Показват се публикациите с етикет антиутопия. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет антиутопия. Показване на всички публикации

неделя, 9 април 2017 г.

Православия - трета глава

Трета глава

      1.

- "Изправи се!" Каза той.
И родината му свята
се въздигна от прахта
за да обдари земята
с православна чистота."
Софроний слушаше унесен детската рецитация, но мисълта му беше другаде. Изпитът протичаше успешно, но отново беше предизвикал мъчителни мисли в него. Проклетото писмо. Трябваше да разбере дали е истинско. Задължително трябваше да разбере.
- Йов Петросян! - Гласът на главния изпитващ го изтръгна от унеса. - Кои са нашите южни съседи и в какви отношения сме с тях?
Йов се изправи до чина. Пооправи баретата. Софроний наостри напрегнато уши.
- На югоизток Православия граничи с Марксизия. Тя е мощна, но безбожна република на жълтата раса. Въпреки някои провокации от тяхна страна, славната ни родина се стреми да подържа политика на мир и взаимопомощ с Марксизия. През 2054-та година провокатори от Марксизия се опитаха да предотвратят проникването на Истинската вяра в северен Китай. В резултат на това, Православия беше принудена да се защити. Мощта на нашата велика Народна армия и Божията помощ принудиха жълтите безбожници да молят за примирие. От тогава между двете световни държави цари мир и разбирателство. В близкия юг наши съседи са братските ислямски племена. Те са полудиви...
- Защо приемаме исляма за братска религия? - Прекъсна го благо Отецът. По традиция, единият от изпитващите задължително беше Божи служител.
Йов взе притеснено да върти кокардата на баретата си, която несъзнателно беше свалил. Явно не знаеше отговора. Тишината се проточи.
-  Кой ще помогне на другарчето си? - Намеси се Софроний - Лида, кажи ти!
- Още през смутните времена, Негово Високопреосвещенство Владимир Владимирович е казал: "Православие ближе к исламу, чем к католиком". Освен това, по време на Смутните времена и на Великата Освободителна Война, ислямските племена са оказали неоценима помощ на Негово Високопреосвещенство в борбата с жидо-масонската паплач, като са спомогнали за разрушаването на либерастката диктатура на Европейския Съюз. - Издекламира отличничката на класа.
- Много добре - похвали я отчето. - А какво има на запад от нас?
- Великата радиоактивна пустиня. Тя се е образувала в Деня на Страшния Съд, наречен още Деня на Откровението, когато Бог заличил евро-гейовете с един замах...
2.
С един замах на вилицата, бай Иван отбеляза края на химна и се строполи изтощен на продънения диван. Главата му клюмна. Разнесе се равномерен, отначало деликатен и едва доловим шум. Постепенно той започна да набира мощ, докато стигна до децибелите на моторна резачка. Вилицата издрънча на пода, изпаднала от отпуснататра му ръка.
Приятелят му всмука жадно последната дръпка от угарката си и я смачка замислено в препълнения пепелник. Дообра последните остатъци от туршията. После стана и заразглежда окаченото на стената портиерско табло, представляващо стар, изметнат шперплат с наковани в него пирони, на които висяха ключове. Взе един от тях, измъкна се крадешком от портиерната и се заизкачва по стълбите.

3.
Докато се изкачваше по стълбите на общината, кметът на село Сидерово се беше умислил загрижено. Дали пък нямаше да му донесе някоя беля на главата това даскалче?...
Миналата седмица, телефоният разговор със заместник-областния управител Борис Чуков  го беше окрилил. Другарят Чуков го беше уведомил за интереса на някакъв историк към овакантеното наскоро директорско място в местното училище. "Изключителен преподавател и способен организатор - беше го уведомил той - беше отличник на випуска... А! Аз май пропуснах да кажа, че ми е съученик... Освен това, той е внук на един изтъкнат ваш земляк - герой от Одеската епопея."
Два дена по-късно се беше обадил самият историк - пра-внукът на човека, чиито паметник украсяваше подобието на градска градина на селото, състоящо се от две триметрови алеи, ограждащи тревясало пространство с един проскубан чимшир и две хилави джанки.
"Да, разбира се, другарю!Можете да подадете молба за участие в конкурса когато Ви е удобно... Разбира се, разбира се - ако бъдете одобрен, ще бъдете настанен в най-доброто общинско жилище... Така ли? Значи сте и земляк, на всичкото отгоре? Чудесно, чудесно... Но защо в тази стара съборетина?! Можем да Ви предложим толкова по-добро жилище... Е, както Ви е угодно. Да, разбирам Ви. Родната къща на дядо Ви е, все пак. Сантиментална стойност и така нататък... На трети? Може, разбира се! Ще Ви приемем документите тогава. Службата на обществото не знае празници!... Значи - разбрахме се, другарю! Ще Ви чакаме..."
Всичко се нареждаше прекрасно. Хем щеше да направи услуга на зам-областния, хем и малка схема се заформяше - "ще изпишем някое от ведомствените жилища на общината, а него ще настаним в съборетината на дядо му, щом толкова иска."  Тя отдавна трябваше да е реквизирана за музей, всъщност. Последният ѝ обитател - чичото на този историк - беше починал преди повече от три месеца, а той нямаше деца и жена. Следваше къщата да бъде добавена към жилфонда на селото. На Михаил Михайлов обаче, му беше хрумнало да я направи на музей. Но тъй като това беше сложна процедура, той все отлагаше започването ѝ. Ето, че имало защо. Ще я попротака още година-две...
След още един ден, в кабинета му се беше появил изненадващ гост. Алексей Ружин - офицерът от Народна Сигурност, който го беше завербувал да работи за Родината преди много, много години - в един друг живот, щур и купонджийски, по време на следването му в Кишинев. Михаил Михайлов не беше скрил изненадата си, но и огромната си радост от срещата. Свързваше ги не само Службата на обществото, но и едно огромно, шеметно приятелство. Много неща бяха преживели заедно. И весели, и тъжни, и страшни. Част от тях бяха на ръба на закона, а някои - и отвъд него.
След първоначалния изблик на радост Ружин, вече полковник, беше преминал по същество. Съжалявал, но нямало да има време за запой. Бил тук по служба. Имало едно лице, към което Службата проявявала оперативен интерес. Историк. Проявявал аспирации към директорското място на училището в Сидерово. (Да, обади ми се оня ден някакъв историк.) Да, в Службата знаели. Историкът трябвало да бъде назначен. (Щом трябва, ще бъде назначен, другарю полковник!) Трябвало да бъде следен изкъсо. (Да, другарю полковник! Лично аз ще се заема!) "Молодец!" - Отсякъл беше Ружин. Знаел, че може да разчита на стария си приятел. Всяко действие на историка трябвало да бъде докладвано лично на него. (Слушам! Служа на Родината, другарю полковник!)...
Е, чудесно. Нещата се нареждаха от добре, по-добре. От тая трънка можеше да изскочи голям заек. Кариерата му можеше да получи сериозен импулс и рязко да го отласне от провинциалното блато, в което беше затънал.
Следващите няколко дни Михаил Михайлов беше прекарал в мечти и кроене на планове. И ето че днес беше получил студен душ. Оказало се беше, че от това даскалче се интересува и Братството. Апостолът, пристигнал в Сидерово за днешната литургия, му го беше казал лично. Беше му дал и задача - да "огласи" историка. Да го вкара в Братството. Да бъде негов наставник и пазител. Тая работа ставаше твърде заплетена. Започваше да му харесва все по-малко...

към предишната глава >>> http://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.bg/2016/06/2.html

към първа глава >>> http://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.bg/2015/03/blog-post.html

вторник, 28 юни 2016 г.

Православия - глава 2

  Към първа глава -->   http://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.bg/2015/03/blog-post.html                      


                                               Втора глава

                                                       1.

- Учение, труд, вяра в бога! - проехтя в отговор на поздрава му строен, звънлив речитатив от десетки детски гласчета.
Той огледа доволно стегнатите редици, строени под огромен транспарант с надпис  "Православна Владимировска Младежка Организация", от който покровителствено гледаха строгите, но ясни сини очи на Негово Светейшество. Жълто-черните георгиевски връзки гордо трептяха върху снежнобелите ризи. Червените баретки, всички до една - кривнати под един и същи ъгъл... Не. Не всички. Йов пак беше нахлупил неговата небрежно, сякаш е на мач... Доста нерви му беше изхабило това момченце... Отначало се беше усъмнил, че е мутант. Не физически, разбира се. Физическите мутанти бяха изчистени още в първите години след Деня на Откровението. Бяха ликвидирани. Щом бог ги е наказал с недъг, значи не са праведни - това беше кристално ясно. Виж, менталните мутанти бяха друга работа. Гледаш го - нормално, здраво дете, а като порасне, става богомил. Единственото, по което можеха да бъдат разпознати беше непокорството и някакво нездраво любопитство, граничещо с неверие. Една от основните задачи на класния наставник беше да пресее тези опасни кълнове на бездуховността от обикновените нехранимайковци. Отговорността беше голяма - ако пропуснеше някой, той се инфилтрираше в обществото и ставаше опасен; ако пък набедеше здраво дете, щеше да му тежи на съвестта. Всъщност, тежаха му всички. До един. Постоянно го тормозеше въпросът какво се случва с отделените деца. Официално се знаеше, че биват настанени в специални, добре оборудвани центрове, където получаваха специално обгрижване и възпитание, съобразено със специфичните им потребности. Официално. Неофициално беше чувал какви ли не страхотии...
- Отлично отговаряте! За посрещане на божиите хуругви, мирррр-но! - продължи той по устав.
Знаменосците внесоха държавните хоругви и знамето на класа под звуците на празнични фанфари. Мощно, многогласно "ура!" огласи залата.


                                                     2.

Мощно, многогласно "ура" се процеждаше през античната дограма на портиерната. Въпреки вестниците и тиксото, с които бай Иван беше запушил зейналите пролуки, звукът от прякото предаване на тържествения парад по случай Деня на Откровението достигаше чак до неприветливото задно дворче на кооперацията, поразкрасено днес от навалелия през нощта сняг.
Вътре, удобно изтегнати на изтърбушения диван, на парада се любуваха любезният домакин и добрият му приятел Генчо - дърводелец към кварталното комунално стопанство.
- Гледай ги, бе! Левенти! - За пореден път повтаряше гостът възхитено. - Голяма сила, ей!
- Не сила, ами СИ-ЛА! - натърти Бай Иван с пълна уста, размахвайки набоденото на вилицата парче карфиол. Той обожаваше гостуванията на приятеля си, който никога не идваше с празни ръце - жена му работеше в кварталната зарзаватчийница и винаги му се намираше мезе. А от бракуваните плодове каква ароматна ракийка си варяха... Генчо осигуряваше материал, а бай Иван - терен. Схлупената барачка, украсяваща споменатия вече заден двор, беше превърната в спиртоварна.
- Да посмеят само да се изрепчат Жълтите...- не секваше патриотичният плам на зарзаватчията.
- Какво да посмеят, бе? Та нали почти ги заличихме през 54-та! Половината Китай е стъкло.
По Червения площад, заел "холо-ъгъла" на тясната портиерна, започнаха да се нижат безкрайните редици на Безсмъртния Полк - портрети на знайни и незнайни герои, загинали в отминалите битки.
Генчо рязко се изправи, козирува и просълзен започна да реве древния химн на Романови "Боже, царя хранѝ". Бай Иван му заприглася фалшиво, вдигнал вилицата, въртейки я в полукръг като церемониален жезъл. Парадът беше прекрасен.
Съвършен!


                                                    3.
Съвършен!
Не се случваше често събранията им да бъдат почетени от Съвършен. При това, не просто Епископ, а цял Апостол. Влажното и тъмно църковно подземие беше осветено едва-едва от няколко свещника толкова, колкото да се вижда високия силует с черна качулка, но не и да се различи лицето под нея.
Брат Михо гледаше като в транс как Апостолът довършва литургията.  Нещо важно щеше да се случи. Такова височайшо посещение не можеше да е случайно.
Апостолът взе в ръце обредния хляб, разчупи го и го раздаде, благославяйки подред всички членове на Съвета. После поднесе на всеки стакана с божията кръв. Братята отпиваха и целуваха железния пръстен на лявата му ръка. Когато дойде неговият ред, изпод качулката се процедиха думите: "Честит си, брате, да ме срещнеш! Бъди в църковния олтар, после литургията!"
Сърцето на брат Михо заби учестено. Усети отмала в крайниците си и се свлече благоговейно на колене.

към следващата глава >>> http://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.bg/2017/04/blog-post_9.html

сряда, 11 март 2015 г.

Православия


  • Глава първа
  • 1.
   Саморъчно направеният сал се носеше бавно по течението на реката в безлунната нощ, приближавайки го все повече до целта. Въпреки че беше изчаквал седмици наред да се заоблачи, за да има по-добро прикритие, сега му се струваше, че се вижда от километри. Имаше усещането, че е осветен от прожектор. Студът го пронизваше до кости. Колкото повече наближаваше охраняемата зона, толкова повече се разкайваше за глупавото си решение. Какво значение имаше дали писмото е истинско?! Какво щеше да се промени? Хубаво го предупреждаваше Борис да не се занимава с глупости...
И ето, че страховете му се оказаха основателни. Изведнъж нощната тъма сякаш експлодира. Озова се насред огромен блестящ кръг. Към него наистина беше насочен прожектор. Приседна разтреперен на замръзналите греди и впери безнадежден поглед в ослепителния източник на светлина, стоварил върху му сенките на провала и ужаса.
- Питам за последен път. Как се озова посред нощ в Дунава? - чу се глас иззад прожектора.
Той примигна няколко пъти в опит да прогони танцуващите пред очите му цветни петна. Незнайно как, сковаващият студ се беше превърнал в адска жега. Усещаше как по цялото му тяло се процеждат капки пот.
- Бях на риболов, заспал съм и течението ме е отнесло - твърдо повтаряше легендата си, макар че сега не му се струваше така убедителна, както докато изготвяше плана.
В чернотата, заобикаляща ослепителния лъч на прожектора, се появи голям светъл правоъгълник. Безкрайната тъмнина наоколо се разсея и се превърна в тясна стая. Правоъгълникът се оказа врата, а прожекторът вече беше настолна лампа върху очукано бюро, насочена право в очите му. Зад бюрото някакъв силует разпръскваше зловонен цигарен дим.
В очертанията на вратата се появи войник.
- Другарю майор, намерихме базовия му лагер. И това. - И изсипа върху бюрото няколко ръчни гранати от кожена чанта.
Зави му се свят. Това без съмнение беше неговата любима мека чанта от кафява изкуствена кожа, леко олющена в ъглите, с която от години не се беше разделял. Но вместо атласа с исторически карти, учителския бележник и сборника с трактати на Патриарх Владимир I-ви, които винаги бяха в нея, гледай ти, какво изскочи сега... Гранати беше виждал за последно преди десет години, докато отбиваше наборната си военна служба. Явно го бяха натопили.

Разнесе се пронизителен камбанен звън.

Софроний подскочи в леглото, стреснат от внезапно включилия се холовизор. Разтърка сънено очи, докато осъзнае къде е и заопипва пода до леглото. Накрая намери дистанционното и прекъсна кънтящия ужас. Камбанарията в ъгъла на стаята избледня и на нейно място се появи благо усмихната монахиня.
"Помози бог! Часът е осем и една минута, ден трети, месец трети, лето господно 2086-то. Температура минус дванадесет градуса, снежна покривка двадесет сантиметра. Въведени задачи: в десет и тридесет - тържествено отчетно-изборно събрание и прием на новия набор в ПВМО; в четиринадесет, нула, нула - среща с Борис Чуков; в шестнадесет и петнадесет - час на тръгване на автобуса за село Сидерово. Желаете ли да въведете друго събитие?"
"Пак кошмар..." Откакто прочете това проклето писмо, нямаше една спокойна нощ. Натисна червения бутон и премина на обществения канал.
Каква досада бяха тези събрания... Но не можеше да се измъкне. Днес приемаха децата от неговия клас. Добри деца бяха. Като че ли всички, които имаха нежелани мутации, бяха отпаднали още през първия срок. Едва ли щеше да има засечки. Не в това беше проблемът, а в това, че цялата процедура му беше втръснала, позната до болка и най-лошото, проформа. Ясно беше, че всички ще бъдат приети. Само трябваше да си изпеят отговорите на въпросите. А въпросите бяха едни и същи всяка година. Като историк, той редовно беше част от изпитващата тричленка и му беше ясно, че за да има скъсани, трябва да стане нещо извънредно.
"Извънредно положение беше въведено в голяма част на Подунайска околия, заради изненадващо обилния сняг - бодро обяви усмихнатата говорителка, настанила се междувременно в холограмния ъгъл - Второстепенните и третостепенни пътища са затворени. Общественият транспорт се движи със известно закъснение. Комуналните стопанства работят на пълни обороти, в помощ са изпратени части на Народната Армия. Главният помешчик на околията, другарят Киров, увери, че до няколко дни обстановката ще бъде овладяна"...
"Снегът пак ни изненада - помисли си кисело Софроний - Ние го очаквахме през август, а той... Богомил с богомил! Диверсии прави... Всяка година - едно и също. И преди сто години сигурно е било така. И след сто години, пак ще е така. Такъв е, явно, редът на нещата..."
Влезе в банята, сложи паста върху четката за зъби и врътна крана. Разнесе се мелодичен звук като от кавал. Пак са спрели водата... Загреба от бидона, който държеше винаги пълен и се зае със сутрешния си тоалет.
  • 2.
Приключвайки сутрешния си тоалет, кметът на село Сидерово, Михаил Михайлов, несъзнателно започна да си подсвирква любимия църковен марш. Имаше от какво да е доволен. Нещата се нареждаха прекрасно. Оня историк явно беше налапал въдицата. Днес следобед щеше да му спретне такова тържествено посрещане, сякаш е самия Патриарх. Ако всичко върви по план, до половин година не му мърдаше място в околийската управа. А защо не - и в губернаторството?!...
Тази мисъл така го развълнува, че пръстите му потрепнаха едва забележимо. Острият бръснач остави лека червена резка точно под зачервения му, камбест нос.
- Мамк... - сподавено изръмжа другарят Михайлов. Проби найлоновата опаковка на пакет тоалетна хартия, извади една ролка и откъсна парче, което лепна на порязаното място. "Последният пакет"- помисли си и градусът на настроението му значително спадна. Следващата доставка се очертаваше най-рано в края на месеца... Ех, като се премести в града, ще забрави какво е продоволствена криза... Тънки мезета, изискани питиета... Ще си уреди място на първа линия на брега и ще си вдигне вила за чудо и приказ! Ще може да се любува на изгревите, ще си има собствена плажна ивица... Ееех...
"Размечта се! - скастри се сам - Има време за мечти! Сега се стегни и действай!"
Петнадесет минути по-късно той се настани на задната седалка на чакащата го служебна Волга. Шофьорът му Данаил угоднически затвори вратата и къде подтичвайки, къде с пързаляне, обиколи колата и се качи отпред.
- Помози господ, другарю Михайлов! Към кметството ли?
- С нами бог! - даде дежурния отговор кметът - Карай първо към църквата!
Лимузината нагази в дълбокия сняг и запроправя пъртина, огласяйки глухото село  с мощен рев.
  • 3.
Огласяйки с мощен рев цялата кооперация, радиоточката на портиера пръскаше патриотизъм и празнично настроение. Петно от разпенена вода препречваше коридора до входа. Бай Иван отново имитираше дейност.
Софроний преджапа на пръсти локвата и като надникна в портиерната, се опита да надвика патриотичната песен.
- Бай Иване, водата горе пак е спряла.
От продъненото кресло мудно се надигна тумбестата фигура на портиера.
- Ооо, добр'утро, другарю Желев! Помози бог и честит празник! Аз, така, за малко, че нещо кръстът ме сви, докато чистех... - закакани́жи подмазвачески той, търкайки сънено малките си миши очички - Ами Вие не разбрахте ли? Има нов режим от днес. Вчера дугарят помешчик го обяви. Богомилите, Господ да ги убие, били отровили водата във половината язовири в губернията. Флорова от съседната кооперация ми каза, а нали знаете кой е зет на сестра ѝ?!... Ама ще се реши въпросът, Вие само не се плашете! Лично Негово Високо Преосвещенство, Патриархът, се е разпоредил да се изловят тия юроди безбожни... А Флорова каза, че щели да прокарат тръбопровод с прясна вода чак от Сибир... Да видите тогава какво се казва вода, а не като това, дето сега пием... Ама Вие да не си помислите, че недоволствам, опазил ме Господ! Аз само така, да Ви кажа каква вкусна вода има там. И само водата да е...
Софроний най-после успя да прекъсне потока от празни думи:
- Разбира се, разбира се... Бай Иване, трябва да тръгвам, в десет трябва да съм в училището.
- А, браво, браво! Учение, труд, вяра в бога, както се казва...

/втора глава/  --->  http://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.bg/2016/06/2.html