Сурва (Туй сме ний 3)

Мокрите улици глъхнеха под свъсеното сиво небе. Ситен дъждец се изливаше тихо, но напоително над притихналото кръстовище. В единия му край, на калното подобие на тротоар, заровил глава в пясъка лежеше безжизнено Спасѐ Тра̀перо. Кожената ушанка се беше килнала и закриваше по-голямата част от брадясалото му лице. Изпод нея се виждаше само дългата му бяла коса, пожълтяла по краищата от дима на качаците, които постоянно си свиваше. Дебелата зелена ватенка беше подгизнала и от ръба на прокъсаната ѝ яка бавно набъбваха, и след това потъваха някъде в рошавия му врат, капка след капка. Той обаче не помръдваше. А от съседната улица вече се задаваше шумна празнична глъчка...

Сурва! Най-чаканият ден в годината. Денят, подготовката за който започва още на следващия ден, след като е приключила предишната сурва. Измислят се персонажи и реплики, правят се маски, обикалят се кошари и кожари из цялата страна, купуват се пръчовете с най-красивите шарки, с най-дългия косъм, сушат се и се обработват кожи, кроят се и се шият костюми, набавят се звънци. Всеки втори, или трети, участва в подготовката. И всеки чака с нетърпение резултата от тази подготовка...
Още месец-два преди настъпването на дългочаквания празник, започват да се оформят групите. Определят се участниците, разпределят се ролите. Неизброими са мераклиите, които искат да бъдат включени в групата, но не биват допускани.  Всяка група се стреми да привлече най-добрите, доказали се "актьори", с най-оригиналните и красиви костюми. Макар че групите са на териториален принцип - всяка махала си има своя - ако бъде привлечен атрактивен участник от друга махала, това е успех. И групата става по-интересна, и районът ѝ се увеличава - групата ще мине и през къщите на новото попълнение и близките му. Най-нетърпеливите се събират всяка вечер, нахлузват коланите с огромните чанове и обикалят квартала. Притихналите, мъгливи улици се огласят от звън и весели викове и сърцата на всички примират сладостно - 'айде, не остана...
Веднага след настъпването на новата година се започва. Обличат се костюми, дооправят се маски... И разбира се, подгрява се с вино и ракия. Рано сутринта на първи януари, още по тъмно, групата започва да се събира в конака и тръгва по предварително начертания маршрут. От къща на къща. Постепенно към групата се присламчват зяпачи, съседи, орляци деца, любопитни да видят всяка подготвена сценка, да чуят всеки кодош. Тръгват заедно с нея и не само гледат, но и участват активно. Провокитрат, подсказват, смеят се...
Булката целува ръка, младоженецът черпи с ракия, горският обикаля дворовете и глобява за "контрабандни" дърва, фризьорите правят прически, докторите предлагат лечение с ампула "Гроздомицин" или "Виномицин", мечкарят пее, мечките играят, борят, или нагазват гърбовете за здраве... В различните години има и персонажи, отразяващи актуални събития. Покрай едни местни избори, един зевзек обикаляше качен на файтон и обещаваше ако го изберат за кмет, да разкопае асфалтираните улици, за да не се сърдят жителите на неасфалтираните. Друга година едно циганче с голяма, пълна с едри зъби уста, използва физическата си прилика с един кандидат-президент, облече черен костюм, сложи очила на носа си и закачи на гърба си надпис "Он ке е!". Всеки си има номер, но и трябва да може да отреагира на ситуацията, да отговори на някоя реплика от публиката. Постепенно, увлечени в тази игра, актьори и публика разтеглят фронта на действие. Едни избързват напред, други изостават...

И ето, че сега към тъжното мокро кръстовище се приближаваше авангардът на една от групите - върлинестият Серафим, или Саро̀ кучето, както го наричаха всички, маскиран като доктор, и редовният му партньор в шегаджийските сценки, наречен заради стройната си фигура "Копчето", този път в ролята на кокетно фръцкаща се миньонка - медицинска сестра.
- Докторитеееее! - Обяви тържествено едно хлапе, предчустващо вълнуваща сценка. Макар и много добър човек за всички, които го познаваха, Спасѐ Тра̀перо беше доста страшен и интересен за децата образ. Прекарваше повечето време в гората. Слизаше в градчето с трите си коня само за да достави някой товар дърва и да си напазарува ракия и хляб. Яхнал високата си бяла кобила, с рунтави мустаци, преминаващи в бакенбарди, с дълга коса и свъсени вежди, той приличаше на истински герой от романите на Карл Май. Винаги когато се появеше, дечурлигата започваха да дюдюкат от почтено разстояние, а той свирепо ги плашеше, посягайки престорено към брадвичката, окачена на самара на коня. Но сега изглеждаше толкова препил, че можеха да му се подиграват колкото си искат.
- Какво става тука, Сър? Уморил сте се малко нещо, гледам? - Втурна се ентусиазиран на калната сцена "докторът". Саро̀ имаше навика си да титулува всички със "Сър". Започна театрално да "прослушва" лежащия със стетоскопа си. "Пациентът", обикновено доста лют и нетърпящ кодоши, не се помръдна.
- Гледате нагоре, виждате надолу. Вие май нещо не сте добре. - изчурилика Копчето и игриво намести двата надути балона, представляващи фамозен бюст под плетената бяла жилетка - Докторе, да му вкараме една ампулка нещо?
- Дай една гроздомицинова доза, сестра! Заснемете го, моля! - Продължи с апломб Саро̀̀ и се опита да вдигне безжизнено отпуснатия страдалец, но успя само да го обърне по гръб. Напъна се и успя да го вдигне в седнало положение - Какво става, Сър? Какво ставаа?
Главата на запитания клюмна. Едрото му тяло, напълно отпуснато, натежа в ръцете на комедианта, който продължи сценката, но в гласа му се доловиха леки нотки на тревога:
- Какво става? Спасе! Спаасееее!
Започна да му удря леки шамарчета, като го викаше с приглушен вече глас:
- Спасе! Спасе! Какво ти става, Спасе!
Никакви признаци на живот. Серафим, вече забравил и сурва, и скечове, свали маската си. Разтърси силно безжизненото тяло.
- Спасе! Спасе! Стани, Спасе!
Дълбоко от гърдите на пациента се изтръгна глухо ръмжене. Очните му ябълки се раздвижиха под затворените клепачи.
- Стани, Спасе! - продължи да повтаря Серафим с облекчение, като приглаждаше дългите му бели коси - Стани! Как си? Какво става?
Спасѐ понадигна с мъка клепачите си до половина и избърбори нечленоразделно:
- Нъмъчъмъвешодъсвъ...
Саро̀ се окопити и отново влезе в роля. Вдигна отърколилата се настрани ушанка и я нахлупи накриво над кръстосаните, неможещи да се фокусират очи на жертвата си.
- Не Ви разбрах, Сър? Повторете, моля! Какво става, моля?
- Ннамчоствимемайкт... - Продължаваше с опитите да проговори вече свирепо гледащият герой от дивия запад, вдигнал заканително пръст.
- Какво казвате, Сър? Какво става? - Сложи ръка на ухото си шегаджията.
- Ннна млллад ч'век - чу се най-после изпод рунтавите бели мустаци на безпмощно облегналия се назад "младеж" - що мож'да му става!

Тъпо

Тъпо ми е. 
Тъпизъм след тъпизъм оборват тъпата ми надежда, че тъпият ми народ все пак не е чак толкова тъп. И понеже съм страшно тъп, тъпо продължавам да се опитвам да пробия тъпото безразличие на тъпите си сънародници, относно тъпотията в която тъпо се вкарваме с тъпотата си. С което убеждавам все повече и тях, и себе си, че съм изключително тъп.
Доста тъпо се получи, ама... Тъпо ми е.

За едно "Добър ден"

Нещо става.
Или аз съм се изнервил, или всички криваци при мен се качват, не знам...

Първи клиент. Младост 4 за Александровска болница. Младо момиче. Качва се очевидно трудно в колата.
Аз: "Добро утро"
Тя: "Пуши ли се в колата?"
Аз: "Не, съжалявам..."
Тя: изсумтяване.
Аз: "Понеже сме за болница, да попитам - проблем ли е друсането, скоростта?"
Тя, троснато: "Не ми е проблем!"
Аз: "А имате ли предпочитания откъде да минем?"
Тя, троснато: "Нямам! Само по-бързо да стигнем!"
Аз: "През Студентски град и МОЛ Парадайс?"
Тя, след къса пауза, троснато: "Не съм минавала от там!"
Аз: "Да минем ли сега от там?"
Тя, много троснато: "Нали Ви казах - не съм минавала от там!"
Аз, след тежка въздишка: "Откъде предпочитате да минем?"
Тя: "Ами, през Цариградско. Или през кулата."
Кратко мълчание.
Аз: "Последно? Цариградско, или кулата?
Тя: " Оф! Все ми е тая! Откъдето решите!"
Аз: "Ами не Ви е все тая, явно! Аз предложих вариант, но не го приехте. Затова искам да ми кажете откъде да мина!"
Тя: "Не ме интересува вече! През кулата! В 10 трябва да сме там и искам да имам цигара време! Пуши ми се!"
...
Не стигнахме в десет. Да ме беше послушала. Неин проблем.

Клиент втори: кв. Витоша за ИСУЛ.
Аз: "Добро утро!"
Той: "ИСУЛ!"
Аз: изсумтяване
Потеглям.
Колата: "Скррръъъъц!!!"
Оф! Бях ѝ качил върху наистина ниското тротоарче само две от гумите, за да не преча на минаващите през тясната уличка коли, докато чакам клиента да се натута и да благоволи да слезе. Предната броня така или иначе е със заведна щета и след десетина дена колата ще влезе в сервиз за ремонт, ама все пак...
Аз: "Еееее. Сериозно ли на това ниско тротоарче ше заореш! А се качи без никакъв проблем... Извинявам се, обаче дали ще може..."
Клиентът: изсумтяване и нервно слизане от колата.
Слизам от тротоара. Той се качва.
Аз: " Много съжалявам!
Той: (изсумтяване) Давай, че закъснявам!
Аз (леко охладнял): Откъде да минем?"
Той (нервно): "Откъде да знам?! Откъдето е най-бързо! Навигация ли да ти пускам?!"
Аз(След като за стотна от секундата ми мина през ума да го изхвърля от колата и даже понастъпих спирачката):  "Не ТЕ питам къде е ИСУЛ, а откъде ИСКАШ да минем!"
Той: "Виж какво, тръгнал съм на лекар! Айде не ми дръж такъв тон!"
Аз: "Виж какво, всеки си има някакви проблеми! Защо трябва да ми прехвърляш твоите?"
Той, викайки: "А не ми викай, а! Не съм ти аз виновен, че се катериш по тротоара!"
Аз: "Не съм казал че си ми виновен! Даже ти се извиних! Просто те питам откъде да минем, а ти се заяждаш!"
Той: " А бе ЕЕЕЕЙ! Как ми говориш ти, бе?! аз съм КЛИЕНТ бе, ЕЕЕЕЙ!!!"
Аз, озверял, с оцъклен поглед: "ИЗВИНЯВАЙТЕ, ГОСПОДИН КЛИЕНТ!!! ПОВЕЧЕ ТАКА НЯМА ДА ПРАВЯ!!!"
Мълчание.
След минута-две, аз (тихо и равно): " Уважението трябва да е взаимно."
Той: "Няма какво да ми се извиняваш! Не знам къде е ИСУЛ. Ти би трябвало да знаеш!"
Аз: "Не ти се извинявам! В длъжностната ми характеристика пише, че съм длъжен да те попитам откъде искаш да минем. И аз го правя. Обаче отсреща ти ми се зъбиш. Това, че на теб ти е крив света, не ти дава право да сговняваш деня на околните. Разбра ли, ГОСПОДИН КЛИЕНТ?!"
...
Останалата част от курса премина в мълчание. Накрая му пожелах, какъвто и да му е проблема, да си го разреши. Съвсем искрено му го пожелах. Дали ми е повярвал, си е негов проблем.

Клиент трети. Парк-хотел Витоша за Изгрев.
Аз: "Добро утро!"
Тя: "Руско пасольство!"
Потеглям. Позачудвам се откъде да изляза, за да избегна задръстването, в резултат на което натискам по-рязко спирачката. Решавам, че ще изляза през едни закътани улички покрай Минно-Геоложкия. Този път, без да питам. Нито има кога, нито имам желание.
Тя: "Уоой! Какво случилась?!?!"
Аз: "Нищо. Просто натискам спирачката."
Тя: "Ами по-внимательна карайте, де!"
Междувременно съм завил надясно. Рязко намалявам скоростта. Започвам да се влача и обмислям дали пък тая вече да не я изхвърля.
Тя: "Защо минавами ат тука?!"
Аз(насилвайки се да говоря равно и тихо): "Защото от тук е най-пряко и най-спокойно."
Тя: "Аз ат гадина и палавина живея тука и ни-ка-га такси не минавало ат тука!"
Аз, вече силно раздразнен: "А откъде минава такси?"
Тя: "През Студентски! Ат тука никага не минало!"
Вече съм уморен. Мно-га умарен!
"Е, съжалявам - казвам - тоя път ще мине от тука."
Пристигаме.
Тя, чуруликащо: "Многа хубав маршрут бил, всъщнасть! Аткъдье да казвам на ваши колеги, та да минат по същи маршрут?"
Аз: "Не знам!"
...
И потеглих. Каквото ще да им казва. Неин проблем.

Четвърти клиент. Слатина за МОЛ София. Издокарана кифла. Тича. След като съм я чакал 15 минути.
Аз: "Добър ден!"
Тя: "МОЛ София!"
Аз: "Откъде да минем?"
Тя: "Ох, моля ви се, не ме занимавайте! Не мога сега и това да го мисля!"
Захапва телефона.
Мяукащо: "Алооо, здрраавейтеее! Да,да,да,да! Знначии, всичко е готово, следобед ше наредим плащанетооо... Да,да,да, да! Тя, майка ми работи в банка, тя знае. Да, дообре! Айде, лек дееен! Мерсиии,на вас същооо. Чао, чао!"
Заповеднически: "Ало, значи по РИНГС.. Абе не ме интересува колко е таксата, бе!... Какво? Откъде да знам какво основание за плащане да пишеш?! Ох! Добре!
Мяукащо: "Алооу! Ами какво искате да напишем като основание за плащане? Аха.. Да,да,да,да.. Дооб.. Дообре. Ааайде, чао-чаоо!"
Каруцарски. Не. Катунарски: "Деейба вашшта майка деейба! Батерията ми падна с ваште... Ало! Продажба на кола пиши! Да! Не може ли по-бързо?
НЕ МОЖЕ ЛИ ПО-БЪРЗО?!
Осъзнавам, че вече говори на мен. Ми, не може по-бързо. Задръстването по жълтите павета е невъобразимо.
Аз: "Не може!"
Тая вече ще я изхвърля...
Междувременно сме между Шератон и ЦУМ. Дясната лента, моята, се раздвоява. Лявата си остава само лява. Много ясно е очертано. Продължавам си в моята лента. Един келеш с Мерцедес от лявата лента обаче, решава, че той си е в правото да ме избута. И скача на клаксона. Соча му маркировката през отворения прозорец и му извиквам да си гледа маркировката.
"АААААААААААА" - чувам до мен пронизителен писък. Обръщам се. Писъкът е придружен от истерично разперени, треперещи длани, размахани пред лицето на пищящата.
Тя: "Престанете! Образувате ми нерви!"
Аз: "Аз ли ви образувам нерви?! Да не би аз да ви пищя в ушите?! Аз просто си карам в лентата. Не виждам причина да ми се карате!"
...
Оня с Мерцедеса използва момента и се навря пред мен. Аз пък рязко забравих, че клиентката бърза. Накрая, докато я питах дали картата ѝ е безкон... Тя ме прекъсна троснато с едно "безконтактна е". Обстойно ѝ обясних, че няма как да знам, дали картата ѝ е безконтактна, или не и затова съм я попитял дали е безконтактна, което не би трябвало да я ядосва, защото е съвсем нормално да я питам дали картата ѝ е безконтактна. Щото има и хора, чиито карти не са безконтактни, де... Май се ядоса. Съвсем бях изумил, че бърза. Неин проблем.
А на мен какъв ми е проблемът? Ами, как па нито един от тия не счете за нужно да каже "Добър ден"?!

Вяра и общество

Пътуваме си с една девойка и пред входа на новата църква в "Младост 3" виждаме чистак нов Мерцедес, спрян на аварийки на булеварда. В посока, противоположна на движението. 
- Набожен човек, ей! - викам - Решил е човекът да запали свещ и точка! Нема закони, нема правила за движение.
- Нищо не може да възпре вярата! - засмя се девойката.
- Той пак добре, че не е влязъл с мерцедеса в църквата - отбелязах аз ехидно.
- Ами може да не е удобно. Може той да е попа...

Гатанка

Какво е общото между Чайката и Цацата?
...................,............................
................................................
................................................

................................................
...............................,................
,...............................................
Отговор: Октоподът.
Колажът е на "Терминал 3"

Вятър работа

Карам си аз под дъжда и слушам радио. Скорпионс. Клаус Майне се разкарва из Москва, минава покрай Горки парк и слуша. И той като мен. Ама, не радио. Вятъра на промяната слуша.
Та си мисля: Голем ветър се оказа тая промяна...

За знанието и вярата

Според атеистите, поклонници на науката, знанието е антипод на вярата. И съответно - вярата е синоним на незнанието.
А дали е така?
Големият взрив, образуването на планетите, зараждането на живота, еволюцията на видовете, човешката история (дори и най-новата) са твърдения, изказани от влиятелни учени, които всички ние приемаме като даденост (с вяра) и казваме, че това е знание. 
Само до преди няколко века обаче, всички влиятелни личности, институции и трудове са твърдели, че земята е плоска. А всички начетени хора са вярвали в това твърдение и са казвали, че това е знание.
Излиза, че знанието е вяра. Вяра в казаното от други, или в аксиоматичната истинност на базисни твърдения, които са недоказани и недоказуеми. Т. е. разликата между религиозния човек и атеиста се състои в това, че първият вярва в бога, а вторият - в науката. И ако е вярно, че вярата е синоним на незнанието, оказва се, че знанието всъщност е незнание.
Знанието обаче, се има за нещо повече от незнанието.
Следователно, знанието е арогантна форма на незнание.
Или не? 

Просто казано

Всичко на този свят е просто.

Всичко, с едно изключение: Сложно е да обясниш простите неща на простите хора.

Ако не вярвате, опитайте нещо наглед просто - да ме убедите, че нещата не са толкова прости.

Машина на времето

Да, тя съществува.
Даже не е една. Само в София са разхвърляни десетина.
Открих една от тях по-миналото лято, в района на ТЕЦ "Земляне" - насред голямо бяло петно на картата на града. Всъщност, на картата има някакви нарисувани улици, но в главите на стотиците хиляди шофьори, пъплещи ежедневно  по задръстените околни булеварди, това място просто не съществува. Нищо. Дупка. Е, вярно - стърчат там някакви комини, даже пушат през зимата. Но дотам. Всички маршрути заобикалят отдалеч това сякаш забравено и от Бога място.
И преди това бях попадал в него. Веднъж, преди години, се пробвах да мина напряко оттам. Неравният черен път, осеян с дълбоки локви и стърчащи дебели арматурни телове, свършваше внезапно пред голям бетонен панел. След него имаше дълбок изкоп. Виждаха се коловози, заобикалящи препятствията, но реших, че е по-добре да се върна обратно. Запустяло. Тук-таме сред високите храсталаци стърчаха някакви сгради, които изглеждаха изоставени. Разруха. Това беше усещането.
И ето, в един горещ летен предиобед се появи клиент, който искаше да го закарам там. На учудения ми въпрос какво има в тази пустош, той отговори:
- Ааа, бая фирми има тука.
Оставих го до порутено хале, заградено с ръждясала метална ограда и спрях под рехавата сянка на една джанка, за да сменя ролката на таксиметровия апарат.
Наоколо прежуряше. Сухата трева беше клекнала омаломощена под тежестта на жегата. Никакъв повей. Единствено маранята създаваше усещане за някакво движение. Пещ. Даже и цвъртене и припукване се чуваше откъм препичащия се пейзаж. Не. Скакалец беше. Или някаква друга буболечка.
Изненадан дрозд изсвирука доволно. Явно беше открил неопоскана круша. Последва го друг одобрителен възглас. После трети, четвърти... Възторжени викове се сляха в истеричен хор. Някои като че ли се караха за по-апетитните хапки.
Шумният пир беше прекъснат рязко от металически трясъци. Някой ковеше нещо. С едно финално "пррррррр", ятото разтури купона и врявата позатихна. Чуваха се само откъслечни обидени подсвирквания под съпровода на чука, продължаващ да налага някаква ламарина.
Подкарах бавно баба Дачия. С измъчено пъшкане, тя се заклатушка полека по подобието на път. След птичата вакханалия, околноста като че ли отново заспа. Равномерните лениви удари на чука продължиха, но не нарушаваха по никакъв начин спокойствието, а сякаш задаваха ритъм на трептящата мараня и допълваха усещането за безметежна лежерност.
Ето, че зад един храст се откри изглед към трудовия процес. Кльощав труженик със шапка от вестник придържаше ламаринен лист над паянтова масичка от изметнати, посивели дъски. Втори труженик - по потник и с кърпа на главата, се опитваше да закове ламаринения лист на ствола на дървото, под което беше масичката. Явно, в някакъв момент от деня сянката на дървото се изместваше и влошаваше условията на труд. Върху масичката се мъдреха две бирени бутилки и транзисторче, от което до мен достигна "Воли ме, волиии..."
Почувствах се така, сякаш съм се пренесъл в безгрижните детски години. В безкрайните летни ваканции, изпълнени с безцелни разходки между притихналите в жегата сгради на държавните предприятия и търсене на съкровища в тревясалите им дворове. Когато от работилниците звучеше Лепа Брена; когато беше толкова по-спокойно; когато важеше принципът "държавата ни лъже че ни плаща, ние я лъжем че работим"; когато петък беше "ден на майстора".
И тогава го  осъзнах - това място не е оставено на  разрухата. То е консервирано. То е в миналото.
Машина на времето.

За социализЪма и социалистическия човек

Не, другари! Проблемът не е в човешкия материал, който изгражда социализма. Проблемът е в човешкия материал, който социализмът изгражда.

Манифестация (Туй сме ний 2)

- Блаже, запиши ми още една! - Чу се откъм масите с окъснели пиячи в бар "Бабугери".
- Затварям!
- Б. Лаже, н. Ема ле да праим Ммма. Нифессстация, бе?!
Рач - един от най-редовните посетители на кръчмата, макар и да заекваше мъчително, можеше да бъде много убедителен. Вече от двадесет минути беше настъпил светлият празник на труда - първи май. Какъв по-добър повод от този, за по още едно питие?!
- Е ти кривѝш с единия крак, Тоска с другия - голема манифестация ке стане! Па и това е ден на труда. Не на пияниците.
- Беля! - изстреля Рач патентованото си универсално възклицание. Използваше го по всякакъв повод. И когато е ядосан, и когато е изненадан, и за кодош. - Т. Оска е бил ударник в к. Орабо. Строител. Ницата, бе!
Верният му приятел Тоска се поприсви скромно над масата и на брадясалото му лице се появи познатата, по бебешки блага усмивка. Винаги се умиляваше, когато си спомнеше за златните си години като корабен бояджия във Варна.
- Да бе, ударник! Ударѝл си е главата у корабо. - закатанчи се Кире Катанецо. Като професионален бояджия, той не приемаше други да се кичат с гръмки титли в сферата на неговите компетенции.
Разнежнената усмивка на Тоска моментално потъна в четинестата му брада. Рунтавите му вежди щръкнаха.
- Памммпаец! - процеди той с продрания си от ракия глас.Това пък беше неговият дежурен лаф. Пампаец беше всеки, който го издразни с нещо. - Ти кога си виждал кораб, бе!
- Кажи му, Тоска! - подкокороса го Плъхо, младо момче от съседната маса. - Как не е бил там чичо Блаже, да те снима! Чичо Блаже, - провикна се към бара - дай да снимаме Тоска и Рач как манифестират, бе!
Предложението уцели право в десятката. Киното беше страстта на домакина им.
- Добре. - съгласи се той. - Сипвам по още едно, правим един клип и кой откъде е.
Речено - сторено.
Докато двамата труженици си припомняха текста на позабравения химн на труда, ръмжейки "ниий творци сме на благата..", до очукания алуминиев пепелник на масата им се появиха две чаши наливна ракия, допълвайки по този начин асортимента от блага, състоящ се до този момент от един пакет цигари " Шипка" без филтър и бутилка евтино безалкохолно, "вишна". От мазето набързо бяха измъкнати няколко хартиени червени знаменца с надпис "1 май" и бяха връчени в треперещите им ръце. Намери се дори един портрет. Негов портрет. На Тато.
И така, героите на труда си пийнаха нотите, повдигнаха челата, "камера - работи; магнетофон - работи" и снимките започнаха. Дружна песен екна. На сърца олекна. Драгана, и тя се поклащаше на екрана. Драгана Миркович. На телевизиония екран. Изпълнителите се въодушевиха. Публиката, съставена от редовни закоравели пиячи, заръкопляска като в театър.
Рач се изправи на крака с вдигнати ръце:
- Ураааааа! БКП! КПСС! Дружба, мир! Урааааа!
Страхотен клип стана.
- Това е! Сссипи са о. Още 'дна. - заключи той задъхано.
- А, не. Стига толкова. Време е да си легаме. - попари трудовия му ентусиазъм Блаже.
-Таа нема'а стнае! - отсече Рач. При някои фрази заекването му изчезваше яко дим. Отсичаше ги като с нож. - Т. Оска, айде п. При Ттинка!
Двамата се хванаха под ръка и куциукайки - единият с левия, другият с десния крак, замаршируваха:
"Дружна песен днес да екне,
песен, песен на труда..."
Така, кандилкайки се ту вляво, ту вдясно, среднощната първомайска манифестация продължи към съседната кръчма.

Въздух

Четиринадесети февруари.
Из целия град пърхат влюбени младежи. Някои с букет в ръка, други - с бутилка. Любови всякакви. Отвсякъде струи една веселост, една приповдигнатост, сърце не ти дава да се разсърдиш на някого. Дори и да те засече.
Както се бях залетял по бул. Левски, от една пряка с мръсна газ изскочи БМВ с номер от тия, червеничките, дипломатическите, и се включи не особено дипломатично направо в средната лента. Аз обаче и за миг не си помислих да му се сърдя. Просто се преместих в лявата лента и минах покрай него. И тъкмо го бях изпреварил, гледам - на следващата пресечка един висок, сух чичко с очилца размахва три карамфила, за да ме спре. Дадох десен мигач и се престроих от няй-лявата в най-дясната лента, но поради по-височката скорост го подминах с десетина метра.
БМВ-то спря до мен. Отвътре един огромен рус мечок с типично скандинавски вид ме изгледа типично по балкански. Явно беше решил, че съм го засякъл. На седалката до него седеше красива жена и както личеше по жестовете ѝ, явно го молеше да не се занимава с мен. В това време чичкото с очилцата беше дотичал до мен и отваряйки вратата се развика към БМВ-то:
- Какво се пулиш, бе?! Видех те как го засече! Айде пали гумите, да не ти напукам очилата!
- Добра вечер! - казах - Не му обръщайте внимание. На тоя ден е позволено. Нали трябва да се поиздуем, да си покажем оперението пред дамите.
Нервният самец потегли със свирене на гуми, за да спре на опашката, петдесет метра по-нататък. Отново със свирене на гуми.
Потеглих бавно и тъй като в моята лента нямаше коли, отново подминах бабаита.
- Нааааа! - размахвайки среден пръст продължи да вика чичкото до мен - Айде ела, бе! Ела да те видим какъв си мъж, бе!
Оня гледаше като озеленител, фиксирал ларва на хоботник.
Междувремено светофарът се озелени, ние продължихме напред без да спираме, скандинавският мечок с балкански поглед остана някъде назад, чичкото се поуспокои и най-после можехме да уточним закъде пътуваме. "Шейсет и първи блок в Студентски? Това беше на НСА, нали?" ;"Да, точно така."; "Откъде да минем?"...
Междувременно бяхме спрели на следващия светофар, на "Попа". Тук вече се беше заформило прилично задръстване.
Изведнъж вратата на клиента се отвори и очилата му хвръкнаха към мен. Причината за това им фриволно държание се оказа русият мечок-озеленител, който с изненадваща за килограмите си пъргавост се беше впуснал в борбата с ненавистната ларва и ѝ нанасяше бързи и отривисти удари. Ларвата обаче, се оказа доста жилава. Гмурна се под барабания огън и с учудваща сила избута смелия градинар.
- Ти.....Кого.... Ше удряш, бе.... Кого, бе?!.. - Чуваше се задъханият и хриптящ глас на клиента ми, докато се измъкваше с мъка от колата. Мечокът беше възприел нова тактика - мечешка прегръдка. Но сухият като миналогодишен кукуруз чичко, като че ли започваше да надделява. Човек можеше дори да се зачуди, дали пък случайно младият озеленител не беше се заблудил срещу какъв вредител точно е изправен.
Явно и самият той беше стигнал до подобни мисли, защото предприе нов подход. Включи в борбата за обезпаразитяване ново средство.
- Охооо! И палка...ли... ше ми... вадиш?! - Чу се откъм полесражението - в задника... ше ти я... навра!
Полицейска палка. Това беше новото средство, към което беше прибегнал самотверженият природозащитник.
Светна зелено. Трите колони останаха неподвижни. Всички шофьори гледаха в захлас, как кльощавия чичко налага огромния си противник със собствената му палка.  Аз не гледах. Смело вперил поглед напред, не се помръдвах от седалката си. Е, попоглеждах отвреме навреме, ама дискретно.
Борбата се беше преместила зад колата ми. Чичкото се оказа и неизчерпаем извор на попръжни. Не спираше да благославя лели, стринки, шуронайки и всякакви женски роди на вече предаващия се противник.
- Моля Ви! Моля Ви! - проплака спътничката на "бияча".
- Не расбира... Не расбира... - хленчеше пък той, присвит и с вдигнати ръце, опитващи се са предпазят тялото от палката.
- Не разбираш... А?!... А да биеш... Можеш... А?!... - продължаваше да го налага чичкото, макар и позагубил хъс...
Аз увенчах смелото си поведение с едно "Айде, стига му толкова", чичкото захвърли палката и се качи отново в колата.
- Дебелак! - констатира той, като си наместваше изкривените очила. - Въздухът му свърши още на двайс'тата секунда. От мен да знаеш: немаш ли въздух, палката не ти върши работа.
Оказа се, че е хонорован преподавател в НСА, човекът. Отиваше на гости на своя студентка. Карамфилите малко се бяха поошмулили в борбата, единият даже беше пречупен.
Но, каза смеейки се чичкото, имаш ли въздух, и без карамфили можеш да свършиш работа.

Православия - трета глава

Трета глава

      1.

- "Изправи се!" Каза той.
И родината му свята
се въздигна от прахта
за да обдари земята
с православна чистота."
Софроний слушаше унесен детската рецитация, но мисълта му беше другаде. Изпитът протичаше успешно, но отново беше предизвикал мъчителни мисли в него. Проклетото писмо. Трябваше да разбере дали е истинско. Задължително трябваше да разбере.
- Йов Петросян! - Гласът на главния изпитващ го изтръгна от унеса. - Кои са нашите южни съседи и в какви отношения сме с тях?
Йов се изправи до чина. Пооправи баретата. Софроний наостри напрегнато уши.
- На югоизток Православия граничи с Марксизия. Тя е мощна, но безбожна република на жълтата раса. Въпреки някои провокации от тяхна страна, славната ни родина се стреми да подържа политика на мир и взаимопомощ с Марксизия. През 2054-та година провокатори от Марксизия се опитаха да предотвратят проникването на Истинската вяра в северен Китай. В резултат на това, Православия беше принудена да се защити. Мощта на нашата велика Народна армия и Божията помощ принудиха жълтите безбожници да молят за примирие. От тогава между двете световни държави цари мир и разбирателство. В близкия юг наши съседи са братските ислямски племена. Те са полудиви...
- Защо приемаме исляма за братска религия? - Прекъсна го благо Отецът. По традиция, единият от изпитващите задължително беше Божи служител.
Йов взе притеснено да върти кокардата на баретата си, която несъзнателно беше свалил. Явно не знаеше отговора. Тишината се проточи.
-  Кой ще помогне на другарчето си? - Намеси се Софроний - Лида, кажи ти!
- Още през смутните времена, Негово Високопреосвещенство Владимир Владимирович е казал: "Православие ближе к исламу, чем к католиком". Освен това, по време на Смутните времена и на Великата Освободителна Война, ислямските племена са оказали неоценима помощ на Негово Високопреосвещенство в борбата с жидо-масонската паплач, като са спомогнали за разрушаването на либерастката диктатура на Европейския Съюз. - Издекламира отличничката на класа.
- Много добре - похвали я отчето. - А какво има на запад от нас?
- Великата радиоактивна пустиня. Тя се е образувала в Деня на Страшния Съд, наречен още Деня на Откровението, когато Бог заличил евро-гейовете с един замах...
2.
С един замах на вилицата, бай Иван отбеляза края на химна и се строполи изтощен на продънения диван. Главата му клюмна. Разнесе се равномерен, отначало деликатен и едва доловим шум. Постепенно той започна да набира мощ, докато стигна до децибелите на моторна резачка. Вилицата издрънча на пода, изпаднала от отпуснататра му ръка.
Приятелят му всмука жадно последната дръпка от угарката си и я смачка замислено в препълнения пепелник. Дообра последните остатъци от туршията. После стана и заразглежда окаченото на стената портиерско табло, представляващо стар, изметнат шперплат с наковани в него пирони, на които висяха ключове. Взе един от тях, измъкна се крадешком от портиерната и се заизкачва по стълбите.

3.
Докато се изкачваше по стълбите на общината, кметът на село Сидерово се беше умислил загрижено. Дали пък нямаше да му донесе някоя беля на главата това даскалче?...
Миналата седмица, телефоният разговор със заместник-областния управител Борис Чуков  го беше окрилил. Другарят Чуков го беше уведомил за интереса на някакъв историк към овакантеното наскоро директорско място в местното училище. "Изключителен преподавател и способен организатор - беше го уведомил той - беше отличник на випуска... А! Аз май пропуснах да кажа, че ми е съученик... Освен това, той е внук на един изтъкнат ваш земляк - герой от Одеската епопея."
Два дена по-късно се беше обадил самият историк - пра-внукът на човека, чиито паметник украсяваше подобието на градска градина на селото, състоящо се от две триметрови алеи, ограждащи тревясало пространство с един проскубан чимшир и две хилави джанки.
"Да, разбира се, другарю!Можете да подадете молба за участие в конкурса когато Ви е удобно... Разбира се, разбира се - ако бъдете одобрен, ще бъдете настанен в най-доброто общинско жилище... Така ли? Значи сте и земляк, на всичкото отгоре? Чудесно, чудесно... Но защо в тази стара съборетина?! Можем да Ви предложим толкова по-добро жилище... Е, както Ви е угодно. Да, разбирам Ви. Родната къща на дядо Ви е, все пак. Сантиментална стойност и така нататък... На трети? Може, разбира се! Ще Ви приемем документите тогава. Службата на обществото не знае празници!... Значи - разбрахме се, другарю! Ще Ви чакаме..."
Всичко се нареждаше прекрасно. Хем щеше да направи услуга на зам-областния, хем и малка схема се заформяше - "ще изпишем някое от ведомствените жилища на общината, а него ще настаним в съборетината на дядо му, щом толкова иска."  Тя отдавна трябваше да е реквизирана за музей, всъщност. Последният ѝ обитател - чичото на този историк - беше починал преди повече от три месеца, а той нямаше деца и жена. Следваше къщата да бъде добавена към жилфонда на селото. На Михаил Михайлов обаче, му беше хрумнало да я направи на музей. Но тъй като това беше сложна процедура, той все отлагаше започването ѝ. Ето, че имало защо. Ще я попротака още година-две...
След още един ден, в кабинета му се беше появил изненадващ гост. Алексей Ружин - офицерът от Народна Сигурност, който го беше завербувал да работи за Родината преди много, много години - в един друг живот, щур и купонджийски, по време на следването му в Кишинев. Михаил Михайлов не беше скрил изненадата си, но и огромната си радост от срещата. Свързваше ги не само Службата на обществото, но и едно огромно, шеметно приятелство. Много неща бяха преживели заедно. И весели, и тъжни, и страшни. Част от тях бяха на ръба на закона, а някои - и отвъд него.
След първоначалния изблик на радост Ружин, вече полковник, беше преминал по същество. Съжалявал, но нямало да има време за запой. Бил тук по служба. Имало едно лице, към което Службата проявявала оперативен интерес. Историк. Проявявал аспирации към директорското място на училището в Сидерово. (Да, обади ми се оня ден някакъв историк.) Да, в Службата знаели. Историкът трябвало да бъде назначен. (Щом трябва, ще бъде назначен, другарю полковник!) Трябвало да бъде следен изкъсо. (Да, другарю полковник! Лично аз ще се заема!) "Молодец!" - Отсякъл беше Ружин. Знаел, че може да разчита на стария си приятел. Всяко действие на историка трябвало да бъде докладвано лично на него. (Слушам! Служа на Родината, другарю полковник!)...
Е, чудесно. Нещата се нареждаха от добре, по-добре. От тая трънка можеше да изскочи голям заек. Кариерата му можеше да получи сериозен импулс и рязко да го отласне от провинциалното блато, в което беше затънал.
Следващите няколко дни Михаил Михайлов беше прекарал в мечти и кроене на планове. И ето че днес беше получил студен душ. Оказало се беше, че от това даскалче се интересува и Братството. Апостолът, пристигнал в Сидерово за днешната литургия, му го беше казал лично. Беше му дал и задача - да "огласи" историка. Да го вкара в Братството. Да бъде негов наставник и пазител. Тая работа ставаше твърде заплетена. Започваше да му харесва все по-малко...

към предишната глава >>> http://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.bg/2016/06/2.html

към първа глава >>> http://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.bg/2015/03/blog-post.html

Праведността на порочните

"Не желаейки да се промени, порочният човек винаги враждува с праведните." Това прочетох в една източна притча. 
Ние, понеже всички се представяме за праведни, имаме друга сентенция - "Прекаленият светец и богу не е драг". Иначе казано - " Айде, бе! Тоя на какъв ми се прави?! Не може па да е толкова чист, колкото се изкарва. Като че ли не го знам!"... 
И така си проличава колко, аджеба, сме праведни.

Нелицеприятни мисли

Наскоро, в изблик на гняв и разочарование, написах следното: "Толкова е обезкуражително да откриеш, че лицето, което си избрал да следваш, всъщност е задник..."
Обезкуражително е наистина. Но като се замислиш, това е и неизбежно. В момента, в който се наредиш зад него за да го следваш, ти вече не виждаш пред себе си лице, а задник.
Изводът е, че когато срещнатото лице ти хареса, трябва да му станеш не последовател, а сподвижник. Да тръгнеш не след, а до него.
Но пък тогава трябва да имаш предвид, че до теб има ухо...

Тъй.

- Добро утро! До студентски град!
Младо момче, едричко. Абе, направо дебеличко. Тип "балканджия". Сотаджия. Срещали сме се вече. Возих го на Йордановден. Тюхкаше се, че не може да иде в Калофер за т.нар. "мъжко хоро".
- Добро утро! Май сме се возили скоро...
- Тъй де, тъй. В големия сняг.
Помълчахме.
- Президентът встъпва в длъжност днеска. Да видим, ши го дават ли по телевизията, няма ли да го дават... - Анонсира той вълнуващата го тема след малко. Явно очакваше да споделя въодушевлението му.
Направих се на паднал от небето:
- Ама някакви специални церемонии ли ще има?
- Е тъй де, тъй. Нали тоз..., Плевнелиев, ши сдава властта... Той си тръгва, Президентът встъпва...
- Абе, ше си я предадат властта и без да ги гледаме - продължих да демонстрирам незаинтересованост.
- Тъй, де...
Усети, че е ударил на камък, но явно трябваше да оправдае по някакъв начин увисналия си във въздуха ентусиазъм, пък и на мен трябваше да ми бъде дадено да разбера, че не говоря с кого да е, та продължи:
- Оня ден, като беше клетвата, голямо висене падна. Пратиха ни и нас да охраняваме нали сме към "Национална сигурност"...
- А! - възкликнах изненадано - Е нали нямате правомощия на полицаи? Как така са ви пратили да пазите Народното събрание?!
- Е тъй де, тъй. Външния периметър охранявахме само. Наблюдаваме за подозрителни лица, такива работи... Аз се надявам скоро да се преместя при тия до нас - намигна ми дяволито - Дет са във вътрешния периметър, ама много трудно става..
- В смисъл? Връзки трябват?
- Тъй де, тъй. Връзки, пари... Засега само с връзки пробваме, де.
- Е то оставаше и връзки, и пари! Язък за връзките, тогава! - Намигнах му на свой ред.
- Тъй, де. Ама като дойде време да ставам началник, и двете ши трябват.
- Еемиии, "Тука е така".
- Тъй де, тъй...
Пристигнахме. Слезе.
Еееееех!!! Тъй е туй. Ей тъй, на - тъй.
Тъй де, тъй!

Въпроси

Какво ли е това,
което
превръща младите, възторжени поети
в самодоволни чичковци?
Дали са хонорарите,
за бройка думи взети?
Или самите думи изхабяват?
Дали когато бъдат казани,
подмамват съвестта ти
и я оставят сита и спокойна,
а празното, което в теб оставят,
запълваш с почести и слава?
Дали циниците не са поети бивши?
Дали цинизмът идва
когато копието ти от думи
във лапите на вятърната мелница
за кой ли път остане скършено?
Или пък, той е струп?
(Не психолог, изпитващ те със цветни думи, а кора.
Дебела броня, натрупана връз раните,
които копието неизползвано във теб разравя)
А ако не си Поет със главно “п",
умеещ с думите красиво да жонглира;
Ако неистово желаеш да се отървеш от тях;
да ги изплюеш; да ги изкрещиш,
но вместо туй ги задържиш;
дали, ако ги стаиш в сърцето си,
ако дълбоко в теб ги скъташ,
това циник те прави?
Или поет?
Мълчанието прави ли циник поета?
Превръща ли циника във поет?

Българска аксиома за достойнството

Недостоен за достойни постъпки е всеки, позволил си да постъпи достойно.