Улица "Бричебор", номер 3. Малка еднопосочна уличка, претъпкана с паркирани коли. На номера няма място. Спирам пред съседната къща, давам сигнал че съм на адреса, грабвам таблета и се заемам с любимото си хейтърство.
Винаги когато чакам на адрес, се ровя в нета. Така чакането, докато клиентите благоволят да слязат, минава по-незабележимо. Точно сега съм подхванал някакъв Стойко, опитващ се да ми вдига стойки. Умилително тъп, но се старае. Много ме забавлява. Опитва се да ме засегне. Раздава квалификации. Напъва се здраво. Дано има памперс. Заемам се да го храня, ама така, с пиниз - без недодялани обиди. По-готино е да им даваш възможност сами да се омотават. Унесен в храненето на стойкаджията, в един момент вдигам поглед и виждам на два метра от мен достолепно изпъчена дама на, хм, средна възраст, махаща ми доста разпалено. Оставям таблета и запалвам двигателя. А тя, вместо да дойде и да се качи, достолепно завърта масивната си задница, прави три-четири крачки назад и застава точно пред входа на номер 3. Демонстративно.
Потискам първоначалното си раздразнение и последвалия пристъп на смях и премествам колата на правилното място. Точно пред нея. После я изчаквам да отвори вратата и поздравявам с широка усмивка и леко провлачване накрая:
- Добро утроооооо!
Тя нагласява чантите си мълчаливо, намества и огромната си задница, и накрая ме удостоява с внимание:
- Аз махам, махам...
- Е, не бях спрял чак толкова далече, де... - с примирителен тон контрирам аз, а някъде вътре в мен нещо започва да клокочи.
- ... а вие не ме виждате... - Продължава тя, монолога си.
- ...Нямаше как да спра точно на входа, щото минават коли...- Продължавам на свой ред своя монолог, с надеждата да превърнем монолозите в диалог и посочвам свиркащия зад нас Голф.
- Ама Вие не ме виждахте просто, та почти до Вас стигнах... - Затваря тя изчерпаната според нея тема и подема нова, обещаваща още вълнения. - Не знам откъде да минем, обаче...
Мълча си. Вътре в мен разни думи, от жлъчна по-жлъчна, напират към езика ми. Бутат се с лакти, препъват се една друга, мачкат се. И никоя от тях не успява да изскочи. Аз си карам колата накъдето си знам и мълча.
- Откъде да минем не знам! - Настоятелно повтаря тя.
Знае. Ама иска да я питам. Обикновено питам, но засега няма друг вариант освен да карам направо по еднопосочната улица и предпочитам да замълча.
- Закъде в Лозенец сме? - Питам накрая.
- Тук наляво, после пак наляво, веднага надясно, наляво по Голаш, Ситняково, Вапцаров, надясно по Богатица, надясно по Баучер. Само не знам дали няма някой боклукчийски камион тук...
Задържам си дъха и преброявам до три. Тая госпожа изглежда не е чувала за други типове общуване, освен ролевото.
- И аз не знам. - Констатирам леко троснато. После продължавам подчертано любезно - А закъде сме в Лозенец?
- Нали Ви казах! За Баучер!
Усещам как една от борещите се в мен псувни обвива с пипала гласните ми струни, за да успее да се задържи по-напред. Две други я дърпат за краката и изплъзващите ѝ се израстъци произвеждат стържещ звук. Омекотявам го, като се закашлям леко и същевременно натъртвам категорично:
- Козяк!
- Мооооляяяя?!
Възмутеният ѝ тон ме удоволетворява. ("Хаха! Пропука ли ти се дебелокожата надменност, а!" - Киска се вътрешният ми глас.)
- Улица Козяк. Предполагам, че искахте да кажете "Вапцаров, надясно по Козяк, надясно по Баучер". ("Юхуууууууууу!!!!")
В гласа ѝ се появява лека неувереност:
- Козяк?
- Това е продължението на Богатица. В тази част се нарича Козяк. Направи ми впечатление че сте човек, който държи на точността, та затова, де...
Вътрешният ми глас вече е останал без глас от възторг. Дамата обаче е от стара коза яре. Не губи нито миг за да ближе раните от загубената битка, а моментално се хвърля в нова:
- Не знам! От години минавам по един и същи маршрут и сметката винаги е различна! Много некоректни колеги имате! Ето, оня ден един ми изкара сметката двойна.
- А Вие обадих....
- И НЯ-МА СМИСЪЛ да се обаждам! Аз си знам, че нищо няма да се случи!
- Ами, не може така! Трябва да се обаждате! Щото така ги оставяте да...
- НИ-КА-КЪВ смисъл няма! То всичките сте.... Са....
"Ами ти с боринка си го търсиш, бе!" - Крещи вътрешният ми глас прегракнало и въпреки моите усилия успява да изскочи навън, макар и със заглушени децибели:
- То, човек си ги предизвиква сам тия неща! - След това омекотявам. Решил съм, че няма да ѝ позволя да ме вкара в скандал. - В смисъл: Когато човек очаква да бъде измамен... - тук решавам да дам съвсем на задна - ...остава с впечатлението, че е измамен.
- Няма такова нещо! Аз събирам всяка касова бележка в продължение на години! Знам много добре кога съм измамена!
- Мисълта ми беше, че човек предизвиква събитията. Мислите се материализират. Когато сте настроена, че ще Ви измамят...
- Ха! Изобщо не е така! Та аз съм толкова позитивен човек!
- Е то се вижда! - Изплъзва се отново вътрешният ми глас, но аз отново го натиквам обратно и продължавам - Аз това много добре го виждам. Иначе ще Ви ги говоря ли тия неща!
Нокдаун. Дамата млъква замаяна и несигурна дали трябва да се чувства поласкана, или обидена. Дали я взимам на подбив, или съм сериозен. До края на курса мълчи, а моят вътрешен глас пее победни песни. Когато пристигаме, тя е изключително любезна. Плаща си сметката, взема си бележката, даже оставя и бакшиш и ми казва "Довиждане".
- Лек ден! - отговарям аз, а вътрешният ми глас репликира: "Да бе, довиждане! Как па нема да дойда пак на твоя адрес!"
Поглеждам фейса. Стойко - и той е млъкнал. По радиото пускат "ФБ хейтър" на "Обратен ефект". Увеличавам до дупка и подавам газ. Да бе, да! Аз съм хейтърът, да! Вие сте душички!
Всъщност, когато наричаш някого "хейтър", това не е ли хейтърство?
петък, 26 януари 2018 г.
четвъртък, 4 януари 2018 г.
За тясното и широкото
На западняците им е широко около врата, защото избраха пътя на тесните специалисти. А ние тръгнахме след тесните социалисти....
Но пък си имаме широки души, де. Славянски.