Да го ожалиш

Не мога да разбера какво толкова имат хората срещу катаджиите. Толкова сговорчиви, човечни, разбиращи и приятелски настроени хора са... Да кажем примерно, че минеш на червено. Спира те човекът и не се юрва веднага да ти изпие кръвчицата, дето има една дума, а съвсем човешки ти обяснява къде си сбъркал, на каква стойност е глобата, колко точки се отнемат... След това проявява загриженост за социално-икономическото ти положение – можеш ли да си позволиш такава глоба, точки имаш ли... И тогава, в израз на дълбока симпатия, ти дава право на избор. Чуеш ли фразата „И се'а к'во правим?“, идва моментът за размисъл.Ако ти прецениш, ще си свърши работата като съвестен гражданин и ще ти напише акт, колкото и да му е неприятно. Ако обаче, му обясниш, че положението ти е много тежко, се отнася с разбиране и те пуска с любезното предупреждение занапред да внимаваш повече. Е, ти разбира се, му даваш в знак на признателност десет-двадесет лева, но това не е корупция!Това си е твое решение.
  И как да не му дадеш,като знаеш в какво окаяно положение са, горките?! Заплатите им – мижави; за облекло – я им дадат, я не – а и те семейства имат; и те деца хранят... А работата им е при такива тежки условия...Ами че те са направо за ожалване!
  Веднъж много ми дожаля за едно младо момче, неопитно още... От скамейката в Симеоново– директно на улицата го пратили. И то - в най-големите студове – Януари месец...
  Спря ме за рутинна проверка, поиска ми документите и започна внимателно да ги разглежда, потропвайки с крака, за да се стопли. Тогава шофирах с два акта, резултат на спор с друг един труженик на улицата, по единия от които бях подал възражение. Той видя входящия номер на възражението и ми каза:
- Е защо караш с изтекъл акт? С'а к'во да те правя?
- Как така-  изтекъл? - Озадачих се аз.
- Ами тука, в ъгъла пише 02.01. Удължението ти е изтекло преди три дена.
- Това ми е входящия номер и датата на възражението, което съм подал – обясних.
- С'а що ме ядосваш, аз актове не съм ли виждал според теб?!
  Стана ми ясно, че май не е виждал много – много...
- Добре де, виж кога е съставен! Ако мислиш, че за десет дена може да е изтекъл, ок.
  Той отиде да се посъветва с колегата си и след малко се върна засрамен. Нямаше къде да ходи – налагаше се да си признае, че е в грешка. Това обаче малко го ядоса и реши, че трябва да ми намери нарушение. И се започна: триъгълник, аптечка, пожарогасител, светлини... Удари на камък, горкия. Всичко си имах. Само пътната книжка бях забравил да си попълня и силно се надявах да не се сети за нея. Тя не е от неговата компетенция, работа на ДАЙ е, но все пак...   По едно време, съвсем отчаян, възкликна:       
- Е с'а, аз какво да кажа на старшия, че съм те пуснал за добро поведение ли?!    
- Ми – не знам... - отговорих.
  Той ми върна с нежелание документите и присвит под напора на ледения вятър тръгна към патрулката. След две крачки обаче, се присети и се обърна:
- А пътна книжка имаш ли?
Подадох му я широко ухилен.
- Ами попълвайте ги, де - занарежда без дори да я погледне - Аз за какво мръзна тука...
- Ми – не знам... - отговорих отново.
  Той постоя нерешително секунда – две, но явно разбрал, че си има работа с много недосетлив човек, промърмори нещо недоволно и се прибра на топло в колата.
Как да не го ожалиш... Изкарали го на улицата в най-големия студ, а защо – и той не знае...

Няма

Колега с увесен нос се е увесил на прозореца на колата ми и ядно се жалва:

- Няма бе батка, няма! В десет часа съм излязъл – къде не обикалях, тука спирах, там спирах – няма! Ей го – един часа стана, а аз само за горивото съм изкарал. Пари в наличност няма...

  К'во викаш? Пред мен била нощта?! Няма-а-а, свърши тя! До един к'вото направиш - това е. Те хората си легнаха. По улиците и кучета вече няма. Се'а започва едно висене... По-добре да си легне човек, отколкото да се мори излишно. Няма, няма! Ами ще постоя още петнайсе минути и – да ме няма! К'во да чакам повече? Да вися тука още един час и на края да ми дойде някой за няма и два лева... А и хубав курс да се падне – като ме откарат на другия край на града и се върна празен – пак файда няма... Няма, няма, ами да тръгвам аз, че и гофретка ми се дояде – колкото и да няма, гладен няма да стоя – и после хептен няма да има... На! И цигари вече нямам – защо съм излязъл днеска, представа си нямам. Е така, колкото да ме няма в къщи.

  Да излизам по-рано? Няма смисъл бе, батка! Е – оня ден в осем излязох, само времето си загубих. Обажда ми се един приятел от фитнеса, вика: „Що те няма?“. „Няма – викам – да се повтори!“... Ще вися аз като теб, като че ли приятели и семейство нямам... Иди си на фитнесче, разцъкай тенисче - от това по-добро няма... Ама няма - и картата за фитнеса ми свършва, а както и работа няма, не знам как ще си взема нова... Няма бе, нямат пари хората... До просешка тояга ни докараха тия. По-некадърно правителство от това няма!

  Клиенти? А, как па няма да се затичам сега... А и те – да спрат до колата, да почакат – никакво намерение нямат. Гле'й ги,бе!  Такива цървули няма! Какво, като шофьор в колата няма? Нали съм тука – очи нямат ли?! То и клиенти като света вече няма. На времето – верно, всеки втори беше мутра, ама беше така – или бой, или пари – празно няма. И на тия с парите – прошка няма! Няма апарати, няма пътни книжки – или си плащаш, или няма такси... Оставим си колите на пиацата – един шофьор няма – и в кафето. Лаф мохабет, мацки подкачаме – грижи няма. Клиентите на крака ни идваха да ни се молят, а ние – „Или дубъл, или няма!“. И даваха, избор нямат. А сега, братче, какво кафе, какви гаджета, като пари и за цигари няма...

  Няма, няма... Мизерията е страшна. Работа няма, а разходите си вървят. Ей го – за парното от три години една платена сметка нямам. Съдия изпълнител ще ми пратят вече, ама като няма – няма! Децата – и те си искат тяхното. A при тях няма „няма“! Като каже „искам“ и ти избор нямаш... Добре, че жената добра заплата взима, че при мене както няма... Направо се отчайвам тотално и даже си мисля сега, като свърши разрешителното, друга работа да търся... Ама то и работа друга няма!

  Ти се'а, пак с твойте глупости за положителното мислене ми почваш! Бил съм казал хиляда пъти „няма“...По принцип по-положително настроен човек от мене няма! Ама като изляза и като в цяла „Дружба“ и „Младост“ няма кой да ми махне... Какво да ми махне – кой да ме напсува няма! И като адреси няма – как да не кажа "няма"? Па и къде няма – и какъв карък ме гони – такова чудо няма! Пред мен качат, зад мен качат – за мене няма...

  Няма, няма... Ами айде аз да се прибирам, че вече и нерви нямам!
м. Ноември, 2012г.

За пет лева

  Поредната душна августовска нощ, в която всичко е като застинало. Никакво движение, пълна скука. Нито следа и от най-лек повей, който да размърда лепкавия задух, спуснал се веднага след изтъркулването на жаркото слънце зад билото на Витоша. Дори сега, в три часа през нощта.
  В такива нощи се изчерпва ищахът за веселба и на най-заклетите пиячи. В резултат на това броят на комарите, възползвали се от услугите ми, значително надвишаваше този на клиентите. Ролята на кръводарител не ме удовлетворяваше никак, така че всеки случаен минувач можеше с интерес да съзерцава чевръстите ми подскоци в тясната кола, докато се сражавах с досадните гадинки.
  След потресаващ брой убийства реших да прекратя кървавата баня и да се оттегля в не дотам заслужен отдих. Но преди това - да проверя кога пристигат първите самолети на летището. Може пък от там да изскочи нещо.
  Пустият терминал сияеше кухо като коледна елха на мегдан – много блясък и никакви подаръци. Но ето, че докато се влачех унило покрай него, забелязах трескаво раздвижване на последния му изход. Един полицай изскочи тичешком, размахал високо„хранилката“ си.
„И на тоя му е била слаба вечерта“ - Помислих си.

 Тук ще си позволя да разкъсам фабулната нишка на повествованието,за да изкажа „некои съображения“ относно причините за написването му и да спестя усилията на и без това изстрадалия читател и на многобройните литературни критици, които един ден ще се заемат с анализа му. Ще изясня сакралния въпрос „какво е искал да каже авторът“.
  Според една популярна смешка, която се разказва по таксиметровите пиаци, общото между бакшишите и полицаите е, че за пет лева са готови на всичко. Освен че е цинична, тя е и абсолютно невярна. Опитайте се да пробутате пет лева на катаджия и ще видите, че никак няма да им се зарадва.
  Хм... Получи се някак двусмислено. Нямам предвид, че ще му се сторят малко. Съществуват понятия като морал, дълг, чест, които, ако и да не са присъщи на нашего брата бакшиша, са в основата на полицейския мироглед. Случката, която се напъвам да разкажа, категорично доказва несъстоятелността на въпросния анекдот.
  И тъй като без друго вече съм нарушил сюжетната линия, ще продължа в същия дух, като разкрия и кулминацията: Не само че не ми поиска. Даде ми пет лева човекът!
Но да се върнем на разказа.


  Полицаят ми се представи запъхтяно и ми поиска документите.
  В подобни случаи изпитвам някакво особено садистично удоволствие. Предвкусвайки насладата от обезсърчения му поглед и вялото пожелание за лека работа, които ще последват, му подадох тестето напълно изрядни документи с широка усмивка.
  Той обаче не се предаде без бой. Поиска ми полицата за гражданска отговорност, прегледа задълбочено пътната книжка, стикерите на предното стъкло...
  Накрая сякаш така,между другото, ме попита:
- А ако, да кажем, вземеш клиент от тука до „Дружба“, колко ше му излезе сметката?
- Около пет лева, предполагам – отговорих.
 Той помаха към празния терминал, откъдето за моя изненада приближи някаква девойка.
- Ей това момче ш'те откара – каза ѝ, докато тайно ми подаваше нагъната на осем петолевка....
  Каква я мислех, каква излезе... Да помогне на момичето искал човекът. А аз за изнудвач някакъв го мислех!
  Сега пак ще се намери някой, който да каже, че е искал да ме хване в нарушение, за да я откарам без пари. И така да е – няма да я остави да спи на летището, я!
Е, аз май малко го издъних. Слизайки от колата, госпожицата ме попита дали ми дължи нещо и беше неприятно изненадана, че ѝ поисках един лев – сметката беше шест. Но, както вече споменах, ние бакшишите не сме така духовно извисени, липсва ни поривът за служба на обществото, присъщ на самоотвержените ни полицаи.

Журналист

- Журналист! - Заяви троснато младежът, намъкнал се начумерено в колата ми.
  Дестинацията до площад „Журналист“ не беше особено атрактивна за мен, но не това ме подразни, а тонът с който беше обявена.
  Обърнах се бавно и предизвикателно контрирах:
- Таксиметров шофьор!
  Оня отсреща се оцъкли озадачено и леко разколебан повтори:
- Журналист?...
- Таксиметров шофьор! - Ухилих му се нагло.
- Нн-не т-те разбирам... - запелтечи ошашавен той.
  Най-накрая се смилих над него и поясних:
- Ами, възпитаният човек или поздравява, или се представя. Не чух „добър вечер“, затова реших, че ми се представяш.
  Всевъзможни изражения влязоха в ожесточена схватка за надмощие над лицето му и го нажежиха до червено. Накрая гневът победи и установи контрол.
- Ти подиграваш ли ми се, бе?! Ти знаеш ли кой съм аз?!
- Журналист? - предположих невинно.
  Вбеси се още повече. Може би от това, че го причислих към тази явно недолюбвана от него гилдия. Така и не разбрах. Изскочи от колата като ужилен, тръшна вратата с една звучна попръжня и се запъти да си търси по-нормален бакшиш...
  Не разбрах и кой е. Въпросът "ти знаеш ли кой съм" винаги ме е озадачавал. Ами, ако знаех кой си, щеше ли да ти се налага да ме питаш? И след като ме питаш, дали пък това не значи, че и ти не си наясно?
  Човек, който осъзнава стойността си като личност, няма нужда да се доказва пред когото и да е и съответно да прибягва до този въпрос. Още по-малко пред някакъв бакшиш.
  Много често, дори без да е зададен гласно, този въпрос прозира през позата на надменност, грубост и безпардонност. А зад него срамежливо наднича чувството за малоценност и неудовлетворение.
  Българинът често прибягва до тази поза. Особено когато бива обслужван. И тъй като по някакво странно стечение на обстоятелствата, обслужващият персонал в китната ни родина обикновено е съставен от българи, които пък на свой ред са решени да покажат кои са, много често пазаруването, плащането на данъци, искането на някакъв документ от която и да е институция, возенето на такси и т.н, се трансформират в мини война. И без да се усетим, животът ни се превръща в низ от ожесточени бойни действия с променлив успех, но с неизменен ефект върху нервната ни система, акумулиращ поводи за нови и нови изтощителни битки.
  Разбира се, бидейки част от този „древен“ и „горд“ народ, аз също съм имал своите моменти на дребнавост и горделивост. Моменти като гореописания. Гледам обаче да ги свеждам до минимум, защото съм се убедил в следното:
  Колкото по-незначителен е човек, толкова повече важност си придава.

Най-важното

Шест сутринта. Време, в което нормалните хора стават за работа.
Не и в неделя. В този ден, по това време, повечето нормални хора спят дълбоко. Почиват си след дългата, изморителна седмица. Е, има и такива, които работят в неделя. Значи, все пак е време за събуждане.
Не и в Студентски град. Тук е време за допиване. Или в краен случай – за лягане.
Ето ги и поредните, решили, че са дали достатъчно за нощния блясък на Мека-та на забавленията. Младеж, облякъл се предната вечер „небрежно-елегантно“, но явно изоставил втората част от въпросния стил  на бара, навярно някъде след третата водка, напористо размахва ръце, застанал на средата на улицата, а раздразнената му приятелка го дърпа към тротоара.
Спирам до тях и ги изчакам, докато се намъкват тромаво в колата ми.
- Добър вечер! - С нетърпящ възражения тон заявява младата дама, карайки изгряващото слънце засрамено да се прикрие зад едно рехаво облаче – Дървеница!
Отдавна съм престанал да се изненадвам от темпоралните аномалии в тази част на града. Случвало ми се е да чувам същия поздрав и на обяд, така че се съгласявам лъчезарно с явната несправедливост спрямо пренебрегнатото дневно светило и отговарям:
- Добра да бъде!
В края на краищата, строго научно погледнато, слънцето е звезда...
Подпийналият спътник  на дамата нахакано подхваща най-благодатната  според средностатистическия клиент  тема за разговор с един средностатистически таксиметров шофьор:
- Как е хавата, шефе? Има ли работа?
- Горе долу.  – Неопределено му отговарям.
- Важното е парички да има. Другото – тури му пепел! Нали бе, мацко?
- Ох, моля ти се! - Скастря го тя.
- К'во ми се молиш, ма?! Нещо лошо ли съм казал? - Започва да си бърка в джобовете и да вади омачкани банкноти. Събира ги на купчина и продължава – Те, погледни тука! Те това е най-важното нещо в тоя живот!
- Стига си говорил глупости, какво ще си каже човекът?!
- К'во да си каже бе, муце? Нали за това е излязъл и той по никое време, да вози пияндета като мен – за пари! Кажи ѝ, началник!
- То – и аз и ти работим за пари, ама я си помисли: Ако си болен дали ще можеш да ги изкарваш? - контрира го момичето.
- Ми нали кат' се разболееш, лекарствата с пари се зимат, мааа! Всичко с пари се купува – и здравето даже! Кажи бе, шефче!
- Пари можеш да си намериш на улицата винаги, здраве – не можеш! - Отсъждам по „Пурковски" аз.
Междувременно пристигаме и кавалерът слага точка на философския спор, докато с мъка се измъква от колата:
- Айде, плати ти, като не са ти важни парите!
След дълго ровене из джобовете, точната сума е събрана, пожелаваме си лека вечер и се заемам с трудната задача да обърна в препълнената с паркирани коли уличка. Когато най-после успявам, младежът отново ме спира.
- Глей я, бе! - смига ми дяволито, подавайки ми изпомачкана двулевка – Най-важното забрави. Не били важни, па се стиска! А се'а кажи ми, за кого са по-важни – за мен, или за нея?!

Добрата дума

Отново сме в задръстване. Километрични опашки и в двете посоки. Слънцето, успяло някак да се провре между изпаренията, бълвани от хиляди пълзящи автомобили, приятно пощипва бузите. В клоните на близките дървета, група безгрижни пернати успяват да надвикат гъргоренето на замрелите в очакване двигатели. Идилия. В такова време просто не можеш да си в лошо настроение.
Заглеждам се в шофьорите от насрещната колона. Никой ли не забелязва какъв красив ден започва! Измъчени, намръщени, озверели лица с трескави погледи, втренчени към заветната цел- някъде там, напред, където, дай боже, задръстването свършва.
От една пресечка затормозен чичко с лада от осемдесетте отчаяно се опитва да привлече вниманието на някой от колоната - дано се смилят и да го включат във веселбата. Най-после го забелязват. Млада дама с безукорен външен вид , в безукорно лъскав джип, укорително повдига вежди и с форсиране премества звяра си с един метър напред. Тоя дъртак не знае ли, че дамите са с предимство?!
Поглеждам часовника си. Пак закъснявам.
“Добре поне, че времето е хубаво. Я си представи какво щеше да е, ако валеше!”
В този момент колоната ни се раздвижва. Някъде напред, някой е успял да се пребори с пешеходците и да намести колата си на тротоара. Оставям чичкото с борбата му и потеглям, сподирен от музикалните напъни на изнервената колона.
Българският шофьор е убеден, че клаксонът е вълшебен предмет. И не се колебае да го използва. Засвириш ли на него и хоп - ставаш същи Мойсей насред море от автомобили. Проблемът обаче е там, че всички имаме клаксони...
Усещам се леко напрегнат - слънце, птички... добре, обаче какво иска сега тоя от мен, нали тръгнах! Като че ли много далече ще стигне!
И тия с техните ремонти! Нарязали асфалта и го оставили така! А ти си плащай данъците...
Какво ме гледаш бе, борсук! Оцъклил ми се като че ли съм му изял закуската. Ти като искаш, троши си колата, аз не бързам!
О-ооо, я го гледай пък тоя тарикат, ти пък от дясно ли ще ми минаваш, а? А да те видя сега как ще минеш! Свири, свири, и аз мога!...
Айде бе, кака, няма ли да тръгнеш най после? Какво ми се цупиш? Като си поръчаш такси искаш да е на входа преди да си затворила телефона, а с'а ми се пречкаш!
И това проклето слънце как припича, все едно си в пещ!
Брей, тоя пък как ме притиска, ти ли си най-бързия на света,а? Гледай сега какво значи да си бърз!
Писък на спирачки ме изтръгва от транса. Боже, как не го видях пък тоя! Уж имаше място, можех да се мушна, а то...
Поглеждам в огледалото и прочитам по устните на ядосания шофьор думичките, които всеки футболен фен се е научил да разпознава от изявите на един “иначе толкова симпатичен футболист”, придружени от всеизвестната мантра “бакшиш мръсен”.
Следват неизбежните в такива случаи “мръсна газ”, рисково изпреварване и “набиване” на спирачки пред съгрешилия шофьор.
Поуспокоен от това, че ми е показал кой е, нервакът преминава в лентата за ляв завой на следващия светофар. Изравнявам се с него и му посочвам с ръка да си свали прозореца. Задъхан от ярост, с изкривено от бяс лице, той сваля прозореца си и тъкмо да ме залее със словесна помия, аз го изпреварвам:
- Извинявай, че те засякох!
На лицето му се изписва изумление. Всичко е очаквал от наглия бакшиш, обаче да му се извини... За момент ми заприличва на анимационен герой - толкова видимо увисва долната му челюст. След това се появява смутена усмивка и ЧОВЕКЪТ отсреща притеснено отговаря:
- Е, нищо, ама внимавай....
Потокът от автомобили ни отнася в различни посоки. Спирам на близката пиаца и се отпускам под галещите лъчи на пролетното слънчице. Птичките подскачат по клоните на дървото до мен. На детската площадка отсреща малчуган дърпа ушите на един кокер шпаньол и му говори гальовно. Какъв прекрасен ден...

Лъвската гора

Това е Лъвската Гора.
 Великата, стара, тринадесетвековна Лъвска Гора.
 Е, с времето се е попроменила - не е онзи непроходим величествен лес, който е била някога. Останали са само шубраци и храсти. Но нас това не ни тревожи. И без това Водачите вече четвърт век ни обещават да я приобщят към добре подстриганите западни ливади. А ние преживяме сухите трънки, обрасли в края на гората и тръпнем в очакване на голямата паша.
 Тук е мястото да разсеем една заблуда. В масовото съзнание битува мнението, че населението на Лъвската гора е овче стадо. Това, разбира се, не отговаря на истината. Овцата е животно, благородно и кротко, със силно чувство за колективизъм. Подкараш ли стадото, овцете се скупчват плътно една до друга и поемат в желаната от теб посока. А ние все гледаме да щукнем някъде встрани и да пакостим - я кората на някоя фиданка ще обелим, я в градината на съседа ще се вмъкнем и пипера ще му опасем... Ние ще позволим да ни доят, но или ще сритаме котлето, или ще се изпикаем, да ме прощавате, в него.
 В гората има всякакви животни, но ние, козите, сме най-много.И понеже постоянно се боричкаме помежду си, получава се така, че все другите ни управляват.
 Някога, в древни времена, из старата гора бродели величествените и непреклонни лъвове. Много велики дела и подвизи извършили те, владеели я цялата, че и съседните земи. Оттогава е останало името ѝ – Лъвската гора. А ние до ден-днешен подхранваме изпосталялата си, но жилава гордост, като се обявяваме за техни наследници.
 Не щеш ли, от изток, на страховити орляци долетели големите хищни птици. Дълги столетия владели те гордия някога лес. Де що видели лъв, убивали го, или го натирвали от гората. А нас стрижели до синьо.
 Стадото ни вече било свикнало с това, когато от север дошла голямата сибирска мечка. И тя си била харесала старата гора, но не могла да я задържи за себе си. Още били останали тук-таме из нея лъвове. Заели се те да възстановят величието си, но редиците им били вече твърде малобройни. А и се появили много други животни, които, подкокоросвани от мечката, претендирали за лъвския пай.
 Така се стигнало до Големия Експеримент. Прасетата, едни от най-интелигентните животни, успели да убедят стадото, че най-добре за гората ще е, ако бъде превърната във ферма. По него време от гората изчезнали и последните лъвове. Помня последните години на Експеримента. По-спокойно беше някак си. В яслите имаше по малко сено за всеки. Но къде отиваха издоеното мляко и остриганата вълна, никой не знаеше.Фермата беше оградена с високи огради и никой не можеше да припари отвъд тях. А прасетата се бяха превърнали в оядени шопари.
 След приключването на експеримента пък се развилняха вълците и подивелите кучета. Грабят каквото могат, но властта не вземат. Не им и трябва. Достатъчно им е да другаруват с Водачите.
 А Водачите! Кой ли не се изреди да лъже стадото! Гледаше то, преживяше, слушаше тоя, слушаше оня, даваше мляко, даваше вълна и така и не забеляза, как започва да оредява. По- младите, будни и твърдоглави шилета и козлета, забягваха към по- добри стада, а нашето се топеше ли, топеше...
 И остана един материал - само престарели кози и черни овце.
 Това ни го каза Овчарското куче, когато стана Водач, та много ни засегна. Но обеща да излови вълците. То се опита да натири и предишните Водачи - съсела, кралския пудел и сокола.На стадото също му беше омръзнало от тях. Пуделът, с присъщото си царствено спокойствие, се излежаваше на сянка в наследствената си колиба, чакайки да му дойде времето да се обърне на другата страна; соколът хвърчеше където му падне, правейки "кръгчета и обръчи" и се оглеждаше в разни водни огледала и каскади; съселът пък, който се водеше главен Водач, слушаше съветите на лисугера и невестулката. От своя страна, лисугерът дружеше с вълците и ходеше на басейн с тях, а невестулката, която отговаряше за отоплението на кошарата, все отмъкваше от сламата, служеща за изолация.
Овчарското куче  назначи едно чихуахуа да ни храни, а то веднага обяви, че сено няма и намали дажбата на една малка италианска стиска. Освен това - каза то - понеже солта е вредна (а аз се грижа за здравето на стадото ) от днес, който ближе сол, ще дава двойно повече мляко.
 Развика се тогава невестулката: крадат ни от сеното и солта! Ревна и лисугерът:– така не може! Отнемат ни правото на свободно блеене!
 Някои от вълците казаха, че преди време овчарското куче  другарувало с тях. Гончето пък, чиято задача беше да лови вълците и даже хвана два-три ( но впоследствие те бяха тихомълком освободени поради ревматизъм и развалени зъби), беше обвинено, че живее в шест колибки едновременно.
 Разбуни се стадото, прогони овчарското куче и заяви, че вече не ще Водачи. Но нали сме си кози витороги, всеки гледа да се кюска с другия, всеки врещи и блее, а не чува другите...
 Кой ще надделее, тепърва ще се види. Но едно е ясно: нас ще продължават да ни доят и стрижат. А ние ще се пъчим гордо.
 Защото ние сме Лъвския Народ.
 А това е Лъвската Гора!
м. февруари, 2013 г.

Лъвската гора 2 => http://dnewnikytnaedinbak6i6.blogspot.com/2014/07/2-2013.html

Потоп

Колонията беше в паника. Тунелите, срутени от напора на водата, не можеха да бъдат преодолени от войниците, за да се организира спасителна акция в пострадалата част от мравуняка. Работнички от всички подкасти се щураха объркано насам-натам в неведение какво трябва да правят. Тук-таме някоя се опитваше да изрови нещо от калта, но това бяха изолирани, безплодни опити. Разярена представителка на войнската каста негодуваше, че не може да се свърже с царицата...
А само до преди няколко часа всичко си течеше монотонно и скучно. Кой можеше да предвиди, че ще се случи такова нещо?!
В незасегнатата част от мравуняка не можеше да се диша от феромони. Послания излъчваха всички. И всеки беше убеден, че ЗНАЕ ИСТИНАТА, че знае причината, че знае КОЙ е виновникът.
"Войниците! -излъчваха част от феромоните - къде са войниците, защо не спасяват събратята ни?!"
"Аз от кога казвам, че този мравуняк се строи против всякакви правила - накъртваше на обонятелните органи друг - катастрофата беше неизбежна"
"С тази царица друго не можеше и да се очаква" - трети...
След първоначалния шок, феромоните станаха още по-заплетени:
"Смирете се, засрамете се! Имайте уважение към жертвите. Жертвите, които нямаше да бъдат дадени, ако царицата беше друга!";
"Не ви ли е срам?! Вместо да направите нещо по въпроса, вие търсите виновник! Та той е
ясен - войниците нищо не правят";
"Стига разправии, ако бяхме строили както трябва, нямаше да се стигне до тук"...
И от всичките тия феромони, "гласовете" на малкото пряко ангажирани с решението на кризата не можеха да се чуят, в резултат на което хаосът продължаваше...

- Кирчоооооо! Кирчооооо, прибирай се вече, че е време за вечеря!
Десетгодишният малчуган се обърна недоволен, че го лишават от забавлението, което си беше намерил. Захвърли настрани бутилката с вода и срита ядно наводнения мравуняк. Утре пак...