За пет лева

  Поредната душна августовска нощ, в която всичко е като застинало. Никакво движение, пълна скука. Нито следа и от най-лек повей, който да размърда лепкавия задух, спуснал се веднага след изтъркулването на жаркото слънце зад билото на Витоша. Дори сега, в три часа през нощта.
  В такива нощи се изчерпва ищахът за веселба и на най-заклетите пиячи. В резултат на това броят на комарите, възползвали се от услугите ми, значително надвишаваше този на клиентите. Ролята на кръводарител не ме удовлетворяваше никак, така че всеки случаен минувач можеше с интерес да съзерцава чевръстите ми подскоци в тясната кола, докато се сражавах с досадните гадинки.
  След потресаващ брой убийства реших да прекратя кървавата баня и да се оттегля в не дотам заслужен отдих. Но преди това - да проверя кога пристигат първите самолети на летището. Може пък от там да изскочи нещо.
  Пустият терминал сияеше кухо като коледна елха на мегдан – много блясък и никакви подаръци. Но ето, че докато се влачех унило покрай него, забелязах трескаво раздвижване на последния му изход. Един полицай изскочи тичешком, размахал високо„хранилката“ си.
„И на тоя му е била слаба вечерта“ - Помислих си.

 Тук ще си позволя да разкъсам фабулната нишка на повествованието,за да изкажа „некои съображения“ относно причините за написването му и да спестя усилията на и без това изстрадалия читател и на многобройните литературни критици, които един ден ще се заемат с анализа му. Ще изясня сакралния въпрос „какво е искал да каже авторът“.
  Според една популярна смешка, която се разказва по таксиметровите пиаци, общото между бакшишите и полицаите е, че за пет лева са готови на всичко. Освен че е цинична, тя е и абсолютно невярна. Опитайте се да пробутате пет лева на катаджия и ще видите, че никак няма да им се зарадва.
  Хм... Получи се някак двусмислено. Нямам предвид, че ще му се сторят малко. Съществуват понятия като морал, дълг, чест, които, ако и да не са присъщи на нашего брата бакшиша, са в основата на полицейския мироглед. Случката, която се напъвам да разкажа, категорично доказва несъстоятелността на въпросния анекдот.
  И тъй като без друго вече съм нарушил сюжетната линия, ще продължа в същия дух, като разкрия и кулминацията: Не само че не ми поиска. Даде ми пет лева човекът!
Но да се върнем на разказа.


  Полицаят ми се представи запъхтяно и ми поиска документите.
  В подобни случаи изпитвам някакво особено садистично удоволствие. Предвкусвайки насладата от обезсърчения му поглед и вялото пожелание за лека работа, които ще последват, му подадох тестето напълно изрядни документи с широка усмивка.
  Той обаче не се предаде без бой. Поиска ми полицата за гражданска отговорност, прегледа задълбочено пътната книжка, стикерите на предното стъкло...
  Накрая сякаш така,между другото, ме попита:
- А ако, да кажем, вземеш клиент от тука до „Дружба“, колко ше му излезе сметката?
- Около пет лева, предполагам – отговорих.
 Той помаха към празния терминал, откъдето за моя изненада приближи някаква девойка.
- Ей това момче ш'те откара – каза ѝ, докато тайно ми подаваше нагъната на осем петолевка....
  Каква я мислех, каква излезе... Да помогне на момичето искал човекът. А аз за изнудвач някакъв го мислех!
  Сега пак ще се намери някой, който да каже, че е искал да ме хване в нарушение, за да я откарам без пари. И така да е – няма да я остави да спи на летището, я!
Е, аз май малко го издъних. Слизайки от колата, госпожицата ме попита дали ми дължи нещо и беше неприятно изненадана, че ѝ поисках един лев – сметката беше шест. Но, както вече споменах, ние бакшишите не сме така духовно извисени, липсва ни поривът за служба на обществото, присъщ на самоотвержените ни полицаи.