Машина на времето

Да, тя съществува.
Даже не е една. Само в София са разхвърляни десетина.
Открих една от тях по-миналото лято, в района на ТЕЦ "Земляне" - насред голямо бяло петно на картата на града. Всъщност, на картата има някакви нарисувани улици, но в главите на стотиците хиляди шофьори, пъплещи ежедневно  по задръстените околни булеварди, това място просто не съществува. Нищо. Дупка. Е, вярно - стърчат там някакви комини, даже пушат през зимата. Но дотам. Всички маршрути заобикалят отдалеч това сякаш забравено и от Бога място.
И преди това бях попадал в него. Веднъж, преди години, се пробвах да мина напряко оттам. Неравният черен път, осеян с дълбоки локви и стърчащи дебели арматурни телове, свършваше внезапно пред голям бетонен панел. След него имаше дълбок изкоп. Виждаха се коловози, заобикалящи препятствията, но реших, че е по-добре да се върна обратно. Запустяло. Тук-таме сред високите храсталаци стърчаха някакви сгради, които изглеждаха изоставени. Разруха. Това беше усещането.
И ето, в един горещ летен предиобед се появи клиент, който искаше да го закарам там. На учудения ми въпрос какво има в тази пустош, той отговори:
- Ааа, бая фирми има тука.
Оставих го до порутено хале, заградено с ръждясала метална ограда и спрях под рехавата сянка на една джанка, за да сменя ролката на таксиметровия апарат.
Наоколо прежуряше. Сухата трева беше клекнала омаломощена под тежестта на жегата. Никакъв повей. Единствено маранята създаваше усещане за някакво движение. Пещ. Даже и цвъртене и припукване се чуваше откъм препичащия се пейзаж. Не. Скакалец беше. Или някаква друга буболечка.
Изненадан дрозд изсвирука доволно. Явно беше открил неопоскана круша. Последва го друг одобрителен възглас. После трети, четвърти... Възторжени викове се сляха в истеричен хор. Някои като че ли се караха за по-апетитните хапки.
Шумният пир беше прекъснат рязко от металически трясъци. Някой ковеше нещо. С едно финално "пррррррр", ятото разтури купона и врявата позатихна. Чуваха се само откъслечни обидени подсвирквания под съпровода на чука, продължаващ да налага някаква ламарина.
Подкарах бавно баба Дачия. С измъчено пъшкане, тя се заклатушка полека по подобието на път. След птичата вакханалия, околноста като че ли отново заспа. Равномерните лениви удари на чука продължиха, но не нарушаваха по никакъв начин спокойствието, а сякаш задаваха ритъм на трептящата мараня и допълваха усещането за безметежна лежерност.
Ето, че зад един храст се откри изглед към трудовия процес. Кльощав труженик със шапка от вестник придържаше ламаринен лист над паянтова масичка от изметнати, посивели дъски. Втори труженик - по потник и с кърпа на главата, се опитваше да закове ламаринения лист на ствола на дървото, под което беше масичката. Явно, в някакъв момент от деня сянката на дървото се изместваше и влошаваше условията на труд. Върху масичката се мъдреха две бирени бутилки и транзисторче, от което до мен достигна "Воли ме, волиии..."
Почувствах се така, сякаш съм се пренесъл в безгрижните детски години. В безкрайните летни ваканции, изпълнени с безцелни разходки между притихналите в жегата сгради на държавните предприятия и търсене на съкровища в тревясалите им дворове. Когато от работилниците звучеше Лепа Брена; когато беше толкова по-спокойно; когато важеше принципът "държавата ни лъже че ни плаща, ние я лъжем че работим"; когато петък беше "ден на майстора".
И тогава го  осъзнах - това място не е оставено на  разрухата. То е консервирано. То е в миналото.
Машина на времето.