Да ви е честита!

Тридесет и първи декември... Дългоочакваният момент най-после дойде. Първата новогодишна нощ, в която щях да работя като таксиметров шофьор.Още преди Коледа бях изпратил жена си на гости у сестра   да не стои сама с детето в къщи, а аз да използвам максимално празничните дни и да поизкарам някой лев. Оказа се обаче, че сметките ми не са съвсем точни. На 22-ри декември София опустя. Хората масово се изнесоха от града, а който остана, си „налягаше парцалите“ в къщи. По замръзналите и пусти улици се мотаеха само такива„ентусиасти“ с жълти коли, като мен.Така или иначе, нямах голям избор.Арендата си „вървеше“ и аз трябваше да работя. Но сега ще наваксам...
Бях чувал какви ли не истории от колеги. Приемах по-голямата част от тях за „рибарски“, но все пак бях сигурен, че работа ще има предостатъчно.Нямах никакво намерение да правя„бакшишки“ изпълнения – двойни тарифи,пазарлъци... Достатъчно е, мислех си, че ще има „бол“ клиенти.
И така – излязох „с голямата кошница“ рано-рано. Още след обяд. По улиците имаше някакво оживление в сравнение с предходните дни, което ми вдъхваше оптимизъм. „Щъкаха“ весели групички младежи и забързани хора с пазарски чанти; трафикът от автомобили беше оживен...
„Щъкаха“, но такси явно не им трябваше... Едва привечер работата ми потръгна що-годе.

- На каква тарифа ще работите довечера – питаха ме.

- На нормална – отговарях.

- Браво! Един нормален човек да има и от вас! Браво!...

Към 20, 30 се качиха момче и момиче. Момичето беше бясно на шефа си. Наглецът му с наглец, ѝ предлагал тройна надница, за да работи до 23,30! Тоя луд ли е бе?! Да си седи той в павилиончето до никое време! Изрод!...

С напредването на вечерта улиците все повече опустяваха. Около 22 ч. вече почти не се мяркаше жива душа. Обиколих няколко пъти центъра, заредих гориво и спрях до една детска градина в Борово. По- далече от блоковете, че в 12 като почнат да хвърлят пиратки...

Минутите се влачеха мудно. Нищо не помръдваше. Дори вятър нямаше и заскрежените дървета изглеждаха като ледени фигури. Единственото впечатление за някакво движение се създаваше от пешеходния светофар пред мен – три хоризонтално наредени жълти светлини с човечета, премигващи бавно една след друга – едно... две... три... едно... две...три...

Без да го осъзнавам и аз бях започнал да броя заедно с него:
едно... две... три...
едно... две...три...
А хората се веселят сега...
едно... две... три...
едно... две... три...
Дали някой се сеща за мен?...
едно... две... три...
едно... две... три...
Жена ми сега сигурно приспива малкия...
едно... две... три...

От време на време тишината се разкъсваше от някоя случайна пиратка, след което отново завладяваше застиналата в очакване улица...
едно... две... три...
 едно... две... три...
Какво, по дяволите правя в тая барака?!!! Големите пари, дето ще изкарам...
едно... две...три...

Някъде отвориха прозорец и по пустата улица се втурна далечна глъчка и музика... Само за момент. После всичко отново утихна...
едно... две... три...
едно... две... три...

На двеста метра пред мен е спрял някакъв колега. Дали да не ида при него?... Не! Не ми се говори с никой!...
едно... две... три...
едно... две... три...
„Браво! ... Един нормален“... Глупак!... Хората от тройни надници се отказват...

Едно... две...три...

едно...две... три...

едно... две... три...

В застиналата далечина тихо разцъфна розата на червен фойерверк. Последва го още един. И още един... Стотни от секундата по-късно се чуха и гърмежите. Безжизнената тишина се взриви. Загърмя канонада. Блеснаха разноцветни светлини...

Да ви е честита... От някъде в съзнанието ми изкристализира сцена от „Златна треска“. Всички се прегръщат, целуват, вдигат наздравици... А нашият човек е сам в барачката и сънува... Поне сънува... А аз?!...

На гърлото ми заседна буца, пречеща ми да преглътна. Няма да ревеш!!!

Излязох от колата и запалих поредната цигара. Горчеше ужасно... Ще работя на двойна тарифа, не ме интересува!...

Малко по малко по улицата започнаха да се появяват весели групички. Една... две... три... Най-после ми отварят вратата:
- На каква тарифа возиш?
- На двойна.
- Ами, вози си! - Трясък. Горката врата...

Реших, че е по-добре да направя някоя обиколка. Ето, че има защо. Някакво момиче ме спира:
- За много години! До „Иван Вазов“?
- Заповядайте, но возя на двойна тарифа!
- Я си.... - Трясък.
Продължих нататък. Група момчета:
- До „Син сити“, батенце?
Буквално изръмжах:
- Дубъл!
- Е, много ясно!
Докато се качваха, един от компанията взе да мърмори:
- Ба си и изродите алчни... Кат'че ли по дърветата ги берем тия пари...
Не издържах и избухнах:
- Като не ти харесва, слизай! Можеш да дадеш за вход на дискотеката 20 лева вместо 2, а ти е криво че аз ще ти взема 5 вместо 2,50! Само от вас четиримата оня паралия ще прибере 80 чисти, безотчетни лева... И за какво – да влезете само и да се бутате с още хиляда такива като вас...
- Прав си бе, прав си – съгласи се първия – не се нервирай, нова година е!

  Постепенно нощта ме завъртя във все по-забързан ритъм: Едно - „луд ли си, бе!“; две - „Д'еба и бакшишите алчни!“; три - „Карай, карай... То се е видело...“ едно; две; три; едно; две; три....

Неусетно небето на изток започна да избледнява. Бяха ме докарали до младост и реших, че е време да се прибирам. Точно пред блока ми, ме спря мъж на средна възраст с буйна художническа брада. „Последно“ - казах си.
- Карай за петте кьошета – заповеднически ми каза.
- Само да предупредя, че работя на двойна тарифа...
Мъжът изсумтя презрително, но нищо не каза. Тръгнах.
- Добре де, по каква логика караш на двойна тарифа? - започна по едно време – Хората по празници отстъпки правят, само тука е наопаки... Аз парите ще ти ги дам, ама да знаеш – журналист съм и още утре ще те изтипосам!
- Изтипосай ме, бе! - развиках се – Ама напиши и колко уискита си пийнал; и колко весело си си изкарал, докато наглия бакшиш ти развали настроението! Наглия бакшиш, дето семейство и приятели няма! И който, вместо да посреща новата година, се е свирал по някакви глухи улички и е кроил планове как да ти смъкне кожата!... Ти, ако си дежурен на нова година, за нормална надница ли ще работиш?!
Когато пристигнахме, той хвърли парите на седалката с думите „За свещи да ги дадеш!“
- Ако зависи от мен, едно такси няма да има на нова година, да ви видим, кого ще кълнете тогава! - Извиках след него.

Потеглих с „мръсна газ“. Бях капнал физически, изцеден психически... Бях бесен. Не исках да виждам никого, да говоря с никого, да возя никого... На хотел „Хемус“ - гора от ръце. Настъпих газта „до ламарината“.

- Наааааааа! Пеша си ходете, мамка ви! Да ви е честитааа! Наааааааа! - виках като обезумял, размахвайки среден пръст...

 Прибрах се в празния апартамент и се тръшнах на дивана. Взех дистанционното и запрехвърлях каналите. Концерт; концерт; детско; концерт; детско; уестърн от 50-те... Изключих телевизора.

„Никога повече!... Никога, никога, никога, никога! НИКОГА!!!

Осъзнах, че крещя. Съседите ще ме помислят за луд... Пука ми! ПУКА МИ!!! ДА ВИ Е ЧЕСТИТА!!! - Пак крещях...

Извадих портмонето и започнах да броя изкараните пари... „Всъщност – резултатът не е никак лош... Не е лош... „Бакшиш мръсен“... „не наяли се“... Ама вие си пиехте, нали?!!!“

Запокитих портмонето в отсрещния ъгъл. „Никога вече...“

Отворих бутилка и се нагълтах. Очите ми се насълзиха. От силната ракия. От обида... От унижение... От самосъжаление...

Напих се. Без удоволствие. Бавно и методично. Безпаметно...

Това беше първата ми новогодишна нощ като таксиметров шофьор.

И последната.