Бльон

- Добро утро!
- Терминал едно!
По принцип, не е приятно поздравът ти да увисне във въздуха, но когато това е придружено от троснат, дори агресивен тон, си е направо обидно. Много мила госпожа. С униформа. Потиснах преминалия като ток през тялото ми импулс да отговоря подобаващо. Пет сутринта е, все пак. Тръгнах да излизам на заден от глухата уличка пред входа. Бавно. Не стига, че е тъмно като в рог, а уличката е пълна с паркирани коли. Алейка, по-скоро. Много тясна. Че и със завой.
- Хубава уличка са ви направили... - Опитах се да поразтопя леда. Май трябваше да пробвам с бензинова горелка. Не само че не се разтопи, а взе да се чува скриптене. Стъклата се заскрежиха за части от секундата. Ведра атмосфера, казвам ви!
Най-после стигнах до място, където можех да обърна. И докато го правех, попитах:
- През "махалата" ли да мина, или...
- ПРЕЗ МАХАЛАТА МИНЕТЕ! И ПО-БЪРЗО!
Поех си дълбоко дъх. Това вече не беше троснато. Беше си крещене. Пропълзях през следващата дупка.
- Извинявайте! Тук не мога по-бързо. - Сега вече аз звучах троснато. Излязох на главната улица и със свирене на гуми излетях по посока "махалата". "Махалата" е квартал "Христо Ботев". Циганската махала. Най-прекия път до Аерогарата от тази част на София.
- КЪДЕ ТРЪГНАХТЕ, ГОСПОДИНЕ?!
Набих спирачка, обърнах и чак тогава отговорих. Тихо и равно. Ледено.
- Към махалата, госпожо. Нали така ми казахте - да мина през махалата?!
- Аз откъде да знам за каква махала ми говорите бе, господине?! - Понамали децибелите, но продължаваше да вика.
- Ами като не знаете, що не питате?!
Помълчахме малко.
-През махалата, госпожо, е най-прекия път за аерогарата. - Започнах назидателно аз - Аз не държа да мина през нея, но Вие ми казахте да мина през нея и затова бях тръгнал натам. За тия двеста метра, които минахме излишно, ще ви намаля един лев от сметката. Сега да Ви питам - Знаете ли какво е ПЖИ? Щото мисля след това да Ви попитам през ПЖИ ли да минем, или през "Шипченски проход".
- Откъдето искате минавайте, само по-бързо! Граничен полцай съм и...
- Чудесно! - Беше мой ред да я прекъсна. - Това обаче, не Ви дава право да се държите, сякаш съм Ви изял закуската! И по пинцип - рязко намалих скоростта - Има си правила и те трябва да се спазват. Ограничението е 50 километра в час. Щом сте полицай, би трябвало да го знаете.
Продължихме пътуването в мълчание. Горещо мълчание. Ледът, от който ви се оплаквах в началото, отдавна се беше стопил. Откъм задната седалка вече се чуваше свистене. От парата под налягане. Клокочене. От набиращ сила вулкан.
А аз си карах чинно след един подранил камион и си мислех дали това ѝ е достатъчно. Преди години принудих една изнервена госпожица да се обади специално, за да си поднесе извиненията, а диспечерката го обяви по станцията. Въпреки, че ми беше дала картбланш да избера маршрута, взе да ми се кара, че обикалям. Според нея. Обясних ѝ, че не всеки бакшиш става сутрин с мисълта да я измами. И отказах да взема пари за курса. Много неудобно ѝ стана.
"На тая обаче, ще ѝ взема парите" - реших мислено. Но ще я изнервя максиално. Щото съм си бльон - тъп, но упорит. Колкото по-верояно е някой да може да ми причини неприятности, толкова по-неотстъпчив ставам.
Усетих се, че както съм се замислил, неволно съм увеличил скоростта. Коригирах веднага грешката. А отзад вулканът вече май хвърляше огън и жупел...
- Сметката е седем и осемдесет, но ми дължите седем. - Все така ледено процедих, въпреки жегата отзад. Всъщност, сметката беше седем и осемдесет и девет. Но винаги закръглям надолу.
Трясна ми вратата, естествено. И ми се закани, че ще се скъсам от писане на обяснения. И няма да отърва наказанието.
Та, седнал съм сега и пиша. Обяснение. Мисля си, ако случайно ме викнат в понеделник, да им дам линк. Ако им се чете, да четат това тук.
Няма да им се обяснявам повече.
Щото съм си такъв.
Бльон.