Най-важното

Шест сутринта. Време, в което нормалните хора стават за работа.
Не и в неделя. В този ден, по това време, повечето нормални хора спят дълбоко. Почиват си след дългата, изморителна седмица. Е, има и такива, които работят в неделя. Значи, все пак е време за събуждане.
Не и в Студентски град. Тук е време за допиване. Или в краен случай – за лягане.
Ето ги и поредните, решили, че са дали достатъчно за нощния блясък на Мека-та на забавленията. Младеж, облякъл се предната вечер „небрежно-елегантно“, но явно изоставил втората част от въпросния стил  на бара, навярно някъде след третата водка, напористо размахва ръце, застанал на средата на улицата, а раздразнената му приятелка го дърпа към тротоара.
Спирам до тях и ги изчакам, докато се намъкват тромаво в колата ми.
- Добър вечер! - С нетърпящ възражения тон заявява младата дама, карайки изгряващото слънце засрамено да се прикрие зад едно рехаво облаче – Дървеница!
Отдавна съм престанал да се изненадвам от темпоралните аномалии в тази част на града. Случвало ми се е да чувам същия поздрав и на обяд, така че се съгласявам лъчезарно с явната несправедливост спрямо пренебрегнатото дневно светило и отговарям:
- Добра да бъде!
В края на краищата, строго научно погледнато, слънцето е звезда...
Подпийналият спътник  на дамата нахакано подхваща най-благодатната  според средностатистическия клиент  тема за разговор с един средностатистически таксиметров шофьор:
- Как е хавата, шефе? Има ли работа?
- Горе долу.  – Неопределено му отговарям.
- Важното е парички да има. Другото – тури му пепел! Нали бе, мацко?
- Ох, моля ти се! - Скастря го тя.
- К'во ми се молиш, ма?! Нещо лошо ли съм казал? - Започва да си бърка в джобовете и да вади омачкани банкноти. Събира ги на купчина и продължава – Те, погледни тука! Те това е най-важното нещо в тоя живот!
- Стига си говорил глупости, какво ще си каже човекът?!
- К'во да си каже бе, муце? Нали за това е излязъл и той по никое време, да вози пияндета като мен – за пари! Кажи ѝ, началник!
- То – и аз и ти работим за пари, ама я си помисли: Ако си болен дали ще можеш да ги изкарваш? - контрира го момичето.
- Ми нали кат' се разболееш, лекарствата с пари се зимат, мааа! Всичко с пари се купува – и здравето даже! Кажи бе, шефче!
- Пари можеш да си намериш на улицата винаги, здраве – не можеш! - Отсъждам по „Пурковски" аз.
Междувременно пристигаме и кавалерът слага точка на философския спор, докато с мъка се измъква от колата:
- Айде, плати ти, като не са ти важни парите!
След дълго ровене из джобовете, точната сума е събрана, пожелаваме си лека вечер и се заемам с трудната задача да обърна в препълнената с паркирани коли уличка. Когато най-после успявам, младежът отново ме спира.
- Глей я, бе! - смига ми дяволито, подавайки ми изпомачкана двулевка – Най-важното забрави. Не били важни, па се стиска! А се'а кажи ми, за кого са по-важни – за мен, или за нея?!