената барачка, украсяваща споменатия вече заден двор, беше превърната в спиртоварна.
- Да посмеят само да се изрепчат Жълтите...- не секваше патриотичният плам на зарзаватчията.
- Какво да посмеят, бе? Та нали почти ги заличихме през 54-та! Половината Китай е стъкло.
По Червения площад, заел "холо-ъгъла" на тясната портиерна, започнаха да се нижат безкрайните редици на Безсмъртния Полк - портрети на знайни и незнайни герои, загинали в отминалите битки.
Генчо рязко се изправи, козирува и просълзен започна да реве древния химн на Романови "Боже, царя хранѝ". Бай Иван му заприглася фалшиво, вдигнал вилицата, въртейки я в полукръг като церемониален жезъл. Парадът беше прекрасен.
Съвършен!
3.
Съвършен!
Не се случваше често събранията им да бъдат почетени от Съвършен. При това, не просто Епископ, а цял Апостол. Влажното и тъмно църковно подземие беше осветено едва-едва от няколко свещника толкова, колкото да се вижда високия силует с черна качулка, но не и да се различи лицето под нея.
Брат Михо гледаше като в транс как Апостолът довършва литургията. Нещо важно щеше да се случи. Такова височайшо посещение не можеше да е случайно.
Апостолът взе в ръце обредния хляб, разчупи го и го раздаде, благославяйки подред всички членове на Съвета. После поднесе на всеки стакана с божията кръв. Братята отпиваха и целуваха железния пръстен на лявата му ръка. Когато дойде неговият ред, изпод качулката се процедиха думите: "Честит си, брате, да ме срещнеш! Бъди в църковния олтар, после литургията!"
Сърцето на брат Михо заби учестено. Усети отмала в крайниците си и се свлече благоговейно на колене.
към следващата глава >>> http://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.bg/2017/04/blog-post_9.html
неделя, 1 май 2016 г.
БДЖ воскресе!
Таксето се счупи. Проблем.
Като всеки ревностен православен, аз също трябваше да се включа в ритуалното великденско агнеизяждане и ракиеизпиване. Съответно, налагаше се да изоставя за малко битието си на виден столичен интелектуалец и да се втурна заедно със стотици хиляди себеподобни към родното си място, за да извърша там важните ритуали. Тук вметвам в скоби, че това е много полезно мероприятие. От една страна, истинските потомствени аристократи получават възможността да изкоментират ехидно, че столичани си отиват на село. От друга, ние - селяните, препълнили столицата, си отпочиваме на село от селяшките изпълнения, на които сме се нагледали в Градо.
Та да си дойда на думата, де. Тъй като таксето се счупи, пред мен и семейството ми се изпречи дилемата "с автобус, или с влак". С влак - реших аз - там децата ще са по-свободни. Ще могат да се разхождат, до тоалетна да отидат, ако се наложи... А и, когато човек не се е возил от петнадесетина години с влак, започва да си мисли, че заканата му никога повече да не го направи не е имала чак пък такива основания. Чак пък толкова зле не е било. Излишни емоции. А и това са петнадесет години - все трябва да има някакъв прогрес от времето, в което БДЖ означаваше "Боже, Докарай ме Жив".
Речено - сторено. Ден преди пътуването жена ми се разходи до Централна гара, за да купи билети. "Запазени места за тоя влак не продаваме - казали ѝ на касата - не е лошо да отидете по-рано, за да си запазите".
И така, в три следобед - два часа преди предвидения за стартиране час - поехме бодро от Младост. Трябваше да стигнем до гарата преди влакът да започне да се пръска по шевовете от изпълнилата го тълпа. В съзнанието ми се въртяха апокалиптични спомени за претъпкани коридори, осмърдяни купета, шумни разправии, смразяващ студ в началото на пътуването, последван от разтапяща жега от опуснатото парно след като влакът набере скорост с тракане и скърцане...
Изпреварихме тълпата - влакът беше току-що композиран. Всъщност, тя даже така и не се появи. Вагонът си остана полупразен, а освен това се оказа изненадващо приятен и чист. Ето, че притесненията ми са били напразни. Единственото, което донякъде разваляше хубавата картинка, беше, че ще вземем разстоянието от сто километра за цели три ча̀са. Но в такава обстановка това можеше да се преживее. Даже първият половин час изтече някак неусетно в приятно затопления вагон.
И като казах затоплен - тъкмо да стане прекалено горещо, парното спря. "Браво. Сетиха се." - мислех си, докато оглеждах малката спирка, на която бяхме спрели. Всъщност, позастояхме се доста на нея. Сигурно чакахме отсрещния влак. Мислите ми бяха прекъснати от кондуктора:
- Машината се развали. - Уведоми ни той - Требва да изчакаме да докарат друга.
Ясно. Ето защо са спрели парното.
- Сигурно ще утрепем половин час? - попитах го.
- Ако дойде до час, че викаме ура. - Ощастливи ни той и отплава към следващия вагон.
Прекрасно! А на мен три ча̀са ми се виждаха много... Наоколо настъпи оживено суетене. Едни се тюхкаха, други се хванаха за телефоните трети взеха да се бъркат за пари и да си обличаха якетата... "Е, поне будката на тая забутана спирка ще направи оборот като за цяла седмица. Къде ли сме всъщност?"
- Ами не знам колко време... На Горна баня сме. Не се набутвай, аз ще ти звъна като стигна. - чух да обяснявя по телефона една жена от съседната седалка.
Горна баня?! Половин час път, а още не сме излезли от София! Е, поне можехме в краен случай да се метнем на някое такси и да се върнем в Младост...
- Не се притеснявайте, няма да ви оставим... Ше задържа пътническия, докато се прекачите - началник-влакът се беше появил в другия край на вагона и успокояваше по-нервните пътници - а които са за след Дупница, по-добре да си останат тука... Абе ше тръгне бе, не бойте се!...
Минутите се точеха. Пътническият влак си мина и замина. Взе да захладнява. Децата започнаха да мрънкат. От другия край на вагона отдавна ревеше някакво бебе...
На съседния коловоз акостира локомотив от хиляда деветстотин и балканската война. Началник-влакът отново мина, за да ни успокои, че скоро тръгваме. Но не тръгвахме и не тръгвахме. Нещо не се получаваше, май. Децата се примириха и се оклюмаха уморено по седалките. Бебето също млъкна. Беше се предало и позволи да бъде приспано. Всички притихнаха, да не би да вземат да го събудят.
На жената до нас за пореден път ѝ звънна телефонът. Ама някак така, международно звънна.
Като всеки ревностен православен, аз също трябваше да се включа в ритуалното великденско агнеизяждане и ракиеизпиване. Съответно, налагаше се да изоставя за малко битието си на виден столичен интелектуалец и да се втурна заедно със стотици хиляди себеподобни към родното си място, за да извърша там важните ритуали. Тук вметвам в скоби, че това е много полезно мероприятие. От една страна, истинските потомствени аристократи получават възможността да изкоментират ехидно, че столичани си отиват на село. От друга, ние - селяните, препълнили столицата, си отпочиваме на село от селяшките изпълнения, на които сме се нагледали в Градо.
Та да си дойда на думата, де. Тъй като таксето се счупи, пред мен и семейството ми се изпречи дилемата "с автобус, или с влак". С влак - реших аз - там децата ще са по-свободни. Ще могат да се разхождат, до тоалетна да отидат, ако се наложи... А и, когато човек не се е возил от петнадесетина години с влак, започва да си мисли, че заканата му никога повече да не го направи не е имала чак пък такива основания. Чак пък толкова зле не е било. Излишни емоции. А и това са петнадесет години - все трябва да има някакъв прогрес от времето, в което БДЖ означаваше "Боже, Докарай ме Жив".
Речено - сторено. Ден преди пътуването жена ми се разходи до Централна гара, за да купи билети. "Запазени места за тоя влак не продаваме - казали ѝ на касата - не е лошо да отидете по-рано, за да си запазите".
И така, в три следобед - два часа преди предвидения за стартиране час - поехме бодро от Младост. Трябваше да стигнем до гарата преди влакът да започне да се пръска по шевовете от изпълнилата го тълпа. В съзнанието ми се въртяха апокалиптични спомени за претъпкани коридори, осмърдяни купета, шумни разправии, смразяващ студ в началото на пътуването, последван от разтапяща жега от опуснатото парно след като влакът набере скорост с тракане и скърцане...
Изпреварихме тълпата - влакът беше току-що композиран. Всъщност, тя даже така и не се появи. Вагонът си остана полупразен, а освен това се оказа изненадващо приятен и чист. Ето, че притесненията ми са били напразни. Единственото, което донякъде разваляше хубавата картинка, беше, че ще вземем разстоянието от сто километра за цели три ча̀са. Но в такава обстановка това можеше да се преживее. Даже първият половин час изтече някак неусетно в приятно затопления вагон.
И като казах затоплен - тъкмо да стане прекалено горещо, парното спря. "Браво. Сетиха се." - мислех си, докато оглеждах малката спирка, на която бяхме спрели. Всъщност, позастояхме се доста на нея. Сигурно чакахме отсрещния влак. Мислите ми бяха прекъснати от кондуктора:
- Машината се развали. - Уведоми ни той - Требва да изчакаме да докарат друга.
Ясно. Ето защо са спрели парното.
- Сигурно ще утрепем половин час? - попитах го.
- Ако дойде до час, че викаме ура. - Ощастливи ни той и отплава към следващия вагон.
Прекрасно! А на мен три ча̀са ми се виждаха много... Наоколо настъпи оживено суетене. Едни се тюхкаха, други се хванаха за телефоните трети взеха да се бъркат за пари и да си обличаха якетата... "Е, поне будката на тая забутана спирка ще направи оборот като за цяла седмица. Къде ли сме всъщност?"
- Ами не знам колко време... На Горна баня сме. Не се набутвай, аз ще ти звъна като стигна. - чух да обяснявя по телефона една жена от съседната седалка.
Горна баня?! Половин час път, а още не сме излезли от София! Е, поне можехме в краен случай да се метнем на някое такси и да се върнем в Младост...
- Не се притеснявайте, няма да ви оставим... Ше задържа пътническия, докато се прекачите - началник-влакът се беше появил в другия край на вагона и успокояваше по-нервните пътници - а които са за след Дупница, по-добре да си останат тука... Абе ше тръгне бе, не бойте се!...
Минутите се точеха. Пътническият влак си мина и замина. Взе да захладнява. Децата започнаха да мрънкат. От другия край на вагона отдавна ревеше някакво бебе...
На съседния коловоз акостира локомотив от хиляда деветстотин и балканската война. Началник-влакът отново мина, за да ни успокои, че скоро тръгваме. Но не тръгвахме и не тръгвахме. Нещо не се получаваше, май. Децата се примириха и се оклюмаха уморено по седалките. Бебето също млъкна. Беше се предало и позволи да бъде приспано. Всички притихнаха, да не би да вземат да го събудят.
На жената до нас за пореден път ѝ звънна телефонът. Ама някак така, международно звънна.
- Ало... Ами не сме още.
"Каквоооо?! Ама ти сериозно ли?!!"- чу се откъм слушалката в притихналия вагон.
"Сериозно, я! - мислех си кисело - БДЖ е това, какво си мислиш?!"
- Дъщеря ми - обърна се жената към нас, след като приключи разговора - Изпратих я днес за Лондон. Тя до там стигна, аз още от София не мога да се измъкна...
Влакът потрепна. После гарата полека взе да се плъзга зад прозореца. Всички възкликнаха радостно. Децата скочиха щастливо от седалките и завикаха "ура", както беше предрекъл кондукторът-пророк.
- Видехте ли?! Видехте ли, че тръгна̀хме?! - Влетя щастливо във вагона началник-влакът. Лицето му цъфтеше от щастие и гордост. И как няма да е горд - проблемът се реши само за два часа.
Вече бяхме на Владая. Само два часа и половина след устремния старт от Централна гара.
БДЖ воскресе! Наистина (ли) воскресе!
"Сериозно, я! - мислех си кисело - БДЖ е това, какво си мислиш?!"
- Дъщеря ми - обърна се жената към нас, след като приключи разговора - Изпратих я днес за Лондон. Тя до там стигна, аз още от София не мога да се измъкна...
Влакът потрепна. После гарата полека взе да се плъзга зад прозореца. Всички възкликнаха радостно. Децата скочиха щастливо от седалките и завикаха "ура", както беше предрекъл кондукторът-пророк.
- Видехте ли?! Видехте ли, че тръгна̀хме?! - Влетя щастливо във вагона началник-влакът. Лицето му цъфтеше от щастие и гордост. И как няма да е горд - проблемът се реши само за два часа.
Вече бяхме на Владая. Само два часа и половина след устремния старт от Централна гара.
БДЖ воскресе! Наистина (ли) воскресе!
четвъртък, 31 март 2016 г.
Господарят на Кремъл
Естествено, хората, живещи в непосредствена близост до апартамента му, негодуваха и викаха полиция, което предизвикваше шумни разправии на следващия ден.
Постепено обаче, келеметата поотраснаха и престанаха "да му правят евала". Все по-често се случваше да го виждам късно вечер сам на пейката.
Несъответствието между славното минало и мижавото настояще явно го тормозеше. Започна да зачезва със седмици. Само аз и още няколко вампира като мен, прибиращи се от работа по нощѝте, го виждахме да се мотае посред нощ пред блока. Изчезванията му се редуваха със самотни запои, придружени с многократни повторения на "Катюша", " Калинка" и "Калашников", усилени "до дупка". Хората от блока взеха да шушукат, че е циклофреник. А той, почувствал се обграден отвсякъде от врагове, се барикадира във владенията си и излизаше само през нощта. Започна да вика през прозореца и да се кара с хората за щяло и нещяло; наряза чадъра на кафенето; дебнеше кога съдържателката ще остане сама и притичваше, за да я тормози; палеше пощенските кутии във входовете.. Стигна до там, че една вечер причака на входа един съсед и го халоса с винкел по главата, а на следващата нощ на входа се мъдреше надпис "пред винкела всички сте равни".
Положението ставаше нетърпимо и по апартаментите беше пусната подписка за изселването на "господаря на Кремъл".
Естествено, след всяка негова изцепка идваха полицаи, които нагледно показваха безпомощността на институците пред такива като него. Буквално му се молеха да излезе. А той, провесен през прозореца, хвърляше в краката им чинии, чаши, лампи, и им заявяваше, че те са си негова собственост и ако си иска ще ги чупи.
Те обикаляха като гладни котета около терасата му, увещаваха го да кротува, па накрая подвиваха опашки и си тръгваха. До там се беше стигнало, че веднъж едно седемгодишно комшийче попита шестгодишния ми син: " Виде ли днеска, пияницата как уплаши полицаите?"...
Веднъж, докато си седяхме в кафето и обсъждахме мачовете, погледът ми беше привлечен от поредната двойка безпомощни полицаи, обикалящи около терасата му. Единият от тях обикаляше поляната, забил поглед в земята. Накрая се наведе, взе някаква клечка, отиде под прозореца, надигна се на пръсти и почука дискретно няколко пъти. Като някой Ромео под терасата на Жулиета. Естествено, "Жулиета" го остави безнадеждно самотен и не се показа. Не издържах и изсвируках "нашият сигнал" на Емил Димитров. Компанията прихна да се смее, а "любовниците" сконфузено се ометоха.
Безнадеждна работа! Оня взе всяка вечер да изхвърля по нещо от прозорците си. Постепено си остана без никакви вещи. Започна да разкъртва и изхвърля секции, паркет, всичко. Само музиката си беше оставил и озвучаваше района всяка нощ. Под терасата му имаше огромна купчина с боклуци, която никой не смееше да почисти. А институците изглеждаха абсолютно безпомощни.
По едно време, привечер, в кафето взеха да идват три-четири непознати, ячки момчета. Просто си стояха по цяла вечер на по ко̀личка и пушеха цигари. Една вечер нашият човек излезе непредпазливо навън, ячките момчета наскачаха, събориха го на земята и го закопчаха. След половин час дойде някаква линейка и го откара.
Това беше преди около година. Така и не се разбра какво точно е станало с него, но повече не се появи.
Гледам от няколко дена, че в апартамента започнаха ремонти. Сменят се дограми, отвътре се чуват звуци от шлайфове, бормашини... Явно Кремъл е с нов господар.
Вероятно много хора ще си помислят, че правя тънки намеци. Така е, но историята е напълно истинска. Ако не вярвате, елате и поразпитайте съседите!
петък, 18 март 2016 г.
България на 265 АТВ-та!
Ми така, де! Прав е колегата от Тополовград!
Да имаше колегата Тотев един танк и един БТР, немаше некакви либералчета да подскачат около разни стари съборетини и да пречат на прогреса.
А да имаше деспот Ценко един танк и един БТР, да видите тогава Ред! Да видите Стабилност! Като добавим неколко истински патриота с АТВ-та, пиле немаше да може да прехвръкне през Галичкото деспотство. Ни джихадисти щеха да се свъртат, ни диви къмпингуващи.
А и немаше и него, като колегата Лечков, да подгонат. И разделение на властите щеше да има, и местно самоуправление. Сила си е то, нема лабаво!
И като умножиш тая сила по двесте шеесе и пет, колкото са общините - "коф Европейски съюз, бе!", дето викаше навремето друг един колега - тоя от Катунци.
Да ги видим тогава американците, като как шъ ни окупират с техните пършиви десет танка, ?!
И тогава вече, може да видим как Родината се изправя на крака; как се сбъдват пророческите думи на катунския колега - наследник на преподобна Стойна: "Нема да ни унищо̀жи Европата, ние ке га унищо̀жим нея!
Ние ке ѝ турим.. чапарагата!"
Да имаше колегата Тотев един танк и един БТР, немаше некакви либералчета да подскачат около разни стари съборетини и да пречат на прогреса.
А да имаше деспот Ценко един танк и един БТР, да видите тогава Ред! Да видите Стабилност! Като добавим неколко истински патриота с АТВ-та, пиле немаше да може да прехвръкне през Галичкото деспотство. Ни джихадисти щеха да се свъртат, ни диви къмпингуващи.
А и немаше и него, като колегата Лечков, да подгонат. И разделение на властите щеше да има, и местно самоуправление. Сила си е то, нема лабаво!
И като умножиш тая сила по двесте шеесе и пет, колкото са общините - "коф Европейски съюз, бе!", дето викаше навремето друг един колега - тоя от Катунци.
Да ги видим тогава американците, като как шъ ни окупират с техните пършиви десет танка, ?!
И тогава вече, може да видим как Родината се изправя на крака; как се сбъдват пророческите думи на катунския колега - наследник на преподобна Стойна: "Нема да ни унищо̀жи Европата, ние ке га унищо̀жим нея!
Ние ке ѝ турим.. чапарагата!"
петък, 4 март 2016 г.
Занимателна история
Това е истинската история за Априлското въстание и Руско-турската освободителна война - такава, каквато всеки истински патрЕот трябва да я знае!
Първопричината за всичко,разбира се, били американците, които организирали Мегдан (майдан) в Копривщица, Перущица, Батак, Панагюрище и още няколко братски града. Некадърният диктатор Абдул Азисо̀вич (иначе-наше момче, ама...)постъпил по най-тъпия възможен начин, като приложил несъразмерна сила, поради което бил свален от фашистките проамерикански сили. Наложило се Бащицата Владимиксандър втори да се намеси, за да спаси едноверците си от репресиите на младотурската хунта. И го направил, като освободил изконно руския, още от времето на Светослав (нищо, че той нямал нищо общо с Московията), Балкански полуостров. Да, ама после се появили извънземните от планетата Русофобия и... Но това вече е една друга история.
вторник, 1 март 2016 г.
Швейцария на Балканите
Знаете ли какъв ни е проблемът?
Че искаме да сме Швейцария на Балканите.
Швейцария, ама на Балканите.
Да цъфтим като швейцарците искаме, ама да си караме по балкански тертип. Да заобикаляме правилата, да тарикатеем, да наглеем и да си намираме извинение за всичко. Като една тетка преди малко, която се възмущаваше, че навсякъде били наслагали колчета по тротоарите и нямало къде да си паркира колата. А на забележката ми, че на колите мястото им не е по тротоарите, отговори: "Ми като няма къде"...
Ми, няма. И на тротоарите няма. Що не ревеш, че правят асансьорите малки, та не можеш да си паркираш в хола? Както не може в хола, така не може и на тротоара. Точка. И вместо да се възмущаваш за колчетата, възмущавай се, че няма паркинги. Изискай от управляващите да ти подсигурят паркинг, а не мрънкай за колчетата! Ама, не. По-удобно е да оревеш орталъка, че въпросните управляващи си правят каквото си искат, ама и ти да можеш да си правиш каквото си искаш. Доколкото ти се простират възможностите, де. И да си имаш извинение. И ти да си си свестен, като целия прекрасен български народ. Политиците да са лоши. Щото те от Марс са паднали, не са част от тоя народ...
Та - дайте вместо да се пънем да сме Швейцария на Балканите, да опитаме да сме България, ама в Европа, а?
Че искаме да сме Швейцария на Балканите.
Швейцария, ама на Балканите.
Да цъфтим като швейцарците искаме, ама да си караме по балкански тертип. Да заобикаляме правилата, да тарикатеем, да наглеем и да си намираме извинение за всичко. Като една тетка преди малко, която се възмущаваше, че навсякъде били наслагали колчета по тротоарите и нямало къде да си паркира колата. А на забележката ми, че на колите мястото им не е по тротоарите, отговори: "Ми като няма къде"...
Ми, няма. И на тротоарите няма. Що не ревеш, че правят асансьорите малки, та не можеш да си паркираш в хола? Както не може в хола, така не може и на тротоара. Точка. И вместо да се възмущаваш за колчетата, възмущавай се, че няма паркинги. Изискай от управляващите да ти подсигурят паркинг, а не мрънкай за колчетата! Ама, не. По-удобно е да оревеш орталъка, че въпросните управляващи си правят каквото си искат, ама и ти да можеш да си правиш каквото си искаш. Доколкото ти се простират възможностите, де. И да си имаш извинение. И ти да си си свестен, като целия прекрасен български народ. Политиците да са лоши. Щото те от Марс са паднали, не са част от тоя народ...
Та - дайте вместо да се пънем да сме Швейцария на Балканите, да опитаме да сме България, ама в Европа, а?
Абонамент за:
Публикации (Atom)