Тази година, ей така, за разнообразие, снегът беше решил да ни изненада, ама истински. Заваля още в средата на Октомври. При това се напъна сериозно. За минути успя да превърне калния, осажден град в бяла приказка. Естествено, почти нямаше кола със зимни гуми и красивата снежна сцена се изпълни с фигуристи на колела.
Прозаичните, лишени от всякаква романтика снегорини още спяха летния си сън и не успяха да попречат на фееричния танц на балетмайсторите. И за да бъде спектакълът още по-грандиозен, провеждането му беше насрочено за понеделник следобяд, точно преди "час пик", та масовостта и на участниците, и на публиката, беше гарантирана. Очертаваше се страхотно представление.
Аз определено не изгарях за сценична изява, предпочитах да съм зрител, но диспечерката реши, че точно сега е идеалния момент да продиктува адрес, който можеше да оправдае няколкочасовото ми висене в Лозенец, така че и аз се включих във веселбата.
Клиентите ми бяха от "големото добрутро" - елегантни скъпи дрехи и осанки на ледената кралица и най-доверения ѝ министър. Поне.
Докато нейно ледено величество гнусливо нагласяше мантото си, кавалерът ѝ се разпореди:
- Давай бързо, готин, че времето е пари!
Има хора, които успяват да ме вкиснат само с една реплика. Една от любимите ми ситуации е, когато ми заобясняват колко ценно е времето, след като съм чакал на адреса петнадесет минути. Изведнъж цялата хумористично-поетична нагласа, която ме беше обзела, изчезна яко дим. Потеглих с устрема на охлюв.
На първия светофар претенциозният клиент се обади отново:
- Нареди се в средната лента ся, к'во ги чакаш тия!
- Тука левия завой се следи. - Отговорих кисело - Отсреща се залагат полицаи.
- Мани ги тия, бе! Аз ше се разправям с тех ако те спрат, не бой се. Оня ден точно тука ме спреха, че ме 'фана червеното. Викам "Момчета, дайте да почерпя", те се пра'ят на интересни... Обадих се на кума и той ми вика " Дай ми го тоя мухльо!" - да видиш как взе да ми се извинява...
Замълчах си и си останах в лявата лента. Явно се очертаваше тежък курс както за мен, така и за многознайкото от задната седалка. Напук на неговите наставления, станах най-стриктния шофьор в София. А крайната дестинация на курса, Обеля, беше мноооого далеч...
След няколко кръстовища той вече подскачаше от нерви. Върху моите.
- Готин, така ше стигнем в Обеля утре по това време. Мини тука в левата лента! - "открехваше ме" той на поредния ненавиждан от мен шофьорски тарикатлък.
Изсумтях нервно:
- В два случая не си позволявам да правя нарушения - когато преча на другите и когато може да ме хванат. Тук двете са налице, така че, забрави!
- Абе нема страшно, бе! Аз тука винаги през левата лента минавам.
Нервите ми не издържаха и избухнах:
- Минаваш, щото има кой да те пусне. Що не попаднеш на мен, да видим как ше минеш! Такива тарикати като теб най-ги обичам!
- Виж ся, пич - някак наставнически-доброжелателно започна да ме осветлява той - Ако сичко друго е ок, ше спазваме и правилата. Аз като ида некъде в чужбина спазвам правилата, ама тука системата е такава, просто... Е, ся - с какво е повече тоя селянин от мене, та аз да се редя, а той - не?
- А с какво ти си по-малко селянин от него, като правиш същото?! Как па се извъдихте 'сички граждани, все на една туба бензин от София, бе - я от Обеля, я от Волуяк...
- Готин, не се пали толкова, за твое добро го казвам! Аз не съм некой сульо, дето по цел ден се чуди кво да пра'и! Понекога става така, че заради пет минути закъснение може да изпусна десет-двайсе хиляди лева. Това, че времето е пари, не са го измислили случайно хората. За некои хора времето е ценно, ама вие не можете да го разберете това.
- Е не може всички да сме разбирачи като теб! Аз не разбирам чак толкова. Това, което разбирам е, че заради пет минути закъснение може да изпусна пет лева. А това, което ти не разбираш е, че тия пет лева за мен може да са много по-ценни, отколкото десетте хиляди за теб. И въобще, това няма никакво значение. Тия правила са измислени, за да се спазват. И са за всички. Какво ми се оправдаваш със системата? Тая система да не е паднала от Марс?! Ти и аз сме системата! Фукаш ми се с оная случка с кума ти - ако ти не беше такъв наглец, да тръгнеш да му се обаждаш, ако той не беше такъв " големец", да се прави на "кой съм аз" пред полицая, ако полицаят не беше такъв пъзльо, щеше ли да проработи системата?
- Ама ти май много смел ше ми дойдеш, а? Тая система мачка, мой човек! И аз едно време се бех амбицирал да променям нещата, ама разбрах, че не става така. И системата си има правила, ама такива като теб не го разбират. Не разбирате кое е добро за вас, кое е лошо.
- Е обясни ми, де!
- Ето, примерно, ти ми разправяш колко са ти важни пет лева, а се пра'иш на много стриктен и ми скачаш да ме обиждаш. А аз за тоя курс мога да ти дам, примерно, двайсе лева. Ама ти не ги искаш, петте лева са ти по-важни. А не се замисляш, че винаги може да ти се случи я некоя проверка, я инцидент некакъв и да не можеш да изкараш и тия пет лева...
Стомахът ми се сви на топка. Тая моя голяма уста... Малко ли ми бяха ядовете с това, че не смогвах с лизинговите вноски и през ден ме тормозеха по телефона?... Кой го знае тоя какъв е, що е... Как самодоволно ми се хили...
- Умълча се нещо май, а? - заяде се високомерно след известно време.
- Умълчах се, да. Мисля си колко ти е удобно да си оправдаваш простащината със системата и в същото време да налагаш същата тая система, като ме заплашваш.
- А, не те заплашвам. Ама като ти се случи нещо неприятно преди да се стопи тоя снег, спомни си за тоя разговор!
От тогава се стопиха много снегове. И ми се случиха много неприятности. Мисля, че никоя от тях нямаше пряка връзка с този разговор, но за абсолютно всички част от вината беше в "системата".
Защото "системата" - това съм аз.
Показват се публикациите с етикет клиент. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет клиент. Показване на всички публикации
петък, 23 януари 2015 г.
неделя, 7 декември 2014 г.
Желязната лейди
Най-ми е драго, като ме изпратят на адрес пред някоя кръчма. Точно като им пристигне таксито, решават да си допиват. Тия обаче, нямах намерение да ги чакам повече. Десет минути им бяха предостатъчни.
- Колежке - процедих заплашително към комутатора, стискайки го сякаш е гушата на закъсняващия клиент - кажи им на тия, че ако до минута не са при мен, ше ми видят задния номер!
В същия момент видях на тъмните стълби пред ресторанта две жени. Едната явно беше инвалид. Слизаше мъчително бавно, неестествено изкривена, докато другата я прикрепяше внимателно. Стана ми съвестно.
- Недей да звъниш, колежке! Жената е трудно подвижна. Идва.
Докато казвах това, дамите бяха слезли от стълбището и се започна една раздяла - целувки, прегръдки, обяснения, пак прегръдки...
Заозъртах се изнервено и тогава я познах. "Желязната лейди" - бившата ми шефка, госпожа Феролини...
Съществува една категория силни личности, които ние, по-слабите духом, за да оправдаем собствената си немощ, наричаме енергийни вампири. Г-жа Феролини, по баща - Чугунлиева, дъщеря на известния в миналото ватерболист Желязко Чугунлиев, спадаше към тази група. Бидейки дъщеря на бивш капитан на националния отбор по водна топка, бидейки и самата тя бивш състезател и дипломиран треньор, госпожата притежаваше характер със стоманена твърдост, както с готовност би потвърдил скромният италиански инженер-химик и по нещастно, според него, стечение на обстоятелствата, неин съпруг, Опресо Феролини.
Погледът ѝ имаше пробивната сила на къртачен чук. Когато работех във фирмата ѝ , достатъчни ми бяха тридесет секунди непринуден разговор с нея, за да започнат очите ми да сълзят. След всяка оперативка имах усещането, че главата ми ще се пръсне.
В офиса винаги цареше напрегната тишина в очакване на следващата ѝ заповед и в опит да се отгатне настроението ѝ . Когато беше в добро разположение на духа, великодушно прощаваше всичко, дори да си направил най-невъобразимата дивотия. Ако, обаче, не беше в настроение, превръщаше се в Горгона Медуза. Без значение какви чудеса от храброст и изобретателност си извършил, не трябваше да се мяркаш пред очите ѝ. Изключително властна, тя обичаше да налага волята си и педантично държеше всяко нейно нареждане да се изпълнява дословно, стъпка по стъпка. Така, бавно, но сигурно, успяваше да убие всякаква инициативност в подчинените си и ги превръщаше в безропотни слуги.
Когато се влях в стадото от наплашени нейни служители бях гордо изправен, с високо вдигната глава. Постепенно започнах да се попривеждам все повече и повече, докато накрая, когато несмело обявих намерението си да напусна, бях добил формата на буквата "г".
Формата, която тя, от своя страна, придоби, когато чу за намерението ми да започна самостоятелна дейност, беше тази, на буквата "ф".
"И как си мислиш, че ще се получи тая работа? - назидателно ме попита - Без капитал, без връзки?"
"Ами, в краен случай, ако не се получи, ще карам такси" - отговорих.
"А! Виж, бакшиш някой, можеш да станеш!" - Запревива се от смях тя и "ф"-то се преобрази в "е"...
Формата, която беше добила в момента, беше най-близка до буквата "ж". Такава визия се постига единствено с постоянство в прилагането на формулата "само още едно малко и си тръгвам".
Разбира се, г-жа Феролини не беше инвалид. Просто се беше наляла до козирката. С финеса на мечка, качена на кокили, тя взе целеустремено трите метра, оставащи до колата ми, вкопчи се тържествуващо в дръжката на вратата и се намъкна тромаво вътре.
- Добър вечер! - казах - До Лозенец, нали?
- К-к-аррь'й - изграчи тя. Освен координацията на движенията, алкохолът беше прогонил и мелодичния ѝ контраалт. Споменът за едно телефонно недоразумение, причинено от него, поразведри киселото ми настроение. Една сутрин ме беше предупредила: "Обади се някаква девойка да пита за хидроизолации. Дала съм ѝ телефона ти." По-късно, когато "девойката" ми позвъни, чух писклив глас да казва: "Добър ден, Кирил Тотев се казвам. Тази сутрин говорих с управителя ви, г-н Феролини...". Тогава разказът ми за този разговор беше предизвикал мощен взрив от веселие у нея. Сега като че не ѝ беше до смях, нито пък до членоразделна реч. Добре, че знаех къде живее. Как щеше да се прибере, ако не беше попаднала на мен, идея си нямах.
Курсът премина в изразително мълчание, прекъсвано отвреме навреме от силно изхълцване от нейна страна.
- Пристигнахме! - обявих с облекчение накрая, но тъй като тя ме гледаше някак изненадано, продължих - Или вече не живеете тук?
Изненадата ѝ премина в изумление.
- К. Ой си ти?! - изръмжа ми.
Представих ѝ се. Последваха няколко секунди напрегната мисловна дейност.
- ХААА!!!! - Извика накрая тържествуващо. После се окопити и с равен, безстрастен басов глас се осведоми - Как си, Стефане?
- Не се оплаквам. - излъгах аз - Нали тук трябваше да Ви докарам?
Тя погледна през прозореца, подвуоми се за момент и се разпореди:
- К. Аррь'й!
Потеглих отново. Полицаите от патрулката, която се беше позиционирала 4-5 метра по-нататък, ми хвърлиха по един изпълнен с копнеж поглед.
- Ссстоп! - рязко излая г-жа Феролини след стотина метра - 'Бръщай!
Офффф!!... Започваше да ми идва в повечко. Улицата беше еднопосочна, така че, след като за момент бях поспрял, продължих напред, за да заобиколя.
- Ссстоп! 'Бръщай, казах!
- Пред вас имаше полицаи. Не мога да карам срещу движението.
- Стеффане, 'бръшшштай, ти казвам!
Условният рефлекс, старателно граден в продължение на двегодишната ми вярна служба, сработи и изпълних заповедта преко волята си.
"Тя сигурно ги познава. Нали постоянно висят пред тях." - самоуспокоявах се, докато минавах покрай полицаите. Този път в блесналите им, изумени погледи се четеше изражението на десет годишно момче, скрило се зад дивана, за да "излови" родителите си, че те слагат подаръците под елхата, което вижда как изведнъж в камината се стоварва огромен червен чувал. Възвърнах окончателно вярата им в чудесата, като спрях само на няколко метра от тях.
- Ссслизай! - Изскърца госпожата.
- Ааа, не мога! Трябва да работя. - отговорих, като силно се надявах, че идеята ѝ е била да си допием.
- Сли-зай! - Категорична беше тя.
Спасението ми дойде под формата на весело възбуден полицай, изправен до вратата ми и пристъпващ нетърпеливо от крак на крак. Свалих прозореца.
- А добър вечер! - С бодър коледен тон поздрави той. Само едно "хо-хо-хо" му липсваше. - Е що така не гледаме знаците?
- Гледаме ги, ама...
- Ама тая книжка не ни требва, да? Айде, приготви си документите и ела при колегата да видим какво ште пра'им.
"Колегата" не беше толкова празнично настроен. Явно играеше "лошото ченге" в тандема.
- Вие вече за нищо ни немате, бе! Виде преди, че сме тука и па си пра'иш кво си искаш! Дай тука да вида - посегна нервно към документите.
Подадох му ги безмълвно.
- Що така пра'ите, бе... - включи се нажалено "доброто ченге" - с тая книжка хлеба си изкарваш. К'во да те пра'им ся?
- Ми, к'во... Пишете там каквото трябва и това е. Като съм такова мекотело, ше си сърбам попарата, какво да правя... - От известно време бях поел твърд курс на отказ от "почерпките" и резултатът беше винаги един и същи - пускаха ме поживо-поздраво.
- Що, клиентката те накара, нали? - иронично ми намигна "доброто ченге".
- Ох.. Човек, верваш ли ми, че с нея като е трезва не можеш да излезеш на глава, па да не говорим сега... Две години ми е била шефка...
- Е кат ти е била шефка, са тя ли ш'ти плати глобата? - изръмжа ми " лошото ченге".
В този момент, с тропота и устрема на галопиращ ранен глиган, г-жа Феролини връхлетя на сцената, хвана за лакътя говорещия, дръпна го мощно и изстърга призрачно:
- Ела!
Той се отдръпна поуплашено, но здравият ѝ захват и повторният ѝ смразяващ зов пречупиха и неговата воля, както и моята, малко по-рано.
Послушно се отдалечи заедно с хваналата го под ръка валкирия, а оцъкленият му колега промълви:
- Лелеееее...
- Аз какво ти разправям! - зясмях се - Представи си ся, да ти е била шефка...
След няколко минутно "съветване" "лошото ченге" се върна, преобразено в "добро". Коледният дух беше обзел и него.
- Дай му документите, колега! - подвикна ухилен до ушите...
Влязох в колата и започнах да подреждам бумагите. "Трак-трак трактрак трак-трак-трак" чу се отвън неравномерно тропане на токчета и г-жа Феролини се позиционира безмълвно до вратата ми.
- Много Ви благодаря! Не знам какво сте им казала, ама ме пуснаха... - закаканижих малодушно през все още отворения прозорец. Много добре знаех какво им е "казала". И по-точно, на какъв език - на финикийски. И предполагах, че доста им е " поговорила". Аз обаче не я бях молил да го прави, а и не можех по никакъв начин да ѝ се реабилитирам. Имах пари, колкото да заредя гориво, а резервоарът беше почти празен.
- Ням'ли да ссслезеш?
- Съжалявам, трябва да работя...
- Ссметката кколко?
- Не, не! Не ми дължите нищо.
Оставаше и пари да ѝ взема...
Тя се отдалечи с тромав тропот. Ослушвах се гузно и се преструвах, че си подреждам документите. Не смеех дори в огледалото да погледна. Тропотът затихна. "Прибра се най- после..."
Обърнах колата, потеглих и се втрещих от разкрилата се пред мен гледка. Не се беше прибрала. Докато се изнизвах безславно от бойното поле, за полицаите битката явно тепърва започваше. Последното, което видях, беше как г-жа Феролини отваря със замах шофьорската врата на патрулката и се намъква вътре под смаяните им погледи...
- Колежке - процедих заплашително към комутатора, стискайки го сякаш е гушата на закъсняващия клиент - кажи им на тия, че ако до минута не са при мен, ше ми видят задния номер!
В същия момент видях на тъмните стълби пред ресторанта две жени. Едната явно беше инвалид. Слизаше мъчително бавно, неестествено изкривена, докато другата я прикрепяше внимателно. Стана ми съвестно.
- Недей да звъниш, колежке! Жената е трудно подвижна. Идва.
Докато казвах това, дамите бяха слезли от стълбището и се започна една раздяла - целувки, прегръдки, обяснения, пак прегръдки...
Заозъртах се изнервено и тогава я познах. "Желязната лейди" - бившата ми шефка, госпожа Феролини...
Съществува една категория силни личности, които ние, по-слабите духом, за да оправдаем собствената си немощ, наричаме енергийни вампири. Г-жа Феролини, по баща - Чугунлиева, дъщеря на известния в миналото ватерболист Желязко Чугунлиев, спадаше към тази група. Бидейки дъщеря на бивш капитан на националния отбор по водна топка, бидейки и самата тя бивш състезател и дипломиран треньор, госпожата притежаваше характер със стоманена твърдост, както с готовност би потвърдил скромният италиански инженер-химик и по нещастно, според него, стечение на обстоятелствата, неин съпруг, Опресо Феролини.
Погледът ѝ имаше пробивната сила на къртачен чук. Когато работех във фирмата ѝ , достатъчни ми бяха тридесет секунди непринуден разговор с нея, за да започнат очите ми да сълзят. След всяка оперативка имах усещането, че главата ми ще се пръсне.
В офиса винаги цареше напрегната тишина в очакване на следващата ѝ заповед и в опит да се отгатне настроението ѝ . Когато беше в добро разположение на духа, великодушно прощаваше всичко, дори да си направил най-невъобразимата дивотия. Ако, обаче, не беше в настроение, превръщаше се в Горгона Медуза. Без значение какви чудеса от храброст и изобретателност си извършил, не трябваше да се мяркаш пред очите ѝ. Изключително властна, тя обичаше да налага волята си и педантично държеше всяко нейно нареждане да се изпълнява дословно, стъпка по стъпка. Така, бавно, но сигурно, успяваше да убие всякаква инициативност в подчинените си и ги превръщаше в безропотни слуги.
Когато се влях в стадото от наплашени нейни служители бях гордо изправен, с високо вдигната глава. Постепенно започнах да се попривеждам все повече и повече, докато накрая, когато несмело обявих намерението си да напусна, бях добил формата на буквата "г".
Формата, която тя, от своя страна, придоби, когато чу за намерението ми да започна самостоятелна дейност, беше тази, на буквата "ф".
"И как си мислиш, че ще се получи тая работа? - назидателно ме попита - Без капитал, без връзки?"
"Ами, в краен случай, ако не се получи, ще карам такси" - отговорих.
"А! Виж, бакшиш някой, можеш да станеш!" - Запревива се от смях тя и "ф"-то се преобрази в "е"...
Формата, която беше добила в момента, беше най-близка до буквата "ж". Такава визия се постига единствено с постоянство в прилагането на формулата "само още едно малко и си тръгвам".
Разбира се, г-жа Феролини не беше инвалид. Просто се беше наляла до козирката. С финеса на мечка, качена на кокили, тя взе целеустремено трите метра, оставащи до колата ми, вкопчи се тържествуващо в дръжката на вратата и се намъкна тромаво вътре.
- Добър вечер! - казах - До Лозенец, нали?
- К-к-аррь'й - изграчи тя. Освен координацията на движенията, алкохолът беше прогонил и мелодичния ѝ контраалт. Споменът за едно телефонно недоразумение, причинено от него, поразведри киселото ми настроение. Една сутрин ме беше предупредила: "Обади се някаква девойка да пита за хидроизолации. Дала съм ѝ телефона ти." По-късно, когато "девойката" ми позвъни, чух писклив глас да казва: "Добър ден, Кирил Тотев се казвам. Тази сутрин говорих с управителя ви, г-н Феролини...". Тогава разказът ми за този разговор беше предизвикал мощен взрив от веселие у нея. Сега като че не ѝ беше до смях, нито пък до членоразделна реч. Добре, че знаех къде живее. Как щеше да се прибере, ако не беше попаднала на мен, идея си нямах.
Курсът премина в изразително мълчание, прекъсвано отвреме навреме от силно изхълцване от нейна страна.
- Пристигнахме! - обявих с облекчение накрая, но тъй като тя ме гледаше някак изненадано, продължих - Или вече не живеете тук?
Изненадата ѝ премина в изумление.
- К. Ой си ти?! - изръмжа ми.
Представих ѝ се. Последваха няколко секунди напрегната мисловна дейност.
- ХААА!!!! - Извика накрая тържествуващо. После се окопити и с равен, безстрастен басов глас се осведоми - Как си, Стефане?
- Не се оплаквам. - излъгах аз - Нали тук трябваше да Ви докарам?
Тя погледна през прозореца, подвуоми се за момент и се разпореди:
- К. Аррь'й!
Потеглих отново. Полицаите от патрулката, която се беше позиционирала 4-5 метра по-нататък, ми хвърлиха по един изпълнен с копнеж поглед.
- Ссстоп! - рязко излая г-жа Феролини след стотина метра - 'Бръщай!
Офффф!!... Започваше да ми идва в повечко. Улицата беше еднопосочна, така че, след като за момент бях поспрял, продължих напред, за да заобиколя.
- Ссстоп! 'Бръщай, казах!
- Пред вас имаше полицаи. Не мога да карам срещу движението.
- Стеффане, 'бръшшштай, ти казвам!
Условният рефлекс, старателно граден в продължение на двегодишната ми вярна служба, сработи и изпълних заповедта преко волята си.
"Тя сигурно ги познава. Нали постоянно висят пред тях." - самоуспокоявах се, докато минавах покрай полицаите. Този път в блесналите им, изумени погледи се четеше изражението на десет годишно момче, скрило се зад дивана, за да "излови" родителите си, че те слагат подаръците под елхата, което вижда как изведнъж в камината се стоварва огромен червен чувал. Възвърнах окончателно вярата им в чудесата, като спрях само на няколко метра от тях.
- Ссслизай! - Изскърца госпожата.
- Ааа, не мога! Трябва да работя. - отговорих, като силно се надявах, че идеята ѝ е била да си допием.
- Сли-зай! - Категорична беше тя.
Спасението ми дойде под формата на весело възбуден полицай, изправен до вратата ми и пристъпващ нетърпеливо от крак на крак. Свалих прозореца.
- А добър вечер! - С бодър коледен тон поздрави той. Само едно "хо-хо-хо" му липсваше. - Е що така не гледаме знаците?
- Гледаме ги, ама...
- Ама тая книжка не ни требва, да? Айде, приготви си документите и ела при колегата да видим какво ште пра'им.
"Колегата" не беше толкова празнично настроен. Явно играеше "лошото ченге" в тандема.
- Вие вече за нищо ни немате, бе! Виде преди, че сме тука и па си пра'иш кво си искаш! Дай тука да вида - посегна нервно към документите.
Подадох му ги безмълвно.
- Що така пра'ите, бе... - включи се нажалено "доброто ченге" - с тая книжка хлеба си изкарваш. К'во да те пра'им ся?
- Ми, к'во... Пишете там каквото трябва и това е. Като съм такова мекотело, ше си сърбам попарата, какво да правя... - От известно време бях поел твърд курс на отказ от "почерпките" и резултатът беше винаги един и същи - пускаха ме поживо-поздраво.
- Що, клиентката те накара, нали? - иронично ми намигна "доброто ченге".
- Ох.. Човек, верваш ли ми, че с нея като е трезва не можеш да излезеш на глава, па да не говорим сега... Две години ми е била шефка...
- Е кат ти е била шефка, са тя ли ш'ти плати глобата? - изръмжа ми " лошото ченге".
В този момент, с тропота и устрема на галопиращ ранен глиган, г-жа Феролини връхлетя на сцената, хвана за лакътя говорещия, дръпна го мощно и изстърга призрачно:
- Ела!
Той се отдръпна поуплашено, но здравият ѝ захват и повторният ѝ смразяващ зов пречупиха и неговата воля, както и моята, малко по-рано.
Послушно се отдалечи заедно с хваналата го под ръка валкирия, а оцъкленият му колега промълви:
- Лелеееее...
- Аз какво ти разправям! - зясмях се - Представи си ся, да ти е била шефка...
След няколко минутно "съветване" "лошото ченге" се върна, преобразено в "добро". Коледният дух беше обзел и него.
- Дай му документите, колега! - подвикна ухилен до ушите...
Влязох в колата и започнах да подреждам бумагите. "Трак-трак трактрак трак-трак-трак" чу се отвън неравномерно тропане на токчета и г-жа Феролини се позиционира безмълвно до вратата ми.
- Много Ви благодаря! Не знам какво сте им казала, ама ме пуснаха... - закаканижих малодушно през все още отворения прозорец. Много добре знаех какво им е "казала". И по-точно, на какъв език - на финикийски. И предполагах, че доста им е " поговорила". Аз обаче не я бях молил да го прави, а и не можех по никакъв начин да ѝ се реабилитирам. Имах пари, колкото да заредя гориво, а резервоарът беше почти празен.
- Ням'ли да ссслезеш?
- Съжалявам, трябва да работя...
- Ссметката кколко?
- Не, не! Не ми дължите нищо.
Оставаше и пари да ѝ взема...
Тя се отдалечи с тромав тропот. Ослушвах се гузно и се преструвах, че си подреждам документите. Не смеех дори в огледалото да погледна. Тропотът затихна. "Прибра се най- после..."
Обърнах колата, потеглих и се втрещих от разкрилата се пред мен гледка. Не се беше прибрала. Докато се изнизвах безславно от бойното поле, за полицаите битката явно тепърва започваше. Последното, което видях, беше как г-жа Феролини отваря със замах шофьорската врата на патрулката и се намъква вътре под смаяните им погледи...
Етикети:
Желязната лейди,
клиент,
коледен дух,
патрулка,
пияна,
полицаи,
шефка
Абонамент за:
Публикации (Atom)