Щастлив си, поете,
че с вера могъл си да храниш!
И нея отнеха ни
твоите бойни другари...
събота, 23 юли 2016 г.
петък, 22 юли 2016 г.
Непатриотично
Напира в мене рима гневна...
Едва се сдържам, искам да я ревна.
Защо все думичката деградация
в ума ми никне редом с "нация"?
"Предател!"- сигурно ще закрещите,
че нихилист съм ще ме обвините;
че прекалено ниско вече аз съм слязъл...
Но пък, Славейков още го е казал:
"Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша."
Едва се сдържам, искам да я ревна.
Защо все думичката деградация
в ума ми никне редом с "нация"?
"Предател!"- сигурно ще закрещите,
че нихилист съм ще ме обвините;
че прекалено ниско вече аз съм слязъл...
Но пък, Славейков още го е казал:
"Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша."
сряда, 13 юли 2016 г.
Детство мое
Пътувам към аерогарата с мъж и жена - младо семейство. Жената дава последни наставления на детето си по телефона:
- Нали се разбрахме! Всеки ден по един тест по Английски и един по Математика!.......Баба ти ще ги проверява...... Недей да ми философстваш, моля те! Наказанието си е наказание. Като се върнем, тогава таблет. Ако си го заслужил!..... Ами, липсваме ти. Да си мислил!
- Питай го, не му ли липсва кредитната ми карта - ехидно се обажда мъжът от седалката до мен.
След малко жената приключва разговора.
- И вашият ли е наказан без таблет? - Съчувствено питам. - Моят също е наказан. Не, че е направил кой знае какво, ама само за пустия таблет мисли...
- А, това да беше, хич нямаше да го наказвам. - отговаря ми мъжът - Напипал ми кредитната карта и си пазарувал на воля. Па и съучениците черпил с "безплатните пари". Аз едно време пребърквах джобовете за стотинки, той сега - на едро го подкара направо...
- Едно време! Едно време имахме детство. По цял ден бяхме навън. Ама и по-спокойно беше. Сега можеш ли да го оставиш? Всякакви луди се навъдиха, коли хвърчат. Все трябва да са ти под око... - Възкликва жената.
- Ехеее, като илезнехме преди обяд с една филия лютеница в ръката и чак по тъмно се прибирахме! - Въздъхва мъжът. - С колелата, на фунийки по строежите, футбол, прашки. Златно време беше. Сега по цял ден се зомбират.
Нещо в носталгичното им описание ме дразни, но не мога да им опонирам. Така си беше. По цяло лято хайманосвахме напред-назад и вечер се прибирахме гладни, прашни, но щастливи. Не си сварявахме мозъците с компютри и анимации. Компютри нямаше, а телевизията.. И нея комай я нямаше.
Оставил вече клиентите и унесен в подобни мисли, се насочвам към кв. "Христо Ботев". И тогава ги виждам - насред полето между летището и "махалата", на метри от пътя, в прахоляка. Четири голи до кръста циганета, наобиколили обърнат с гумите нагоре велосипед. Едното се мъчи да сложи изпадналата верига, други две се гонят с някакви захвърлени остатъци от тръби, а четвъртото, вдигнало в ръцете си някакъв комат, се криви срещу мен и играе кючек.
Досущ като нас едно време. Свободни и щастливи. Без компютри и таблети, които да ги затормозяват, без постоянно да им виси някой над главите, без тестове и наказания.
Та, другари носталгици, има надежда!
Вместо да си ожалвате децата, докато ги тормозите, нарежете си кредитните карти (дебитните не ги пипайте - ще ви трябват за деЦките, с които ще живеете на гърба на държавата), изхвърлете телевизорите и компютрите, преместете се в "Христо Ботев" - някой от тамошните жители с удоволствие ще замени бараката си за вашия апартамент - и ще дадете на децата си златното детство, което сте имали вие.
Точно като през "златния строй".
- Нали се разбрахме! Всеки ден по един тест по Английски и един по Математика!.......Баба ти ще ги проверява...... Недей да ми философстваш, моля те! Наказанието си е наказание. Като се върнем, тогава таблет. Ако си го заслужил!..... Ами, липсваме ти. Да си мислил!
- Питай го, не му ли липсва кредитната ми карта - ехидно се обажда мъжът от седалката до мен.
След малко жената приключва разговора.
- И вашият ли е наказан без таблет? - Съчувствено питам. - Моят също е наказан. Не, че е направил кой знае какво, ама само за пустия таблет мисли...
- А, това да беше, хич нямаше да го наказвам. - отговаря ми мъжът - Напипал ми кредитната карта и си пазарувал на воля. Па и съучениците черпил с "безплатните пари". Аз едно време пребърквах джобовете за стотинки, той сега - на едро го подкара направо...
- Едно време! Едно време имахме детство. По цял ден бяхме навън. Ама и по-спокойно беше. Сега можеш ли да го оставиш? Всякакви луди се навъдиха, коли хвърчат. Все трябва да са ти под око... - Възкликва жената.
- Ехеее, като илезнехме преди обяд с една филия лютеница в ръката и чак по тъмно се прибирахме! - Въздъхва мъжът. - С колелата, на фунийки по строежите, футбол, прашки. Златно време беше. Сега по цял ден се зомбират.
Нещо в носталгичното им описание ме дразни, но не мога да им опонирам. Така си беше. По цяло лято хайманосвахме напред-назад и вечер се прибирахме гладни, прашни, но щастливи. Не си сварявахме мозъците с компютри и анимации. Компютри нямаше, а телевизията.. И нея комай я нямаше.
Оставил вече клиентите и унесен в подобни мисли, се насочвам към кв. "Христо Ботев". И тогава ги виждам - насред полето между летището и "махалата", на метри от пътя, в прахоляка. Четири голи до кръста циганета, наобиколили обърнат с гумите нагоре велосипед. Едното се мъчи да сложи изпадналата верига, други две се гонят с някакви захвърлени остатъци от тръби, а четвъртото, вдигнало в ръцете си някакъв комат, се криви срещу мен и играе кючек.
Досущ като нас едно време. Свободни и щастливи. Без компютри и таблети, които да ги затормозяват, без постоянно да им виси някой над главите, без тестове и наказания.
Та, другари носталгици, има надежда!
Вместо да си ожалвате децата, докато ги тормозите, нарежете си кредитните карти (дебитните не ги пипайте - ще ви трябват за деЦките, с които ще живеете на гърба на държавата), изхвърлете телевизорите и компютрите, преместете се в "Христо Ботев" - някой от тамошните жители с удоволствие ще замени бараката си за вашия апартамент - и ще дадете на децата си златното детство, което сте имали вие.
Точно като през "златния строй".
