Реквием за едно българско село

Странно – толкова пъти вече съм идвал тук, а чак сега се вглеждам в църквата.
При предишните ми посещения ми е правил впечатление контрастът между миналото и настоящето на селото. Двуетажни къщи, очевидно градени с много любов и мечти. Стени, украсени с фризове и гипсови орнаменти, дърворезби по стрехите. Дори така наречените самалъци – селскостопански сгради, използвани за кошари и плевни – са масивни двуетажни постройки. Било е богато село.
И голяма част от всичко това сега е в руини - откъртени мазилки, висящи на една панта черчевета от прозорци, поддаващи покриви, избелели цветове. Някога жизненото и цъфтящо село, сега умира.
- Циганите, тя'аната мамица бъйлива – обясняват ми местните - те са виновни! Купуват на безценица и докат' не изръшкат сичко, не мирясват! Едно време не се мярка'а тука, деге, сеги – селото превзеха.
- Е, защо им продават? - недоумявам.
- От тях бягат ората! Опоска'а сичко. Градини берат, жито косят... Оградите даже краднат! На кой друг да продаваш?
Това обяснение изглежда достоверно. Постоянно срещам каруци, теглени от натимарени коне, а от каприте ме гледат наперено и враждебно мургави яки младежи, иронично обсъждащи чужденеца – натрапник.
Но това, което особено ме впечатлява е, че усещането за разруха, което ме обхваща при вида на рушащите се сгради на умиращото село, се появява и при контактуването с обитателите му. Гледаш го, мъж-скала. А когато се ръкува с теб, сякаш хващаш медуза. И погледът му – гузно блуждаещ някъде около теб. А когато успееш да го уловиш, не виждаш никакъв живец в него. Само някаква безнадеждна обреченост, подозрителност и притвореност.
Единствено в очите на старците личи някак предизвикателно-обидена гордост. И обвинение. Гордост от положените от тях усилия да изградят един прекрасен нов свят; обида от резултата, който виждат около себе си; обвинение за нежеланието ни днес да продължим техния път; убеденост, че младите са ги предали; предизвикателна готовност да защитават до край своите убеждения. А краят идва, те оредяват все-повече.
Такъв е и поводът за днешното ми посещение – погребение.
Потресаващо погребение. Погребение без свещеник, без молитви, без свещи. Реч от името на селската партийна организация: Родена на тази и тази дата, завършила едикакво си, родила толкова деца, отгледала толкова внуци,изпълнявала образцово трудовите си задължения...
Реч от кметския наместник. шепа пръст от всеки, „благодарим ти, другарко“ и толкова.Сякаш не погребват човек, а бракуват някаква амортизирана машина...
„Не човек, а желязо" - кънти в съзнанието ми, докато потегляме.
И тогава погледът ми се спира на камбанарията, стърчаща в центъра на селото. Ръждясала. Със зейнали по нея продълговати отвори, които вероятно някога са били запълнени от красиви цветни стъкла.
- Тая църква действаща ли е? - Питам.
- Не. Няма кой да ходи в нея. Тука всички са безбожници. - Отговаря спътникът ми.
В думите му няма притеснение, нито гордост. Няма съжаление или обвинение. Няма никаква емоция. Просто констатация. Всички са безбожници.
Главата ми се замайва от внезапно халосалото ме прозрение:
Това, което се изнизва зад отворения прозорец на набиращата скорост кола не е умиращо село. Душата му го е напуснала отдавна - може би преди десетилетия, когато е догоряла последната свещ в храма. Храмът, за изграждането на който са отделяли от залъка си същите тези хора, които са изписвали и украсявали домовете на телата си, за да имат дом и душите им.
Селото отдавна е мъртво.
Духът му е отдавна прогонен.
Това пред очите ми е неговият разлагащ се труп. А наобиколилите го гарвани просто късат тленните му останки и ги товарят в каруците си. Изпълняват санитарната си функция.