- Оф, писна́ ми от тия студенти! – Заяви с тежка въздишка клиентката, след като бяхме разменили дежурните любезни поздрави и уточнения за кой корпус на Техническия Университет сме.
Позачудих се как да отговоря и накрая изстисках едно иронично „ми, жадни са за наука, децата“. Тя обаче ме изненада и „потегли“ без никакво колебание право в обратна посока:
- В интерес на истината, така е! Знаеш ли какви добри деца има! Ама лошото е, че ние ги учим, инвестираме в тях и пари, и време, а накрая ги прилапват западните корпорации. Използват ни евтиното и качествено образувание, а за нас не остава нищо.
- Проблемът не е нито в децата, нито в западните корпорации. – Констатирах.
- Да бе, така е. Ама знаеш ли колко мъчно ми става, като получа некой имейл от бивш студент! „ Госпожо, аз съм много добре тука, има прекрасни условия, много добре се отнасят с мен“... Направо ми се реве! Ти им даваш всичко от себе си, губиш си времето, а накрая ония ги примамят с едни мижави заплати.
- Ако са мижави, едва ли ще останат там. – Възразих.
- За тамошните стандарти са мижави! Е, после им ги дигат малко по малко, колкото да ги излъжат да останат... Еееее! И на тия ли зехме да им спираме?
Последното възклицание беше провокирано от това, че спрях на пешеходна пътека. Отдалече бях забелязал, че до нея, превита на две от тежестта на огромен чувал, чинно чакаше стара, съсухрена, дребна циганка. Стоеше си на пешеходната пътека, а шофьорите, които минаваха покрай нея, ѝ обръщаха внимание колкото веган на пържола – не че не я забелязваха, забелязваха я, но извръщаха отвратено глави и подаваха газ, за да я подминат по-бързо.
- Що да не им спираме? Те не са ли хора? – Попитах спокойно.
- Ами не са, да ти кажа! Знаеш ли колко нахални са?
- Тая женица по никакъв начин не е нахалствала. Стоеше си и чакаше някой да я забележи.
- Абе, по принцип ти говоря.
- По принцип, има си правила. На пешеходна пътека пешеходецът е с предимство. Никъде не пише, че за циганите това не важи.
- Защитавате ги, защото не знаете какви са! Освен университета, аз имам и друга дейност и там работя точно с тоя контингент...
Аха! Могла си, значи, да говориш и на „вие“.
- Не защитавам черните цигани. Обвинявам белите такива! – „ако ще да се обижда!“ – Не мислите ли, че студентите Ви може да бягат не толкова заради мизерните заплати, колкото заради това, че там ги оценяват според това, което правят, а не според произхода им?
- Така е. Но неслучайно е излязъл лафът за циганията и за циганската работа.
- Така е, да. Но и лаф за българската работа има. Не ни е проблем циганията на циганите, а циганията на българите! Защото сме станали бетер тях! Все тарикатеем, все мързелуваме, а все другите са ни виновни! Правим всичко възможно да си изгоним децата, а после обвиняваме тия, при които те бягат! Все си гледаме правата, а за задължения и спазване на правила, се правим на разсеяни! Циганите са ни виновни, а ние ги минахме по цигания! – „Е сега вече ще се развика.“
- РЕ-ШИ-ТЕЛ-НО съм съгласна с Вас! Много сте прав! – Предприе обаче поредната си изненадваща маневра тя.
Съгласи се решително, жената, плати си, увери ме, че ѝ е било много приятно да си побъбрим и отиде да налива ум и разум в ученолюбивите главици на любимите си възпитаници. И телефона даже ми поиска. Не ѝ го дадох.
вторник, 9 юни 2020 г.
вторник, 12 май 2020 г.
Всичко се връща
Бъдни вечер. Мразовитата улица е пуста. Здрачът мудно обвива настръхналите голи липи и запълзява към колата ми. Усещам как се просмуква и в мен. Няма по-потискащо усещане от това, да бъдеш сам в такива дни. Но както се казва, каквото сам си направиш, никой друг не може да ти причини. Вече два дни, откакто съм изпратил жена си и малкия в Италия, на гости при сестра ѝ. Два дни пустота. Два дни самообвинения и самосъжаление. Отгоре на всичко, не се оправдава и претекстът за самоволното ми отшелничество – че ще изкарам големите пари. София е като изтръскана касичка. Въобще, за няколкото месеца откакто карам такси, рухнаха доста митове, свързани с тази професия. Всичко се оказва не така, както съм си го представял.
Седя начумерено в колата и гледам как подтичват редките минувачи. Бързат да се приберат. Празник е. Дали пък да не взема да се прибера и аз? Не. Не ми се иска да се вясвам в празния апартамент. Приготвил съм всичко необходимо за празничната вечеря. Сварил съм боб, пълнените чушки са готови, баницата – също. Има туршия, има ракия... Само празничното настроение се е запиляло някъде. И как няма да се запилее, като арендата си тече, а оборот няма никакъв!
- До Дружба? - Прекъсва нерадостните ми мисли възрастна жена.
Посочвам ѝ седалката. Не е кой знае какъв курс, но все пак е нещо. Пък, като се завърти колелото, работата може да потръгне.
Потръгва! Веднага, след като я оставям, иззад един завой изскача полицай, размахал палката си...
Разтърках сънено очи. Ама че смахнат сън!
Понадигнах се, но бързо-бързо легнах отново. Клепачите упорито не искаха да се повдигнат. Остра болка дълбаеше като свредел някъде между очите ми и с пулсиране се разнасяше към слепоочията и назад, към тила.
„Май съм се поолял снощи. Даже доста. Щом сънувах такива щуротии!“
С мъка отворих едното си око. На неподредената маса стърчеше полупразна бутилка. Изправих се с пъшкане и затърсих с крак чехлите си. Хартия. Каква пък ще да е тая хартия на пода! Наведох се и присвих очи в опит да ги фокусирам. Акт. Значи не е било сън? Спомените бавно взеха да се връщат в изпразнената ми глава. Някакви зъбни колелца се задвижиха някъде в нея и кинолентата започна да потръгва...
Да. Потръгна! Веднага, след като оставих жената, иззад един завой изскочи полицай, размахал палката си.
„Тоя па какво иска сега“ – помислих си кисело.
Може би много хора ще ме упрекнат за отношението ми, но то не винаги е било такова. Възпитаван съм в дух на уважение към представителите на тази професия. Полицаят за мен винаги е бил човек, на когото мога да разчитам. Образец за морал и достойнство. До момента, в който се качих в жълта кола. След този момент респектът постепенно премина в разочарование, преобразува се за кратко в страх, а страхът бързо се превърна в омраза. Все още не знаех това, но след време и омразата щеше премине и щеше да остане само подигравателно презрение. Но дотогава имаше още вода да изтече. А междувременно, плацикайки се вяло в дълбокия затлачен вир от меланхолично самосъжаление, в който се бях потопил, не забелязвах появилото се подводно течение.
- И що караме без колан? – Ехидно ме попита полицаят, след като ми се представи и ми поиска документите. Млад и як като биче. На главата си беше нахлузил плетена черна шапка-бандитка.
„Мутра в униформа“ – продължавах да киселея мислено, а гласно отговорих:
- Щото сме освободени от колани.
- И кой ти каза, че си освободен?
- Е не съм ли?
- Ся ще ти пиша едно актче, та да се научиш! Писна ми да ми се правите на тарикати. Все не сте разбрали нещо, все лъжете, все мажете!
Това вече ми дойде в повече. Не стига, че се чувствах отвратително; не стига, че нямаше никаква работа, че и акт за капак! Да не говорим, че е адски обидно да те обвиняват незаслужено в лъжа. Убеден бях, че таксиметровите шофьори имат право да карат без колани. Разбира се, убедеността ми беше напълно безпочвена, но това щеше да ми стане ясно по-късно. Всъщност, никъде не е разписано такова нещо. Има устна договорка, че когато си с клиент можеш да си без колан. Това се оказа поредното нещо, свързано с тази прекрасна професия, което научих по трудния начин. Усетих как водовъртежът на събитията ме завърта, но вече беше късно. Оказах се зрител на случващото се с мен. Оттук нататък просто регистрирах репликите, които с изумление чувах да излизат от устата ми.
- Пиши, бе, пиши! Ама нали знаеш - всичко се връща на тоя свят!
Полицаят се поспря и надвисна заплашително над вратата ми:
- Ти кълнеш ли ме, бе?
- Не те кълна. Просто ти казвам, че на тоя свят всичко се връща.
- Е ся ше ти се върне на теб хубаво! Ше кълне той! Ся ше видиш!
- Ми, ще видя. Ама всичко се връща.
Вече беше бесен.
- Ако го повториш това още един път, ше те разнеса от бой, ей!
- Ами... То и боят се връща...
- Ти заплашваш ли ме, бе! Е ся вече ше те закопчая аз тебе бе, наглец! – Викна той, вече озверял, а ръката му започна да опипва белезниците, окачени отзад на колана.
Осъзнавах, че съм прекрачил всякакви граници, но просто не мога да си мълча. Такъв съм си. Тъп, но упорит. Вече се виждах с белезници на ръцете, но нямах намерение да се огъвам.
- Не те заплашвам. Ти ме заплашваш. Аз просто ти казвам, че всичко се връща.
- Колега, ходи да изпушиш една цигара! Аз ше се оправя с него. – Намеси се спокойно другият полицай - стара кримка с побеляла коса. После се обърна към мен:
- Я отвори багажника!
- А предния капак да отворя ли?
- Сичко ше отвориш, спокойно. Нали знаеш, че сичко се връща!
Върна ми се. Вместо един акт, получих два. Даже и колата искаха да спрат от движение...
И ето, сега лежах безсилен на леглото, масажирах пулсиращите си слепоочия и се самообвинявах. Защо ми трябваше да се заяждам с човека? Той просто си вършеше работата! Все недоволствам срещу тия, които питат „сега какво правим“, а когато попаднах на такъв, който си гледа работата съвестно, го изкарах извън нерви. Ще му се извиня! Коледа е, хора сме. Ще го намеря и ще му се извиня.
Облякох се, запалих колата и отидох право в районното на Дружба. Там имаше само един дежурен. Изслуша ме с повдигната вежда. Поясни ми, че актовете няма как да се отменят. На думите ми, че изобщо не очаквам такова нещо, а просто искам да се извиня, защото е Коледа и защото трябва преди всичко да сме хора, се опули съвсем и каза, че ще предаде извиненията ми на колегата си. Дали ги е предал, не знам. Но сигурно после с години е разказвал за изтрещелия бакшиш, който му се е изтресъл по време на коледното дежурство. Но и сега, години по-късно, си мисля, че съм постъпил правилно.
Защото на този свят всичко се връща. И лошото, и доброто.
Седя начумерено в колата и гледам как подтичват редките минувачи. Бързат да се приберат. Празник е. Дали пък да не взема да се прибера и аз? Не. Не ми се иска да се вясвам в празния апартамент. Приготвил съм всичко необходимо за празничната вечеря. Сварил съм боб, пълнените чушки са готови, баницата – също. Има туршия, има ракия... Само празничното настроение се е запиляло някъде. И как няма да се запилее, като арендата си тече, а оборот няма никакъв!
- До Дружба? - Прекъсва нерадостните ми мисли възрастна жена.
Посочвам ѝ седалката. Не е кой знае какъв курс, но все пак е нещо. Пък, като се завърти колелото, работата може да потръгне.
Потръгва! Веднага, след като я оставям, иззад един завой изскача полицай, размахал палката си...
Разтърках сънено очи. Ама че смахнат сън!
Понадигнах се, но бързо-бързо легнах отново. Клепачите упорито не искаха да се повдигнат. Остра болка дълбаеше като свредел някъде между очите ми и с пулсиране се разнасяше към слепоочията и назад, към тила.
„Май съм се поолял снощи. Даже доста. Щом сънувах такива щуротии!“
С мъка отворих едното си око. На неподредената маса стърчеше полупразна бутилка. Изправих се с пъшкане и затърсих с крак чехлите си. Хартия. Каква пък ще да е тая хартия на пода! Наведох се и присвих очи в опит да ги фокусирам. Акт. Значи не е било сън? Спомените бавно взеха да се връщат в изпразнената ми глава. Някакви зъбни колелца се задвижиха някъде в нея и кинолентата започна да потръгва...
Да. Потръгна! Веднага, след като оставих жената, иззад един завой изскочи полицай, размахал палката си.
„Тоя па какво иска сега“ – помислих си кисело.
Може би много хора ще ме упрекнат за отношението ми, но то не винаги е било такова. Възпитаван съм в дух на уважение към представителите на тази професия. Полицаят за мен винаги е бил човек, на когото мога да разчитам. Образец за морал и достойнство. До момента, в който се качих в жълта кола. След този момент респектът постепенно премина в разочарование, преобразува се за кратко в страх, а страхът бързо се превърна в омраза. Все още не знаех това, но след време и омразата щеше премине и щеше да остане само подигравателно презрение. Но дотогава имаше още вода да изтече. А междувременно, плацикайки се вяло в дълбокия затлачен вир от меланхолично самосъжаление, в който се бях потопил, не забелязвах появилото се подводно течение.
- И що караме без колан? – Ехидно ме попита полицаят, след като ми се представи и ми поиска документите. Млад и як като биче. На главата си беше нахлузил плетена черна шапка-бандитка.
„Мутра в униформа“ – продължавах да киселея мислено, а гласно отговорих:
- Щото сме освободени от колани.
- И кой ти каза, че си освободен?
- Е не съм ли?
- Ся ще ти пиша едно актче, та да се научиш! Писна ми да ми се правите на тарикати. Все не сте разбрали нещо, все лъжете, все мажете!
Това вече ми дойде в повече. Не стига, че се чувствах отвратително; не стига, че нямаше никаква работа, че и акт за капак! Да не говорим, че е адски обидно да те обвиняват незаслужено в лъжа. Убеден бях, че таксиметровите шофьори имат право да карат без колани. Разбира се, убедеността ми беше напълно безпочвена, но това щеше да ми стане ясно по-късно. Всъщност, никъде не е разписано такова нещо. Има устна договорка, че когато си с клиент можеш да си без колан. Това се оказа поредното нещо, свързано с тази прекрасна професия, което научих по трудния начин. Усетих как водовъртежът на събитията ме завърта, но вече беше късно. Оказах се зрител на случващото се с мен. Оттук нататък просто регистрирах репликите, които с изумление чувах да излизат от устата ми.
- Пиши, бе, пиши! Ама нали знаеш - всичко се връща на тоя свят!
Полицаят се поспря и надвисна заплашително над вратата ми:
- Ти кълнеш ли ме, бе?
- Не те кълна. Просто ти казвам, че на тоя свят всичко се връща.
- Е ся ше ти се върне на теб хубаво! Ше кълне той! Ся ше видиш!
- Ми, ще видя. Ама всичко се връща.
Вече беше бесен.
- Ако го повториш това още един път, ше те разнеса от бой, ей!
- Ами... То и боят се връща...
- Ти заплашваш ли ме, бе! Е ся вече ше те закопчая аз тебе бе, наглец! – Викна той, вече озверял, а ръката му започна да опипва белезниците, окачени отзад на колана.
Осъзнавах, че съм прекрачил всякакви граници, но просто не мога да си мълча. Такъв съм си. Тъп, но упорит. Вече се виждах с белезници на ръцете, но нямах намерение да се огъвам.
- Не те заплашвам. Ти ме заплашваш. Аз просто ти казвам, че всичко се връща.
- Колега, ходи да изпушиш една цигара! Аз ше се оправя с него. – Намеси се спокойно другият полицай - стара кримка с побеляла коса. После се обърна към мен:
- Я отвори багажника!
- А предния капак да отворя ли?
- Сичко ше отвориш, спокойно. Нали знаеш, че сичко се връща!
Върна ми се. Вместо един акт, получих два. Даже и колата искаха да спрат от движение...
И ето, сега лежах безсилен на леглото, масажирах пулсиращите си слепоочия и се самообвинявах. Защо ми трябваше да се заяждам с човека? Той просто си вършеше работата! Все недоволствам срещу тия, които питат „сега какво правим“, а когато попаднах на такъв, който си гледа работата съвестно, го изкарах извън нерви. Ще му се извиня! Коледа е, хора сме. Ще го намеря и ще му се извиня.
Облякох се, запалих колата и отидох право в районното на Дружба. Там имаше само един дежурен. Изслуша ме с повдигната вежда. Поясни ми, че актовете няма как да се отменят. На думите ми, че изобщо не очаквам такова нещо, а просто искам да се извиня, защото е Коледа и защото трябва преди всичко да сме хора, се опули съвсем и каза, че ще предаде извиненията ми на колегата си. Дали ги е предал, не знам. Но сигурно после с години е разказвал за изтрещелия бакшиш, който му се е изтресъл по време на коледното дежурство. Но и сега, години по-късно, си мисля, че съм постъпил правилно.
Защото на този свят всичко се връща. И лошото, и доброто.
понеделник, 13 април 2020 г.
Лъвската гора 4
Това е Лъвската гора.
Великата, стара, тринадесетвековна Лъвска гора!
Огромният някога лес, заприличал вече на тресавище, но продължаващ гордо да носи великото си име, вече е странно притихнал. Тежки времена настъпиха навред. Мор настана по всички земи. Тръгнал бил от някаква далечна, населена с големи прилепи страна. Глуха пустота тегне навред из гората-тресавище. Разбира се, лъвският рев, огласял някога дебрите му, отдавна го няма. Но сега не се чува дори и пръхтенето, идващо доскоро от нас – горделивите наследници на великите животни, дали името на това място. Не се чува даже и шумът от търкане на листа, който по-рано се разнасяше откъм оранжевите гъби на Пеликана. Всъщност, гъбите изчезнаха още преди да се появи страшния мор. Но Пеликанът остана. И даже започна да подарява лечебни оглавници и каишки, та стадото взе да позабравя КОЙ е той.
Но да се върнем на страшния мор! Когато взеха да се чуват страхотии от близки и далечни места, Лъвското Овчарско Куче, нашият мъдър Водач, назначи за главен лечител на гората НОЩния доктор Бухал. Бухалът забрани свободната паша по поляните. Животните трябваше да си останат по кошарите, да преживят каквото имат в яслите и да чакат по-добри времена. Можеха да ходят само до пунктовете за фураж и до доячниците.
Друг един горски лекар обаче, смелият революционер доктор Зайо, взе да притичва от поляна на поляна и с възбудено пръхтене, заеквайки да тръби, че мерките на доктор Бухал не са правилни. Че стадото се нуждае от стаден имунитет. Че животните трябва да пасат свободно и да ходят да ближат сол по капищата.
Появиха се и гласове, че ще свърши сеното; че като си стоим на празни ясли, ще ни свърши и млякото. Че който не умре от мора, ще умре от глад. Хиените, представящи се за лъвове, започнаха да агитират за затваряне на пунктовете за фураж, ако половината от фуража не е събран в гората. Койотът пък открито призоваваше стадото да се разбунтува и да излезе масово по капищата. Разграка се и лешоядът, стоящ на най-високото място в гората. А Овчарското куче изведнъж се досети, че не е трябвало да се офлянкваме толкова. Каза, че ако бяхме станали част от Западните пасища, сега щеше да има повече сено. Разбира се, това не му попречи да продължи да подрежда тръбите, които беше приготвило като дар за Мечката и Баш-Сокола.
Стадото от своя страна се поослушва известно време, па спря да слуша какво му говори доктор Бухал. Все повече животни взеха да подтичват из поляните. Мор, не мор, ние си знаем най-добре! Не се е родил тоя, дето ще ни каже какво да правим! Защото - да припомним – макар и стадо, ние не сме овце! В гората има всякакви животни, но ние, горделивите и своенравни кози, сме най-много. И макар да знаем, че каквото и да става, винаги някой ще ни дои, ние ще сме винаги с високо вдигнати глави.
Защото ние сме Лъвския народ.
А това е Лъвската гора!
Април, 2020 г.
Лъвската гора 1 -------> http://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.com/2014/06/blog-post_21.html?m=1
Лъвската гора 2 --------> http://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.com/2014/07/2-2013.html?m=1
Лъвската гора 3 -----> https://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.com/2016/08/3.html?m=1
Великата, стара, тринадесетвековна Лъвска гора!
Огромният някога лес, заприличал вече на тресавище, но продължаващ гордо да носи великото си име, вече е странно притихнал. Тежки времена настъпиха навред. Мор настана по всички земи. Тръгнал бил от някаква далечна, населена с големи прилепи страна. Глуха пустота тегне навред из гората-тресавище. Разбира се, лъвският рев, огласял някога дебрите му, отдавна го няма. Но сега не се чува дори и пръхтенето, идващо доскоро от нас – горделивите наследници на великите животни, дали името на това място. Не се чува даже и шумът от търкане на листа, който по-рано се разнасяше откъм оранжевите гъби на Пеликана. Всъщност, гъбите изчезнаха още преди да се появи страшния мор. Но Пеликанът остана. И даже започна да подарява лечебни оглавници и каишки, та стадото взе да позабравя КОЙ е той.
Но да се върнем на страшния мор! Когато взеха да се чуват страхотии от близки и далечни места, Лъвското Овчарско Куче, нашият мъдър Водач, назначи за главен лечител на гората НОЩния доктор Бухал. Бухалът забрани свободната паша по поляните. Животните трябваше да си останат по кошарите, да преживят каквото имат в яслите и да чакат по-добри времена. Можеха да ходят само до пунктовете за фураж и до доячниците.
Друг един горски лекар обаче, смелият революционер доктор Зайо, взе да притичва от поляна на поляна и с възбудено пръхтене, заеквайки да тръби, че мерките на доктор Бухал не са правилни. Че стадото се нуждае от стаден имунитет. Че животните трябва да пасат свободно и да ходят да ближат сол по капищата.
Появиха се и гласове, че ще свърши сеното; че като си стоим на празни ясли, ще ни свърши и млякото. Че който не умре от мора, ще умре от глад. Хиените, представящи се за лъвове, започнаха да агитират за затваряне на пунктовете за фураж, ако половината от фуража не е събран в гората. Койотът пък открито призоваваше стадото да се разбунтува и да излезе масово по капищата. Разграка се и лешоядът, стоящ на най-високото място в гората. А Овчарското куче изведнъж се досети, че не е трябвало да се офлянкваме толкова. Каза, че ако бяхме станали част от Западните пасища, сега щеше да има повече сено. Разбира се, това не му попречи да продължи да подрежда тръбите, които беше приготвило като дар за Мечката и Баш-Сокола.
Стадото от своя страна се поослушва известно време, па спря да слуша какво му говори доктор Бухал. Все повече животни взеха да подтичват из поляните. Мор, не мор, ние си знаем най-добре! Не се е родил тоя, дето ще ни каже какво да правим! Защото - да припомним – макар и стадо, ние не сме овце! В гората има всякакви животни, но ние, горделивите и своенравни кози, сме най-много. И макар да знаем, че каквото и да става, винаги някой ще ни дои, ние ще сме винаги с високо вдигнати глави.
Защото ние сме Лъвския народ.
А това е Лъвската гора!
Април, 2020 г.
Лъвската гора 1 -------> http://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.com/2014/06/blog-post_21.html?m=1
Лъвската гора 2 --------> http://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.com/2014/07/2-2013.html?m=1
Лъвската гора 3 -----> https://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.com/2016/08/3.html?m=1
