Урок

- Студентски град. - чу се откъм радиостанцията - Студентски на "Джим Бим".
Целият настръхнах. Стомахът ми се сви на топка. Бях буквално на пет метра от дискотеката. "Трябва да взема тоя адрес!" Грабнах комутатора и се развиках:
- Колежке, аз съм пред входа, аз ше го взема!
 Беше ми първа вечер като таксиметров шофьор и си мислех първоначално да не взимам адреси, но това си беше направо в колата ми - как да го изпусна! Каква ти първа вечер - първи час ми беше!
Всъщност, бях в колата вече 4-5 часа, но досега бях направил само един курс. До "Джим Бим". Преди това с часове четох инструкцията за таксиметровия апарат. Нямаше кой да ми покаже как се работи нито с него, нито със станцията. Собствениците на колата бяха същите аджамии като мен. Никога не бяха виждали такси откъм шофьорската седалка. Взели три коли, оборудвали ги и пуснали обява, че търсят шофьори. Връчиха ми ключовете и ме оставиха да се оправям. И въпреки цялото четене, когато някакъв чичко ме спря малко след като потеглих, се разтреперих от притеснние дали ще уцеля правилното копче. Справих се някак си. За радост и дестинацията ми беше позната.
И ето, сега беше ред и на първия адрес. Диспечерката обаче, явно нещо не ме разбра. Вероятно заради невъобразимия шум, който се вдигаше на канала. Прещраквания, кикотене, подвиквания - едно през друго, застъпващи се едно-друго... Какафония!
- Студентски град на първо - пак повтори диспечерката и аз отново се развиках в комутатора:
-Аз мога да го взема, колежке! Аз съм пред "Джим Бим"!
Отново хилене и викове. Страшни простаци! Бакшишка им работа. Не знам как ли ще ги търпя тия!
- Айде мирясайте малко! Седем-три, отивай! - Викна диспечерката.
Не беше моят номер. Ядосан потеглих към близката пиаца. На канала настъпи затишие.
- Колежке - Обади се по едно време с лисича лукавост някакъв колега. По-късно го опознах. Гарата му е прякорът. Един от най-големите кодошлии на канала. - Ся що така правиш? Колегата седи празен на адреса, а ти 73 чак от Младост го пращаш!
- Абе, мани го тоя! Развикал се като изтърван!
Направо бях бесен. Не стига че не ми даде адреса, ами чак от Младост изпратила кола! Па и аз съм се бил развикал! На канала - лудница, аз съм бил като изтърван! Грабнах комутатора:
- Колежке, точно на входа бях! И не знам кой вика като изтърван! Тука все едно е зоопарк, ти за мен говориш!
Отново настана вакханалия. Прещраквания, застъпвания, викове, кикот...
- Айде стига, де! - пак заглуши всички диспечерката - чува ли ме 313?
- Чувам. - отговорих.
- Така. Първо, дръпни го малко! После, почини си един час и ако се обадиш още един път по тоя начин, и глоба ше отнесеш! Разбра ли ме?
Изобщо си нямах представа какво трябва да дърпам, нито пък имах намерение да си почивам. Реших обаче, да не си навличам неприятности.
- Разбрах.
- Чува ли ме 313? - Повика ме мъжки глас.
- Чувам.
- Мини оттатък, колега!
Тия съвсем ме взеха за мезе! Къде оттатък да мина? Я да си гледа работата!
След малко се чу същият глас, леко раздразнен:
- 313 чува ли ме?
- Кажи, колега! - сопнато отговорих.
- Нали ти казах да минеш оттатък. Що не...
- Къде оттатък бе, колега?! Какво означава това "мини оттатък"?
Отново настана анархия. Смехове, възклицания "Боже, боже!", подвиквания...
Когато врявата утихна, същият глас заговори:
- Колега, аз съм бригадир на канала. Слушай ме внимателно: Първо - когато искаш да кажеш нещо, изчаквай другия да свърши. Иначе се застъпвате и не се чува нищо. Второ - дръпни комутатора по-далече от устата, че останахме без уши. Трето, като искаш да кажеш нещо, искаш разрешение от диспечерката. Къде си ти?
- На "Баба Яга" съм.
- Чакай ме там, ше дойда да ти обясня как стоят нещата.
Дойде човекът и ми обясни. Адресът се взимал с кратко "кликване" на бутона на комутатора. Възможно най-кратко и възможно най-бързо. Номерът на най-бързия се изписвал на дисплея на диспечерката и тя му давала адреса. Адресът се диктувал три пъти. На първо "викане" се обявявал само районът, в който е, на второ - районът и точният адрес, а на трето - дестинацията. Ако вземеш адреса на първо, имаш три минути да стигнеш до него. При второ - пет, при трето - седем. Колегите имали право да те проверят и ако закъснееш, да ти вземат клиентите. Да си "починеш" означавало, че си наказан за определен период да не можеш да взимаш адреси. А да минеш оттатък, означавало да превключиш на разговорния канал.
Ето значи каква била работата! Ето защо били подвикванията и хихиканията.Аз, високоинтелигентният висшист, станах за смях на тъпите бакшиши. Заради високомерната си самонадеяност. Щото, нали - "бакшишите се оправят, та аз ли няма да мога!"...
После се понаучих. Научих доста неща, всъщност. Човек се учи докато е жив. По-ученолюбивите учат от книгите, по-умните - от грешките на другите, а по-глупавите, като мен, се учат от собствените си грешки. Ако т.нар. "Университет на живота" беше част от фамозната фикция, наречена "българска образователна система", щях да съм хабилитиран преподавател в него. Но тъй като си е нещо съвсем реално, аз съм си точно на мястото - повтарячът, постоянно явяващ се на поправителни сесии. Казано по-ясно - правил съм безброй грешки, които самоуспокоително съм титулувал като "уроци", а много от тях съм повтарял и потретвал. Но като че ли, повечето си остават ненаучени. Например урокът, че временните неща са най-постоянни. Него започнах да го заучавам преди повече от десет години, когато се качих временно в една жълта кола с табелка. И продължавам да го зубря и до днес.